- 12 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3838
гр. София, 28.07.2025 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 20.11.2024 (двадесети ноември две хиляди и двадесет и четвърта) година в състав:
Председател: Владимир Йорданов
Членове: Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян
като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 2746 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 6172/22.05.2024 година, подадена от Й. Е. Б. и касационна жалба с вх. № 5660/09.05.2024 година, подадена от Прокуратурата на Р. Б. двете против решение № 172/15.04.2024 година на Окръжен съд Плевен, І-ви въззивен състав, постановено по гр. д. № 166/2024 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Плевен е изменил първоинстанционното решение № 49/18.01.2024 година на Районен съд Плевен, ІV-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 5801/2023 година, при което като краен резултат Прокуратурата на Р. Б. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, е осъдена да заплати на Й. Е. Б. сумата от 7 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно обвинение по досъдебно производство № 310/2016 година по описа на Окръжна прокуратура Плевен и досъдебно производство № 862/2017 година по описа на Районна прокуратура Левски, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.01.2019 година до окончателното плащане, като за разликата над уважения размер до претендирания такъв от 25 000.00 лева искът е отхвърлен като неоснователен.
В касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б. е посочено, че въззивното решение на Окръжен съд Плевен, в осъдителната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на Й. Е. Б. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намален. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Р. Б. е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1и т. 3 от ГПК.
Ответникът по тази касационната жалба Й. Е. Б. не е подал отговор на същата, но предвид това, че е подал касационна жалба срещу отхвърлителната част на въззивното решение, трябва да се счете, че я оспорва.
В подадената от Й. Е. Б. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 25 000.00 лева. Твърди се, че в тази част решението на Окръжен съд Плевен е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Й. Е. Б. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Р. Б. не е подал отговор на същата, но предвид подадената от негои касационна жалба срещу осъдителната част на решението, трябва да бъде прието, че я оспорва.
Прокуратурата на Р. Б. е била уведомена за обжалваното решение на 03.08.2022 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 5660/09.04.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Й. Е. Б. е бил уведомен за обжалваното решение на 30.08.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 6172/22.05.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Окръжен съд Плевен е изложил съображения, че
от събраните по делото пред Районен съд Плевен писмени и гласни доказателства се установявало, че на 06.01.2017 година бил проведен от разследващ полицай разпит на Й. Е. Б. в качеството на свидетел. При този разпит Б. бил посочил, че със свои приятели обсъждали да оберат пострадалия от престъплението, за което се водело разследването и че с тази цел са го били следили, за да проучват начина му на живот, обсъждали били как да прикрият следите от това, което смятали да направят и носели със себе си чук с който да го ударят по главата, както и черна маска с дупки за очите и устата. Не посочил, обаче, да бил участвал в извършването на престъплението, за което се водело разследването. На същата дата от Б. били образци за сравнително изследване, необходими за изготвяне на съдебно-биологична ДНК. На 06.01.2017 година Й. Е. Б. бил привлечен в качеството на обвиняем за това, че на 30.12.2016 година в [населено място] в съучастие като извършител с Й. М. С. отнел чужди движими вещи-сумата от 50 000.00 лева и 1 килограм златни накити от владението на К. К. И. от [населено място] и Г. В. И. от [населено място] с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и като грабежа бил придружен с убийството на К. К. И. и тежка телесна повреда на Г. В. И., изразяваща се в загуба на слезката–престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 2, във връзка с чл. 199, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 198, ал. 1 от НК, за което се предвиждало наказание лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна, като съдът можел да постанови и конфискация на цялото или на част от имуществото на виновния. Проведен бил разпит на Й. Е. Б. в посоченото качество, а на 07.01.2017 година бил проведен разпит пред съдия. При проведения разпит същия ден, вече в качеството на обвиняем, както и в разпита пред съдия в същото качество, Й. Е. Б. дал обяснения, сочейки, че в нощта на извършване на престъплението бил отишъл с посочени лица в дома на пострадалите, за да извършат грабежа; като били влезли през оградата, разбита била вратата; нанесли побой на пострадалите с дървени пръти, като Б. посочил, че самият той удрял пострадалия и описал нанасянето на побоя; посочил, че от къщата след това били изнесени вещи, като той бил изнесъл една торба; било му казано, че щял получи дял от 20 000.00 лева–30 000 лева; посочил също в обясненията си, че бил извършил деянието, тъй като му били нужни пари. С прокурорско постановление от 06.01.2017 година Б. бил задържан на основание чл. 64, ал. 2 от НПК за срок от 72 часа, считано от 19.10
