О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2328
гр. София, 22.07.2025 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 1969 по описа за 2024г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ВИНКОМ” ЕООД, представлявано от адв. Ц. К., срещу решение № 67 от 15.04.2024г. по в. гр. д.№ 85/2023г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 179 от 01.12.2023г. по гр. д. № 110/2023г. на Окръжен съд Кърджали. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора против Сдружение „Турстическо дружество – Кърджали” иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за сумата 3030 лева – получена на отпаднало основание поради развален договор за наем от 16.10.2014г., и иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 26 000 лева – неустойка по договор за наем от 16.10.2014г., частично претендирана от общо дължима неустойка в размер на 70 000 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон, както и необоснованост. Сочи, че по делото е доказано, че не е било извършено предаване на имотите, предмет на договора за наем, както и че според показанията на свидетеля Ш. между страните са се водили много разговори относно предаване на владението на имотите, но такова не е последвало. Поради това намира, че са налице всички предпоставки на чл.87 ЗЗД и договорът за наем е развален по вина на ответното дружество, което не е предало имотите в определения срок, и като последица от това ответникът дължи да върне получената по договора сума. Сочи, че в случая претендира неустойка за претърпени вреди от забава като форма на пълното неизпълнение на главното задължение на ответника по договора за наем. Поддържа, че в договора страните са определили кое е задължението, какво е неизпълнението, какъв е размерът на неустойката, както и какво ще се даде и как. Намира, че тъй като ответникът не е изпълнил задължението си за предаване на наетите имоти, касаторът е изправна страна по договора и на основание чл.33 от него има право на неустойка в размер на 70 000 лева, дължима за непредаване на имотите. Сочи, че възраженията на ответника са неоснователни, като твърдението му, че касаторът не е пожелал да влезе във владение на имотите, е останало недоказано и е опровергано от показанията на разпитания в първоинстанционното производство свидетел. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане прави искане за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправен и процесуалноправен въпроси:
1. Длъжен ли е съдът при спор между страните за уговореното в договора да извърши тълкуване на тяхната воля при спазване на законовите критерии в чл.20 ЗЗД? Касаторът намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 50 от 30.07.2019г. по т. д. № 1883/2018г. на ВКС, I т. о., определение № 462 от 23.05.2018г. по гр. д. № 909/2018г. на ВКС, IV г. о., решение № 162 от 29.10.2019г. по гр. д. № 10/2018г. на ВКС, I г. о., решение № 1 от 24.07.2012г. по гр. д. № 7/2010г. на ВКС, I г. о., решение № 129 от 12.07.2013г. по т. д. № 558/2012г. на ВКС, II т. о., решение № 202 от 13.07.2012г. по гр. д. № 680/2011г. на ВКС, I г. о., решение № 453 от 03.11.2011г. по гр. д. № 634/2010г. на ВКС, IV г. о., решение № 502 от 26.07.2010г. по гр. д. № 222/2009г. на ВКС, IV г. о., решение № 67 от 30.07.2014г. по т. д. № 1843/2013г. на ВКС, II т. о., решение № 81 от 07.07.2009г. по т. д. № 761/2008г. на ВКС, I т. о., решение № 121 от 20.12.2010г. по т. д. № 1039/2009г. на ВКС, I т. о., решение № 137 от 25.06.2010г. по т. д. № 888/2009г. на ВКС, II т. о., решение № 170 от 15.10.2013г. по т. д. № 595/2012г. на ВКС, II т. о.
2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и да прецени всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност от фактическите изводи да основане само на установените от доказателствата факти?
О. Т. дружество „Кърджали”, представляван от адв. Х. К., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, тъй като първият въпрос е неотносим с оглед липсата на спор между страните относно уговореното в договора, както и въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Касационната жалба срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение по предявения от касатора иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД за сумата 3030 лева е недопустима. Съгласно чл.280, ал.3 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева – за граждански дела, и до 20 000 лева – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост или други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Предявеният иск е с цена под 5000 лева и не попада сред посочените изключения, поради което постановеното по него въззивно решение не подлежи на касационно обжалване.
