Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. Б, ЕИК000320559, с адрес гр. Берковица, пл. „Й. Р“ № 4, чрез адв. И. В. против решение от 09.10.2020 г. по гр. д. № 188/2020 г. на Окръжен съд – Монтана.

Ответникът Н. И. В., чрез адв. С. Г. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е отменено решение от 23.06.2020 г. по гр. д. № 57/2020 г. по описа на Районен съд – Берковица и са уважени предявените от Н. И. В. против О. Б искове за защита срещу незаконно уволнение с правно основание чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 КТ, последният във вр. чл. 225, ал. 1 КТ: признато е за незаконно и е отменено уволнението на ищцата със заповед № РД-19-218/09.12.2019 г. на работодателя – Кмета на О. Б; ищцата е възстановена на заеманата от нея преди уволнението длъжност „Ръководител на Център за настаняване от семеен тип на пълнолетни лица с умствена изостаналост - Берковица“ (ЦНСТПЛУИ) и е присъдено обезщетение за оставане без работа, поради уволнението в размер на сумата от 7 324. 38 лв., а за разликата до предявените 7 368 лв. искът е отхвърлен.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че между страните е съществувало трудово правоотношение с източник трудов договор за длъжността „Ръководител на Център за настаняване от семеен тип на пълнолетни лица с умствена изостаналост - Берковица“ считано от 2016 г. Приел е, че на 09.12.2019 г. работодателят е утвърдил нова длъжностна характеристика, която въвежда изискване за притежаване на магистърска степен по специалността „Социален мениджмънт“. До тогава длъжностната характеристика е предвиждала завършено образование степен „магистър“ или „бакалавър“ по хуманитарни или икономически специалности. С. З № РД-19-218/09.12.2019 г. на кмета на общината е прекратено трудовото правоотношение с ищцата, на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ – поради липса на необходимото образование за изпълнение на работата. Във връзка с твърдението за незаконосъобразност на уволнението, поради злоупотреба с право от страна на работодателя при извършването му въззивната инстанция е установила пропуск на първостепенния съд да укаже на ищцата, че презумцията на чл. 8, ал. 2 КТ размества доказателствената тежест и възлага върху нея представянето на доказателства за оборването й – т. е. да установи поведение на работодателя, целта на което е единствено прекратяването на трудовия й договор. Ето защо, окръжният съд е процедирал с даване указания в горната насока и е допуснал нови доказателства. Установено е, че в предхождащ уволнението момент работодателят е предлагал на ищцата да измени трудовият й договор в срочен, но тя отказала да приеме такова изменение в условията на трудовото правоотношение. Събрани са и данни, че от деветте социални институции в О. Б само в две от тях са внесени изменения в образователните изисквания, като ръководителите на всичките са били с икономическо образование. При приложение на правилото по чл. 161 ГПК (във вр. чл. 190, ал. 2 ГПК) и разпоредените с него последици в обжалваното решение е приет за осъществил се твърдяния от ищцата факт, че след уволнението й на заеманата от нея длъжност е назначен служител без изискуемото образование по специалността „Социален мениджмънт“. Развити са доводи, че действително с въвеждането на по-високи образователни изисквания работодателят е упражнил свое право, като в негова преценка е дали да промени изискванията за заемане на една длъжност, освен ако те не са нормативно скрепени с императивна правна норма (каквато в случая няма). Посочено е, че тези негови действия обичайно са диктувани от спецификата на работата, интерес от подобряване на работния процес и гарантиране на по - високо качество като преценката за необходимостта от въвеждане на промяна в изискването за образователен ценз – по степен и специалност, не подлежи на съдебен контрол. Според инстанцията по същество горното потестативно право работодателят следва да упражни добросъвестно – арг. от чл. 8, ал. 2 КТ, като за оборване на там въведената презумпция тежестта на доказване се носи от оспорващия (работника). Въз основа на данните за комплексното поведение на работодателя в тяхната последователност, в обжалваното решение е прието, че чрез тях целенасочено е преследван единствения резултат по прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата. Обсъдени са отправеното безмотивно предложение за въвеждане на срок на трудовия договор, както и спешното предприемане на следващото действие - изменение на длъжностната характеристика, последвано от издаване на уволнителната заповед. Също е съобразен и факта, че след проведения конкурс на длъжността е назначено лице без изискуемата специалност „Социален мениджмънт“. Така е мотивиран извод, че в случая с оглед на събраните по делото доказателства промяната на изискването за образование за заемане на длъжността е целяла не оптимизиране на работата, чрез назначаване на ръководител с тясна специализация в областта на социалния мениджмънт, а прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата – т. е. налице е злоупотреба с право.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя правни въпроси, които счита, че са обуславящи изхода на делото и са решени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона – основания за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросите са с процесуалноправен характер и имат следното съдържание:

1. „Когато решаващият съд прилага чл. 190 ГПК, длъжен ли е да уведоми предварително страната за фактите, които съдът ще приеме за доказани в случай, че задължената страна създаде пречки за проверката им?“;

2. „Когато решаващият съд прилага чл. 161 ГПК може ли да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на доказателства, в случай че задължената страна не е уведомена предварително и изрично за последиците от непредставянето на изискания от съда документ?“;

3. „Следва ли въззивната инстанция да обсъди в решението си всички възражения и доводи на страната, да установи правилно фактите и да ги прецени от гледището на закона, както и трябва ли въззивната инстанция конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а когато по делото са събрани разнопосочни доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, кои възприема и кои не?“.

По първите два въпроса се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в следните актове: решение № 23 от 26.04.2017 г. по гр. д. № 2732/2016 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 90 от 21.01.2020 г. по т. д. № 1919/2018 г. на ВКС, I т. о.; решение № 81 от 18.07.2011 г. по т. д. № 809/2010 г. на ВКС, I т. о.; определение № 126 от 28.02.2020 г. по т. д. № 1410/2019 г. на ВКС, I т. о. По третото питане се сочи отклонение с практиката на ВКС, изразена в решение № 98 от 20.05.2013 г. по гр. д. № 520/2012 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 14 от 04.04.2018 г. по гр. д. № 1140/2017 г. на ВКС, II г. о.; решение № 77 от 25.06.2019 г. по гр. д. № 2332/2018 г. на ВКС, II г. о.; решение № 96 от 18.06.2019 г. по т. д. № 1962/2018 г. на ВКС, II т. о. и решение № 46 от 14.06.2019г. по гр. д. № 1913/2018г. на ВКС, I г. о.

Страната обоснова искане за достъп до касация по повдигнатите въпроси и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първите две питания са свързани със значението на уведомяването на страната за фактите, които съдът ще приеме за доказани в случай, че тази страна създава пречки за проверката им, с оглед правилото на чл. 161 вр. чл. 190, ал. 2 ГПК. Те произтичат от направения доказателствен извод в обжалваното решение, че след като ответната община е била задължена да представи намиращ се у нея документ – препис от диплом за завършено висше образование на лицето, назначено на заеманата от ищцата длъжност и това не е сторено, е създала пречки за събиране на допуснати от съда доказателства и като резултат е прието да е осъществен твърдяния от ищцата факт, че то не притежава необходимото образование и не отговаря за въведените от работодателя нови изисквания за тази длъжност. Това обаче не е единственият решаващ мотив за уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ с признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна. Въззивният съд е приел също така, че цялостното поведение на работодателя сочи на злоупотреба с право в нарушение на чл. 8, ал. 2 КТ при инициираното едностранно прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата на визираното в него основание. Той е мотивирал този извод, с оглед на проведеното по делото оборване на презумпцията за добросъвестност на работодателя при извършеното уволнение, което е в тежест на работника. В тази връзка е съобразено установеното безмотивно предложение от кмета на ответната община за промяна в условията по съществуващото с ищцата трудово правоотношение относно неговия срок, както и спешното въвеждане на изменение в изискванията за образование за длъжността, чиято цел е да се прекрати тази правна връзка. При наличието и на друг решаващ мотив за уважаване на претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, по който не е поставен правен въпрос, допускането на касационно обжалване не би могло да доведе до резултат, различен от постановения от въззивния съд. Затова достъпът до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по тези два въпроса не може да се осъществи.

Третият въпрос е значим за всяко едно въззивно производство и в този смисъл удовлетворява обща предпоставка, но по него отсъства сочената допълнителна предпоставка, тъй като не реализира противоречие с практиката на ВКС, на която страната се позовава. По питането е формирана последователна и еднопосочна съдебна практика, с която обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено. Според тази практика, която кореспондира и със задължителната такава – вж. постановките по т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК при осъществяване на своята решаваща дейност въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, а също и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази негова процесуална активност е предпоставена от естеството на извършваната дейност на втората инстанция, чийто обект не са пороците (или законосъобразността) на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая с обжалваното въззивното решение съдът е разгледал материалноправния спор, предмет на делото като се е произнесъл по наведените в жалбата оплаквания с оглед правилото на чл. 269 ГПК (отговор по чл. 263 ГПК не е подаден от общината), обсъдил е събраните по делото доказателства относно релевантните факти и е направил самостоятелни изводи за основателност на предявените искове за защита срещу незаконно уволнение. Като последица от тези съждения втората инстанция е отменила атакуваното решение на първостепенния съд като неправилно и е уважила исковете. Постановяването на въззивния акт в съответствие с цитираните по - горе правни разрешения, представляващи задължителна съдебна практика, вкл. и възприетите в практиката на ВКС, на която страната се позовава изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селекция на касационната жалба по повдигнатия въпрос.

Не се откриват предпоставки за допускане на касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е съобразил, че основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са самостоятелни фактически състави и кумулативното им предявяване по един и същи въпрос, е недопустимо. В тази връзка, позоваването от страната на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с посочване на съдебна практика по приложение на релевантния въпрос, изключва допускането на касационен контрол по него при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Липсват също въведени допълнителни основания, обосноваващи приложно поле на последната разпоредба (в хипотезата на „въпрос, от значение за точното прилагане на закона“) предвид разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК.

В заключение следва да се посочи, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което има за правна последица недопускане на въззивното решение до касационен контрол.

С оглед на изхода по делото касаторът следва да заплати на ответника по жалба сторените и претендирани разноски в настоящото производство. Те възлизат на 500 лв. – за адвокатско възнаграждение, уговорено с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него на извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – така постановките по т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 09.10.2020 г. по гр. д. № 188/2020 г. на Окръжен съд - Монтана

ОСЪЖДА О. Б, ЕИК[ЕИК], с адрес гр. Берковица, площад „Й. Р“ № 4 да заплати на Н. И. В. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица] сумата от 500 (петстотин) лева – разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.