часа на 06.01.2017 година, а с определение от 09.01.2017 година, постановено по ч. н. д. № 25/2017 година по описа на Окръжен съд Плевен му била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Това било потвърдено с определение № 24/20.01.2017 година, постановено по в. н. ч. д. № 2882017 година по описа на Апелативен съд В. Т. На 20.01.2017 година и на 25.01.2017 година в качеството на обвиняеми по досъдебното производство били привлечени Т. Р. М., В. Н. Н. и И. В. З.. С прокурорско постановление от 23.01.2017 година била отменена взетата по отношение на Б. мярка за неотклонение „задържане под стража“, и било постановено незабавното му освобождаване от ареста при затвора. След отмяната на мярката за неотклонение „Й. Е. Б. се бил прибрал у дома си, като близките му забелязали следи от насилие върху него по гърба му за които той бил обяснил, че бил бит с палка от полицай; не искал да излиза от къщи, защото в селото се било говорело, че бил убиец, не общувал с близките си, не им отговарял, опитал се да продължи да ходи на работа в шивашката фирма, където работел преди задържането, но се отказал тъй като някаква жена там му била казала „ и имаш очи да дойдеш на работа“; бил много разочарован, че в България се случвали такива неща и през май 2017 година бил заминал на работа в чужбина, като не желаел да се връща в страната и се прибирал за кратко само по празници. С постановление от 24.08.2017 година наказателното производство по воденото досъдебно производство № 310/2016 година по описа на Окръжна прокуратура Плевен било частично прекратено по отношение Й. Е. Б. и Й. М. С.. С постановление от 21.06.2017г. по досъдебно производство № 310/2016 година по описа на Окръжна прокуратура Плевен били разделени и изпратени по компетентност на Районна прокуратура [населено място] материалите по производството, касаещи Й. Е. Б.. Установявало се от приложеното досъдебно производство № 862/2017 година по описа на Районна прокуратура [населено място], че отделените материали били приети по компетентност и било започнато разследване срещу неизвестен извършител за това, че през периода на неустановена дата през март 2016 година до неустановена дата през септември 2016 година в [населено място] бил извършил приготовление към грабеж, чрез набавяне на средства и търсене на съучастници за отнемане чрез употреба на сила и заплашване на чужди движими вещи от владението на К. К. И. от [населено място] с намерение противозаконно да ги присвои-престъпление по чл. 200, във връзка с чл. 17, ал. 1 от НК; както и срещу неизвестен извършител за това, че на 05.01.2017 година в жилище, находящо се на адрес в [населено място], [улица], № 32 бил държал пиротехническо изделие-един брой фабрично произведена ръчна димна граната РДГ-3, без да имал надлежно разрешение за това–престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК. В хода на това досъдебно производство не били били извършвани процесуално-следствени действия с участието на Й. Е. Б.. С постановление от 03.01.2019 година било прекратено и досъдебното производство за извършено престъпление по чл. 200, във връзка с чл. 17, ал. 1 от НК. С влязла в сила присъда по н. о. х. д. № 87/2018 година по описа на Окръжен съд Плевен били признати за виновни и осъдени за извършените престъпления, за които било образувано и водено досъдебно производство № 310/2016 година по описа на Окръжна прокуратура Плевен, лицата И. В. З., В. Н. Н. и Т. Р. М.. При тази правилно установена фактическа обстановка, обаче, били налице неправилни съждения и изводи на първоинстанционния съд, които се били отразили върху размера на присъденото обезщетение: На първо място в решението на Районен съд Плевен, при определяне общия размер на обезщетението от 15 000.00 лева липсвало диференциране на вредите от незаконното обвинение за престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 2, във връзка с чл. 199, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 198, ал. 1 от НК, от вредите от незаконно обвинение за престъпление по чл. 200, във връзка с чл. 17, ал. 1 от НК. Вярно било, че първото обвинение било за тежко умишлено престъпление, за което се предвиждало наказание лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна, като съдът можел да постанови и конфискация на цялото или на част от имуществото на виновния, което обвинение можело да обуслови болки и страдания, притеснения и страхове у Й. Е. Б. с по-голяма интензивност, както и че именно по време на висящността на това тежко обвинение спрямо Б. били извършени по-интензивни процесуално следствени действия, но заедно с това следвало да се съобрази и обстоятелството, че това обвинение било повдигнато на 06.01.2017 година, а производството по него спрямо Б. било прекратено частично с постановление на ОП –Плевен от 24.08.2017 година, т. е. висящността