Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) (ДОПК).
Образувано е по касационна жалба на началник отдел „Местни данъци и такса битови отпадъци“ при община Ш., подадена чрез юрисконсулт Въков, против решение № 168 от 20.10.2020 г., постановено по адм. дело № 313/2020 г. по описа на Административен съд - Шумен, с което е отменен по жалба на „Г. С“ ООД акт за установяване на задължения № АУЗД000004/12.05.2020 г., издаден от главен инспектор в отдел „Данъчни приходи“ при община Ш., потвърден с решение № ЖГ-00-081/20.07.2020 г. на началник отдел „Местни данъци и такса битови отпадъци“ при община Ш..
Касаторът излага доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон и при необоснованост отм. енителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че съдът неправилно е приел, че не са налице основанията по чл. 44, ал. 2, предл. второ от ЗМДТ за облагане с данък в размер на данък дарение на погасени чрез опрощаване задължения на „Г. С“ ООД. Сочи, че съдът не е съобразил, че договорът за спогодба има съставен характер и в неговото съдържание могат да бъдат включени различни видове сделки, а в много от случаите и частичен или цялостен отказ на кредитора от вземанията му срещу длъжника, както е в конкретния случай. Намира за ирелевантен в случая направения подробен анализ от съда на икономическия ефект за кредитора, който в крайна сметка е спечелил от сключената спогодба, тъй като е придобил вземането срещу длъжника от предишния кредитор с цесия на цена по-малка от вземането, която се погасява от длъжника. Според касатора събраните по делото доказателства категорично доказват, че със сключената между кредитора и длъжника спогодба е постигната договореност, съгласно която кредиторът се е отказал от вземане срещу длъжника и в този случай по правилото на чл. 45, ал. 1 от ЗЗД (ЗАКОН ЗЗД ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ) (ЗЗД) платец на данъка е длъжникът, на който дългът се опрощава. Искането от съда е да отмени оспореното съдебно решение и да присъди на община Ш. направените разноски в двете инстанции.
Ответникът – „Г. С“ ООД, чрез адвокат Геронтиев, оспорва касационната жалба като неоснователна и моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение по съображения изложени в представен писмен отговор. Претендира присъждане на сторените деловодни разноски.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и пледира за отмяна на първоинстанционното решение.
Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото и като извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна.
Предмет на съдебен контрол в производството пред административния съд е акт за установяване на задължения (АУЗ) № АУЗД000004/12.05.2020 г., издаден от главен инспектор в отдел „Данъчни приходи“ при община Ш., потвърден с решение № ЖГ-00-081/20.07.2020 г. на началник отдел „Местни данъци и такса битови отпадъци“ при община Ш., с който на „Г. С“ ООД, на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК, във вр. с чл. 4, ал. 1 и чл. 9б от ЗМДТ, са установени задължения за данък в размер на данък дарение за 2019 г. в размер на 13 357,29 лв. и лихви в размер на 575,11 лв.
За да уважи жалбата на дружеството и отмени оспорения АУЗ, административният съд е приел, че същият е издаден от материално компетентен орган в надлежната писмена форма, при липса на допуснато нарушение на административно производствените правила, но при неправилно приложение на материалния закон, тъй като сключеният договор за спогодба между И.Н и „Г. С“ ООД не съставлява опрощаване на задължение на оспорващото дружество. Посочил е, че страните са наименовали сключения между тях договор за спогодба, като изрично са посочили, че се сключва на основание чл. 365 и сл. от ЗЗД, съгласно който с договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. В тази насока съдът е отчел обстоятелството, че предметът на договора е съществуващ и възможен спор, произтичащ от договор за цесия, по силата на който И.Н е придобил вземането на „ПИБ“ АД срещу оспорващото дружество. Това, което мотивира страните към сключването на договор за спогодба, е желанието им да преодолеят възникналите правоотношения помежду им, като с взаимни отстъпки решат съществуващия спор. Кредиторът, който е придобил от кредитиращата банка едно вземане към длъжника, срещу заплащане на уговорената по договора за цесия сума, е направил отстъпка по отношение на размера на вземането, приемайки да получи от дружеството - длъжник сума, по-ниска от размера на вземането, но същевременно надвишаваща цената, за която това вземане е придобито от банка и да приеме, че е удовлетворен. Длъжникът се е съгласил да заплати незабавно, при подписване на договора уговорената сума. Съдът е приел, че договорът за спогодба обективира именно извършването на взаимни отстъпки между страните като специфично средство за преодоляването на спорната ситуация. С оглед на това е заключил, че не е налице опрощаване на задължението от кредитора по смисъла на чл. 44, ал. 2 от ЗМДТ и незаконосъобразно с АУЗ дружеството е обложено с данък дарение. Решението е неправилно.
От доказателствата по делото се установява, че съгласно договор за цесия от 11.11.2019 г. между „Първа инвестиционна банка“ АД, в качеството на цедент и титуляр-кредитор по дължимо вземане от „Г. С“ ООД в размер на 317 145,87 лв., и И.Н, в качеството на цесионер, цедентът прехвърля, а цесионерът придобива цялото вземане на цедента за сумата от 35 000,00 лв.
