Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на И. В. И. против решение № 19 от 19.08.2013 г. по адм. дело № 297 /2013 г. на Административен съд – Враца, с което жалбата му против заповед рег. № ЗВР-16/16.05.2013 г. на началника на „Районна служба „Пожарна безопасност и защита на населението” – Враца за налагане на дисциплинарно наказание „порицание” за срок от шест месеца, е отхвърлена. Жалбоподателят поддържа, че решението е постановено в противоречие с материалния закон, тъй като не са взети предвид съществените нарушения във формата на акта и обстоятелството, че не е допуснал описаното в заповедта дисциплинарно нарушение. Моли решението да бъде отменено и да се постанови нов акт по същество, с който оспорената заповед да бъде отменена.
Ответникът оспорва касационната жалба и моли решението да бъде оставено в сила.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Като взе предвид изложеното в жалбата и данните по делото настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение, констатира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения:
Решението на Административен съд – Враца е постановено в съответствие с материалния закон.
Правилно съдът приема, че не са налице основания за отмяна на атакуваната заповед. Същата е издадена от компетентния по смисъла на чл. 228, т. 4 от ЗМВР орган и в установената форма. Заповедта е писмена, подписана е от издателя и съдържа, изброените в чл. 246, ал.1 от Правилника за прилагане на Закона за Министерството на вътрешните работи (ППЗМВР) реквизити, включително фактическото и правно основание за налагане на наказанието. Описание на извършеното от служителя и посочване на нарушените разпоредби се съдържа и в представената справка с резултатите от извършената проверка. Документът е цитиран в заповедта за налагане на наказание, поради което изложеното в него следва да се приеме за част от мотивите, обосновали постановяване на оспорената заповед. Ето защо възражението на касатора за съществени нарушения, допуснати във формата на административния акт, е неоснователно.
Правилно е преценено, че заповедта е издадена и при спазване на административнопроизводствените правила. Извършена е проверка по реда на чл. 237, ал. 2 от Правилника за прилагане на ЗМВР (ППЗМВР) и резултатите от нея са обобщени в справка, в която е описано, допуснатото от служителя нарушение (справка рег. № ВР -1737/ 14.05.2013 г.). Наказанието е наложено в сроковете по чл. 225, ал. 1 от ЗМВР и в съответствие с изискванията на чл. 229, ал.1 от ЗМВР след приемане на писмените обяснения на служителя (такива са депозирани на 09.05.2013 г.) и отчитане на всички релевантни обстоятелства съгласно чл. 229, ал. 3 и 4 от ЗМВР.
В съответствие със закона е и заключението на първоинстанционния съд, че жалбоподателят е допуснал посоченото в заповедта нарушение и предпоставките на чл. 224, ал. 2, т. 1 от ЗМВР за санкционирането му са изпълнени. Цитираният текст квалифицира като дисциплинарно нарушение неизпълнение на разпоредбите на ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. В конкретния случай е установено, че на 06.05.2013 г. са откраднати портфейла с лични документи и служебната карта на жалбоподателя, държавен служител кат. Г-ІІ степен, инструктор V степен в група „Пожарогасене и спасителна дейност” на Районна служба „Пожарна безопасност и защита на населението” – Враца към Областно управление „Пожарна безопасност и защита на населението” – Враца при Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” – МВР. При тези факти правилно е преценено, че жалбоподателят Илиев не е положил необходимата грижа за съхранение на служебната карта по начин, който да гарантира, че тя няма да му бъде отнета, ако портфейла и други лични документи станат предмет на посегателство. Правилно е прието, че допуснатия от служителя пропуск при съхранението и носенето на документа е в нарушение на чл. 22, ал.1 от Инструкция № Із-815/ 2011 г. за вида, условията, реда за издаване, подмяна, отчет, съхранение и унищожаване на служебни карти, други карти и пропуски в МВР, според който служителите са длъжни да съхраняват зачислените им служебни карти по начин, недопускащ тяхното загубване, открадване, повреждане и унищожаване. На това основание поведението на служителя е квалифицирано като неизпълнение на подзаконов нормативен акт – дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 224, ал.2, т. 1 от ЗМВР, обосноваващо налагането на дисциплинарно наказание „порицание” (чл. 227, ал. 1, т. 2 от ППЗМВР), в какъвто смисъл е издадената заповед.
Възражението в касационната жалба, че регламентираните в инструкцията задълженията на служителите за съхранение и носене на служебните карти и конкретно задължението картата да се носи завързана с конец и закопчана с безопасна игла за облеклото на служителя или в лична чанта, отделно от портфейла, други карти и лични документи (чл. 22, ал. 4 от инструкцията) не се отнасят за свободното време на служителите, е неоснователно. Инструкцията въвежда конкретни общи правила и задължения на служителите в МВР за съхранение на служебните карти и пропуски, които не са свързани с упражняване на служебните функции и професионалните задължения, а регламентират изискванията за съхранение и носене на служебните документи. Ето защо независимо дали изпълнява служебните си задължения или не служителят е длъжен да спазва цитираните разпоредби. Приемането на обратното би обезсмислило съществуването на подзаконовия нормативен акт. Ето защо доводът, че по време на кражбата жалбоподателят не е упражнявал служебните си функции, е без значение за преценката за наличието на дисциплинарно нарушение.
Възражението за липса на виновно поведение също е неоснователно. Установените факти налагат извода, че служебната карта на Илиев е носена в разрез с правилата на инструкцията – в портфейл, заедно с други лични документи, което е улеснило отнемането й.
С оглед установените нарушения на инструкцията без значение е дали документът е откраднат или изгубен, тъй като и в двата случаят е налице пропуск от страна на служителя при съхраняването и носенето на служебната карта. Ето защо и това възражение на касатора е неоснователно. Само за уточнение следва да се посочи, че самият жалбоподател дава противоречиви сведения относно липсата на служебната си карта, като в докладна записка рег. № ВР-763/ 07.05.2013 г. сочи, че докладната е относно „загубени лични документи”, а изложението в нея започва с: „На 06.05.2013 г. бяха откраднати личните ми документи”. Ето защо доводът за неточности в решението на първоинстанционния съд при описание на извършеното от служителя не може да бъде споделен.
Поради всичко изложено настоящият съдебен състав приема, че при постановяване на обжалваното решение не са допуснати посочените от касатора нарушения по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, атакуваният съдебен акт е постановено в съответствие с материалния закон. Не са налице основания за неговата отмяна и следва да бъде оставен в сила.
По тези съображения Върховният административен съд, пето отделение, РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА
решение № 19 от 19.08.2013 г. по адм. дело № 297/ 2013г. на Административен съд – Враца. Решението е окончателно. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ М. М. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ И. Д./п/ М. М. М.М.