на това конкретно незаконно обвинение срещу Б. не е била значителна, а била само от порядъка на осем месеца, което далеч не надвишавало разумният срок за разследване на подобно обвинение за тежко умишлено престъпление. Все в тази връзка следвало да се посочи, че никъде в представените с исковата молба публикации в интернет издания, касаещи грабежа в [населено място] не се споменавали имена на извършителите или на задържаните лица, поради което нямало основание да се прави извод, че повдигането на обвинение точно срещу Й. Е. Б. и задържането му за това престъпление, било станало широко обществено достояние както в [населено място] , така и в [населено място], където той живеел и работел. По-логично било тези обстоятелства–повдигането на обвинение и задържането му да били станали достояние на най-близките му лица от семейството, а така също и на работното му място, на което той не бил могъл да се яви, поради задържането му като мярка за неотклонение и където трябвало да даде обяснение за отсъствието си от работа, но не се установявали негативните коментари на бившето му работно място, а и в селото да били продължили след освобождаването му от ареста, което обстоятелство пък било сериозна индиция за да се промени общественото мнение в посока, че Б. не бил съпричастен към престъплението, щом вече не бил задържан с мярка за неотклонение, независимо от факта, че не било имало изрично оповестяване, че за престъплението са били задържани и впоследствие и осъдени други лица. Освен това, Окръжен съд Плевен намирал, че бил неправилен изводът на първоинстанционния съд относно липсата на съпричиняване от страна на пострадалия от незаконното обвинение Й. Е. Б., тъй като той бил извършил признание за авторството на деянието, едва след като е бил привлечен като обвиняем, когато вече в това си качество той имал право да избира своята защитна позиция и затова от него не можело да се търси отговорност при избора на тази защитна позиция . В случая, обаче, както се виждало от протокола за разпит на Й. Е. Б. като свидетел от 06.01.2017 година пред полицейски орган при ОДМВРПлевен, той бил дал твърде подробни показания за това, че със свои приятели били обсъждали да оберат пострадалия от престъплението К. И. („К. Ч.“), за което се водело разследването и че с тази цел са го били следили, за да проучват начина му на живот и навиците му, обсъждали били в конкретика кога, как и къде да извършат престъплението, като първоначалният замисъл това да стане на улицата бил отпаднал, а били решили да извършат престъплението в домът му през нощта, обсъждали били как да прикрият следите от това, което смятали да направят и носели със себе си чук с който да го ударели по главата за да го повалели по-бързо, какви дрехи да носели, както и че носели и черна маска с дупки за очите и устата. Според въззивният съд в тази начална фаза на разследването дадените от Б. свидетелски показания били сериозна индиция за съпричастност на същия към престъплението за което се водело разследването, като били способствали да се затвърди у органите на досъдебното производство предположението, че именно той бил един от участниците в престъплението за което се водело това разследване, след като самият той признавал, че бил участвал в подготовката за такова престъпление. Затова данните за неговата съпричастност към престъплението за което се водело разследването по досъдебно производство № 310/ 2016 година по описа на Плевен се съдържали в показанията, дадени от Б. в качеството му на свидетел, а не били израз на негова защитна позиция, изразена вече в качеството му на обвиняем по това досъдебно производство. По отношение на останалото, висящо след 21.06.2017 година обвинение за престъпление по чл. 200, във връзка с чл. 17, ал. 1 от НК за което било образувано досъдебно производство № 862/2017 година по описа на Районна прокуратура Левски, водено срещу неизвестен извършител за това, че през периода на неустановена дата през март 2016 година до неустановена дата през септември 2016 година в [населено място] бил извършил приготовление към грабеж, чрез набавяне на средства и търсене на съучастници за отнемане чрез употреба на сила и заплашване на чужди движими вещи от владението на К. К. И. с намерение противозаконно да ги присвои, то макар това производство да било продължило по-значително време-за периода от 21.06.2017 година до 03.01.2019 година, то следвало да се съобрази това, че през цялото това време на висящност на това производство спрямо Й. Е. Б. не са били извършвани каквито и да било процесуално-следствени действия, които да били предизвикали у него някакви страдания и които да се равнявали в имуществено отношение със страданията, породени от незаконното обвинение по чл. 199, ал. 2, т. 2, във връзка с чл. 199, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 198, ал. 1 от НК. През това време той не бил дори ограничен в придвижването си извън страната, като още през май 2017 година бил заминал на работа в чужбина и не му се било налагало да се връща в Р. Б. по повод на все още висящото обвинение за престъпление по чл. 200, във връзка с чл. 17, ал. 1 от НК. Нямало и доказателства в свидетелските