Касационната жалба срещу въззивното решение в частта по частичния иск по чл.92 ЗЗД с цена 26 000 лева е допустима.
Въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 16.10.2014г. между страните е сключен договор за наем, по силата на който сдружение „Туристическо дружество - Кърджали“ се задължило да предостави за срок от 10 години срещу месечен наем от 150 лева ползването на три недвижими имота, описани в договора. Посочил е, че според чл.4, ал.1 от договора наемателят прихваща уговорената месечна наемна цена от 150 лева с вземането си към наемодателя на стойност 3030 лева, а в чл.33 е предвидено, че в случай на разваляне на договора неизправната страна дължи неустойка в размер на 70 000 лева. Приел е за безспорно и че ответникът в качеството си на наемодател не е предал на ищеца имотите, предмет на договора за наем, както и че ищецът не е заплащал уговорената наемна цена от 150 лева.
Въззивният съд е приел, че предявените искове се основават на твърдения за упражнено от ищеца право на разваляне на договора за наем по вина на ответника поради неизпълнение на задължението му да предаде наетите имоти, като ответикът прави правоизключващо възражение за разваляне на договора по вина на ищеца поради неплащане на уговорената наемна цена. Намерил е за неоснователен довода на ищеца, че ответникът е неизправна страна по договора, тъй като не е изпълнил задължението си да предаде отдадените под наем имоти. Посочил е, че задължението на наемодателя за предаване на вещта може да е без срок (чл.69, ал.1 ЗЗД) и в този случай изпада в забава след поканата на наемателя (чл.84, ал.2 ЗЗД), но е възможно в договора изрично да е уговорен точен момент на изпълнение, пропускането на който поставя наемодателя в забава. Счел е, че в случая в чл.5 от договора изрично е предвидено задължение на наемодателя да предостави на наемателя ползването на имотите веднага след неговото сключване, т. е. е уговорен конкретен момент, в който наемодателят следва да престира – сключването на договора. Приел е обаче, че това не обуславя извод за изпадане на ответника в забава, тъй като задължението за предаването на вещта е търсимо (чл.68, б.„б“ ЗЗД) и се осъществява с активните действия и на двете страни: на наемодателя - да предаде фактическата власт на вещта, и на наемателя – да я приеме. Намерил е, че при направено от ответника като наемодател възражение, че наемателят не е изявил готовност да получи вещта, в тежест на наемателя е да докаже, че е оказал необходимото съдействие за изпълнение задължението на наемодателя. Обсъдил е ангажираните от ищеца в тази насока гласни доказателства – показанията на свидетеля Т. Ш., която свидетелства, че е присъствала на телефонни разговори по повод предаване на обектите. Намерил е, че тези показания не установяват по категоричен начин посочените обстоятелства, като е отчел, че не се подкрепят дори и косвено от други, събрани по инициатива на ищеца доказателства, взел е предвид предубедеността на свидетеля с оглед обстоятелството, че е работила в едно от търговските дружества на управителя на ищеца – Н. Г., както и че от показанията й не става ясно кога са водени подобни разговори – преди или след получаване на 21.09.2021г. на уведомителното писмо на наемодателя за разваляне на договора. Приел е за установено, че ищецът е поискал от ответника предаване на наетите имоти, но това е станало едва на 15.12.2021г., на която дата наемодателят е получил изпратената му от наемателя покана. Поради това е достигнал до извод, че непредаване на наетите обекти се дължи на забавата на ищеца поради неоказване на необходимото съдействие (чл.95 ЗЗД), което освобождава ответника от отговорност за неговото неизпълнение.