На 26.11.2019 г. между И.Н и „Г. С“ ООД е сключен договор за спогодба с предмет уреждане на отношенията между страните, произтичащи от договор за предоставяне на кредит от „Първа инвестиционна банка“ АД. Съгласно чл. 2 от договора, страните безусловно декларират своето съгласие за следното: дължимата се от длъжника сума по договора за цесия възлиза на 317 145,87 лв. (ал. 1); кредиторът се съгласява, а длъжникът се задължава да заплати сумата от 50 000 лв. при подписване на договора (ал. 2); кредиторът се съгласява и изрично декларира с подписване на договора, че при плащане на сумата от 50 000 лв. в уговорения срок, счита за изцяло погасено своето вземане срещу длъжника по договора и няма да има претенции за заплащане на други суми спрямо длъжника; с изплащането на уговорената сума от 50 000 лв. в срока, страните декларират, че считат за окончателно уредени финансовите си отношения, произтичащи от договора за цесия и никоя от страните няма и не може за в бъдеще да има претенции за други плащания (ал. 6). На 10.12.2019 г. „Г. С“ ООД е платило на И.Н сумата от 50 000 лв. по договора за спогодба.
При тези данни основателно е възражението на касационния жалбоподател, че постигнатата договореност между страните съгласно договора за спогодба от 26.11.2019 г. представлява опрощаване по смисъла на чл. 108 от ЗЗД, тъй като кредиторът се е отказал от остатъка в размер на 267 145,87 лв. по съществуващото вземане в размер на 317 145,87 лв., при сбъдване на отлагателното условие плащане на сумата от 50 000 лв.
Неправилно е прието от първоинстанционния съд, че не е налице опрощаване, като способ за погасяване на задължения, поради липсата на договор между страните по чл. 108 от ЗЗД. Съгласно чл. 108 от ЗЗД, задължението се опрощава, ако кредиторът се откаже от вземането си чрез договор с длъжника. В случая след прехвърляне на вземането по кредита от банката, кредиторът и длъжникът са постигнали съгласие, че при спазване на определено условие, а именно - ако длъжникът внесе 50 000 лв. в уговорен срок, кредиторът ще се откаже от претенциите си по отношение на останалата част от просроченото задължение по договора и няма да има претенции за заплащане на други суми. Подписаната между страните спогодба съдържа изявление, че е налице определено задължение и съответно неизпълнение, което е предмет на отказа на кредитора от конкретното вземане. Опрощаването има погасително действие. Обвързването на опрощаването на частта от задължението с извършване на плащане от длъжника на останалата част от задължението представлява единствено условие по смисъла на чл. 25, изр. първо от ЗЗД, съгласно който действието на договора или прекратяването му може да бъде поставено в зависимост от едно бъдещо несигурно събитие. Сбъдването на поставеното условие за плащане на останалата част от задължението в размер на 50 000 лв. е финализирало действието на постигнатата договореност съгласно чл. 25, изр. трето от ЗЗД. Така установеното обуславя извода, че е налице погасяване на задължението чрез опрощаване от кредитора на остатъка от вземането му към длъжника.
Предвид разпоредбата на чл. 45, ал. 1 от ЗМДТ, съгласно която данък дарение се заплаща от приобретателя на имуществото и доколкото имуществото на „Г. С“ ООД се е увеличило със спестените разходи за изпълнение на задължението, за извършеното опрощаване е следвало дружеството да подаде декларация по чл. 49, ал. 1 от ЗМДТ за определяне на дължимия данък, което не е сторено. Съгласно чл. 44, ал. 2 от ЗМДТ, подлежат на облагане с данък в размер на данък дарение и погасените чрез опрощаване задължения. Законосъобразно с обжалвания АУЗ са установени дължим данък дарение в размер на 1З З57,29 лв. (5 % от опростената част от задължението 267 145,87 лв.), изчислен съгласно чл. 44, ал. 2 от ЗМДТ и чл. 34, ал. 1, б. "б" от Наредба за определяне размера на местните данъци на територията на община Ш., ведно с лихви в размер на 575,11 лв.
Предвид изложеното първоинстанционното решение е неправилно и следва да бъде отменено, като вместо него на основание чл. 222, ал. 1 от АПК следва да бъде постановено друго по същество, с което да бъде отхвърлена жалбата на дружеството против оспорения административен акт като неоснователна.
С оглед изхода на спора и своевременно заявеното от процесуалния представител на касатора искане за присъждане на разноски, на основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК, ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати на община Ш. разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 950 лв. за вяска съдебна инстанция, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и платена държавна такса за касационното производство в размер на 111,46 лв.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ, във връзка с чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение, РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 168 от 20.10.2020 г. на Административен съд - Шумен, постановено по адм. дело № 313 по описа за 2020 г., и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на „Г. С“ ООД против акт за установяване на задължения № АУЗД000004/12.05.2020 г., издаден от главен инспектор в отдел „Данъчни приходи“ при община Ш., потвърден с решение № ЖГ-00-081/20.07.2020 г. на началник отдел „Местни данъци и такса битови отпадъци“ при община Ш..
ОСЪЖДА „Г. С“ ООД, [ЕИК], да заплати на община Ш. разноски за двете съдебни инстанции в размер на 2 011,46 лв. (две хиляди и единадесет лева и 46 ст.). Решението не подлежи на обжалване.