показания, Й. Е. Б. да бил споделял пред близките си каквито и да било притеснения поради висящото досъдебно производство № 862/2017 година по описа на Районна прокуратура Левски. Поради тези съображения, въззивният съд намирал, че определеното от първата инстанция обезщетение в размер на 15 000.00 лева било завишено спрямо действителния размер на причинените на Й. Е. Б. неимуществени вреди, като не била съобразена от една страна сравнително кратката продължителност на висящността на обвинението за тежко умишлено престъпление по чл. чл. 199, ал. 2, т. 2, във връзка с чл. 199, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 198, ал. 1 от НК (осем месеца), а от друга страна не бил отчетен в достатъчна степен факта, че по време на висящността на обвинението за престъпление по чл. 200, във връзка с чл. 17, ал. 1 от НК спрямо него не били извършени никакви процесуалноследствени действия, които да го затормозявали по какъвто и да било начин, и като се имало предвид, че същият през това време безпрепятствено бил пребивавал в чужбина, където се намирал и понастоящем, а освен това неправилно не били отчетени от първоинстанционния съд като съпричиняване към причинените вреди, свидетелските показания на Б., дадени пред разследващ полицай на 06.01.2017 година с които той бил допринесъл за формирането на убеждение у разследващия орган за своята съпричастност към разследваното престъпление . При надлежно съобразяване на всички тези обстоятелства, въззивният съд намирал, че адекватния размер на обезщетението следвало да бъде 7000.00 лева, вместо присъдените от първоинстанционния съд 15 000.00 лева. За разликата над 7000.00 лева до присъдените от първата инстанция 15 000.00 лева, искът следвало да бъде отхвърлен като неоснователен.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Р. Б. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Плевен да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за приложението на чл. 52 от ЗЗД, във връзка с чл. 2, ар. 1, т. 3 от ЗОДОВ относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършването на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи обстоятелства, както и за тяхното значение, като критерии, за точното прилагане на принципа на справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение. Твърди се, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие със задължителните указания по т. ІІ на ППВС № 4/23.12.1968 година и т. 11 на ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, както и на решение № 1599/22.06.2005 година, постановено по гр. д. № 876/2004 година и решение № 422/22.12.2015 година, постановено по гр. д. № 2407/2015 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., поради което били налице предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Същевременно от посочените решения било видно, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата, поради което се обосновава и приложното поле на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Й. Е. Б. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Плевен да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и за задължението на съда да изложи мотиви относно причината връзка между увреждането и вредите и за това при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, съдът следва ли да приложи критерия за справедливост по см. на чл. 52 ЗЗД, като съобрази обективни критерии като „стандарта на живот в страната по време на воденото наказателно производство“ и дължи ли мотивиране на тези свои изводи в решението си. По отношение на първия от въпросите Б. сочи противоречие на въззивното решение със задължителните указания по т. ІІ на ППВС № 4/23.12.1968 година и т. 11 на ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, а също така и с ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, решение № 93/04.07.2018 година, постановено по гр. д. № 3460/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 832/10.12.2010 година, постановено по гр. д. № 593/2010 година и решение № 480/23.04.2013 година, постановено по гр. д. № 85/2012 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Такова противоречие се твърди и по втория от въпросите с решение № 16/02.02.2012 година, постановено по гр. д. № 396/2010 година, решение № 3/11.03.2013 година, постановено по гр. д. № 637/2011 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 55/11.03.2013 година, постановено по гр. д. № 1107/2012 година и решение № 480/23.04.2013 година, постановено по гр. д. № 85/2012 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Поради това били налице предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Същевременно от посочените решения било видно, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата, поради което се обосновава и приложното поле на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Във връзка с поставения в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпрос относно приложението на чл. 52 от ЗЗД трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Окръжен съд Плевен разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на въззивният съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението.
Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Окръжен съд Плевен е достигнал до извода, кои от претендираните от Й. Е. Б. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и кои не, като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по въпроса относно приложението на чл. 52 от ЗЗД.
П отношение на твърдението за противоречиво разрешаване на въпросите е прието, че понятието справедливост не е абстрактно такова, а представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този размер обаче не е поставен в зависимост от субективното разбиране на увреденото лице, за това кое обезщетение е справедливо, а е в зависимост от възприетото в обществото разбиране за това. Това общоприето изискване налага при сходни случаи (при сходство във фактическия състав за възникване на отговорността) определяния за всеки от тях размер на обезщетението да не се различава съществено от останалите. Във връзка с това в мотивите на раздел ІІ от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година е посочено, че посочването в мотивите към присъдите и решенията, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без да се изтъкват обстоятелствата, които обосновават присъдения размер, представлява нарушение на чл. 52 от ЗЗД. Същото довежда до противоречива практика относно размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените суми по различни дела за съвсем сходни случаи, които различия не всякога могат да бъдат коригирани от второинстанционния съд. По този начин е обосновано, че изискването за справедливост по чл. 52 от ЗЗД съдържа в себе си и изискването размерът на обезщетението за неимуществени вреди да не се различава съществено от този определен в други сходни случаи, като обратното представлява нарушение на закона. Затова, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдилищата са длъжни да съобразяват съдебната практика по други сходни случаи. Дали дадени случаи са сходни е въпрос на конкретна преценка, но използвания в ППВС № 4/23.12.1968 година израз „съвсем сходни случаи“, сочи на това че сходството трябва да е значително, т. е. в повечето от елементите на фактическия състав, представляващ основанието за възникване на отговорността. При това следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Именно затова за да се приеме, че определения в един случай размер на обезщетението се дължи и в друг случай, сходството между тях трябва да е значително-в преимуществената част от елементите на фактическия състав. За да може да се направи преценка дали това е така тези случаи трябва да бъдат посочени в хода на производството пред инстанциите по съществото на спора, за да може всяка от страните да изложи съображенията си във връзка със сходството или липсата на такова. По начало съдът не е длъжен да навежда доводи в полза на която и да е от страните в производството, включително и за това дали са налице сходни случаи, но ако са му известни такива и приеме, че трябва да се съобрази с тях, трябва да уведоми страните за това.
С оглед на горното не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускането на касационно обжалване на решение № 172/15.04.2024 година на Окръжен съд Плевен, І-ви въззивен състав, постановено по гр. д. № 166/2024 година по подадените против него от Й. Е. Б. касационна жалба с вх. № 6172/22.05.2024 година и от Прокуратурата на Р. Б. касационна жалба с вх. № 5660/09.05.2024 година, поради което такова не трябва да се допуска.
Предвид изхода на делото разноските на страните следва да останат така както са направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 172/15.04.2024 година на Окръжен съд Плевен, І-ви въззивен състав, постановено по гр. д. № 166/2024 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.