Въззивният съд е намерил за основателно възражението на ответника за неизправност на ищеца поради неизпълнение на задължението за плащане на наемната цена. Посочил е, че съгласно чл.4, ал.1 от договора за наем наемателят прихваща задължението си за наем с вземането си, което има към наемодателя за сумата от 3030 лева. Поради това е приел, че ищецът е изпълнил задължението си за плащане на наемната цена за 20 месеца напред, т. е. за периода 02.10.2014г. – 02.07.2016г., след която дата не е платил нито един месечен наем. Изтъкнал е, че непредаването на имотите не се дължи на отказ на ответника, а на липсата на съдействие и готовност на ищеца да ги получи, което не го освобождава от задължението за плащане на наемната цена. Поради това е достигнал до извод, че след 02.07.2016г. ищецът е изпаднал в забава по отношение на задължението си за плащане на уговорената наемна цена, което е породило правото на ответника да развали договора на основание чл.87, ал.1 ЗЗД, упражнено с изпратеното на 25.08.2021г. и получено от ищеца на 21.09.2021г. уведомително писмо. Съобразил е, че развалянето на договорите за продължително изпълнение, какъвто е договорът за наем, има действие занапред съгласно чл.88 ЗЗД, и е приел, че платената наемна цена не е получена на отпаднало основание, а освен това в настоящия случай такава не е реално платена поради извършеното прихващане съгласно чл.4, ал.1 от договора за наем, което налага извод за неоснователност на предявения иск по чл.55 ЗЗД.
Поради липсата на виновно неизпълнение на договора от страна на ответника въззивният съд е приел за неоснователен и предявения иск за неустойка по чл.33 от договора.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав намира, че е не налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Първият материалноправен въпрос, отнасящ се до прилагане на критериите на чл.20 ЗЗД при тълкуване на волята на страните, не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е приел, че е налице спор относно точния смисъл на договорни клаузи и решаващите му изводи не са обусловени от тълкуване на волята на страните, обективирана в сключения договор за наем. Въпросът е поставен с оглед твърденията на касатора, че действителната воля на страните е да сключат договор за наем за 10 години, като в този срок могат да започнат изпълнението на договора във всеки един момент. Въззивният съд не е излагал съображения в противния смисъл, а е приел, че в случая ищецът наемател не е имал готовност да получи държането на имотите и не е оказал съдействие на наемодателя за изпълнение на задължението му, като ищецът е изпратил покана за предаване на имотите след отправеното от наемодателя изявление за разваляне на договора за наем, във връзка с които мотиви на въззивния съд въпрос не е формулиран.
Вторият процесуалноправен въпрос са отнася до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях, е релевантен. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал. 2 и чл.236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая въззивният съд в съответствие с така формираната практика се е произнесъл по доводите и възраженията на страните и е обсъдил събраните по делото доказателства, като касаторът не е изложил конкретни твърдения кои доводи и доказателства са останали необсъдени. Поради това искането за допускане на касационен контрол по поставения въпрос е неоснователно.
При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от „ВИНКОМ” ЕООД касационна жалба срещу решение № 67 от 15.04.2024г. по в. гр. д.№ 85/2023г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 179 от 01.12.2023г. по гр. д. № 110/2023г. на Окръжен съд Кърджали в частта, с която е отхвърлен предявеният от „ВИНКОМ” ЕООД против Сдружение „Турстическо дружество – Кърджали” иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за сумата 3030 лева – получена на отпаднало основание поради развален договор за наем от 16.10.2014г.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 67 от 15.04.2024г. по в. гр. д.№ 85/2023г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 179 от 01.12.2023г. по гр. д. № 110/2023г. на Окръжен съд Кърджали в частта, с която е отхвърлен предявеният от „ВИНКОМ” ЕООД против Сдружение „Турстическо дружество – Кърджали” иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 26 000 лева – неустойка по договор за наем от 16.10.2014г., частично претендирана от общо дължима неустойка в размер на 70 000 лева.
Определението в частта, в която касационната жалба е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг тричленен състав на ТК на ВКС в едноседмичен срок от връчването му. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: