О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2311
гр. София, 17.07.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на десети февруари две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Н.
ЧЛЕНОВЕ: МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
М. К.
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2311 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве“ АД, [населено място] срещу решение № 173 от 16.05.2024 г. по в. т. д. № 136/2024 г. на Старозагорски окръжен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 1005 от 20.11.2023 г. по гр. д. № 5550/2022 г. на Старозагорски районен съд касаторът е осъден да заплати на М. К. М. сумата от 12 000 лв., разликата над присъдените 9 065 лв. до дължимите 21 065 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие настъпилото на 14.12.2021 г. ПТП, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 12.12.2022 г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател сочи, че размерът на справедливото обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди не съответства на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и е необосновано завишен. Излага доводи, че решаващият състав на въззивния съд не е извършил оценъчен анализ на обстоятелствата от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, както и не е обсъдил обществено-икономическите условия на живот в страната и по местожителството на ищцата към датата на ПТП. Сочи, че при определяне на дължимото обезщетение съдът не е отчел реално понесените от ищцата болки и страдания. Оспорва извода на въззивния съд, че не е налице принос на пострадалата за настъпването на вредоносния резултат. Счита, че този принос е съществен, като мотивира становище, че съдът не е съобразил допуснатите от увредената сериозни и груби нарушения на правилата за движение по пътищата, тъй като към момента на удара не е изпълнявала служебните си задължения /в качеството на работещ в дружество, осъществяващо почистване/ на безопасно за целта място, както и е покрила носеното от нея светлоотразително елече с черен чувал, ограничаващ възможността на водача на МПС да я възприеме. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК.
Ответницата по касационната жалба М. К. М. е подала отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че обжалваното въззивно решение е валидно, допустимо и правилно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е споделил изцяло изводите на първоинстанционния съд, че по делото се установява наличието на валидно застрахователно правоотношение за покриване отговорността на причинилото процесното ПТП лице, както и елементите на непозволеното увреждане – деяние, противоправност на деянието, неимуществени вреди и причинна връзка между вредите и деянието.
По спорния въпрос относно размера на дължимото обезщетение съставът на окръжния съд, след обсъждане на събраните по делото доказателства, е счел, че справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД за неимуществените вреди на ищцата възлиза на 24 000 лв. При произнасяне по размера на обезщетението решаващият съд е съобразил естеството и тежестта на получените от ищцата травми – счупването на малкопищялната кост в горната й част, без сериозно разместване, счупването на носните кости, контузията на главата, без загуба на съзнание, контузия на колената; болките и страданията на пострадалата във връзка с уврежданията; продължителността на възстановителния период – 45-60 дни за счупването на малкопищялната кост, 10-15 дни за счупването на носните кости, 5 дни за контузията на главата и около една седмица за контузията на коленете; проведеното й консервативно лечение, включващо носене на ортопедична протеза за 30 дни; нуждата от помощ в ежедневното обслужване на ищцата с оглед травмите й; преживяната от нея остра стресова реакция в резултат на инцидента.
Въззивният съд е формирал извод, че по делото не се установява да е налице принос на ищцата за настъпване на вредите. В решението, след подробно обсъждане на събраните по делото свидетелски показания и
заключения на комплексна автотехническа и медицинска експертиза и повторната автотехническа експертиза, е прието, че ПТП е настъпило на 14.12.2021 г. около 7, 30 часа на ул. Х. Б. [населено място], в северната пътна лента, в близост до разделителната линия, при условията на валеж и мокра настилка, като участващият в произшествието автомобил, управляван от свидетелката Ж. Г., се движел с около 40 км/ч и като в този момент пострадалата М. /метач/ се движела в посока от север на юг, пресичайки северната лента на посочената улица, като държала метла с дълга дръжка; водачката не възприела опасността и на 4, 25 м южно от северната граница на платното за движение настъпил удар между МПС и пострадалата. За да мотивира извода си за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, въззивният съд се е позовал на експертните заключения, съгласно които от техническа гледна точка причините за настъпване на ПТП са субективните действия на водачката на МПС, която не е съобразила конкретните условия на видимост, състоянието на пътната настилка, не е възприела намиращата се на платното ищца и не е предприела намаляване на скоростта на движение или спиране, както и на експертното мнение, че пострадалата се е намирала на платното за движение, но не е попадала в опасната зона за спиране на автомобила, тъй като разстоянието на видимост за управлявалата МПС Г. при движение на къси светлини на фаровете към пешеходец, облечен с тъмни дрехи, е 50 м, което разстояние е по-голямо от дължината на опасната зона за спиране, възлизаща на 25,84 м.
Накрая решаващият състав на окръжния съд е отчел, че ответникът е заплатил на ищцата сумата от 2 935 лв., поради което е намерил, че предявеният пряк иск срещу застрахователя следва да бъде уважен за сумата от 21 065 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване.
Касационният жалбоподател поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси: „1. Следва ли при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от телесни увреждания съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на работоспособност на дадена личност като размера на неговите доходи, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос за определен период от време в резултат от причинените му телесни увреждания при ПТП?; 2. При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства или следва да обсъди само някои от тях?; 3. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението?; 4. Следва ли да се отчете 50 % съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано - при условията на пълно и главно доказване по делото грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице, в качеството му на пешеходец, изразяващо се в пресичане на необозначено за целта място, без съобразяване със скоростта и разстоянието на приближаващото МПС, които нарушения пряко и непосредствено са довели до настъпване на ПТП и на телесните увреждания, и са били преимуществена причина за настъпване на същите?“. Твърди, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по формулираните въпроси, които са от значение за изхода на делото, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на ППВС № 4/1968 г., решения по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о., т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о., т. д. № 2143/2014 г. на ВКС; по въпроса по т. 2 – на ППВС № 4/1968 г., решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 73 от 27.05.2014 г. по т. д. № 3343/2013 г., на ВКС, ІІ т. о., решение № 114 от 03.11.2014 г. по т. д. № 1053/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 101 от 03.07.2014 г. по т. д. № 4391/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 158 от 17.10.2014 г. по т. д. № 3594/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 4 от 03.08.2015 г. по т. д. № 40/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 749 от 05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 223 от 13.04.2017 г. по т. д. № 2273/2015 г. на ВКС, II т. о.; по въпроса по т. 4 – на решение № 18 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 97 от 06.07.2009 г. по т. д. 745/2008г. на ВКС, II т. о., решение № 43 от 16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008г. на ВКС, II т. о., определение № 750 от 30.11.2010 г. по т. д. № 442/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т. о. и решение № 98 от 08.07.2010 г. по т. д. № 942/2009 г. на ВКС, I т. о.
Формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касационния жалбоподател въпроси по т. 1 - т. 3 се отнасят до критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Така обобщеният въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд по предявения пряк иск срещу застрахователя за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, поради което е изпълнено общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като атакуваният съдебен акт е постановен в съответствие със съществуващата задължителна практика на ВС и постоянната практика на ВКС. В ППВС № 4/1968 г. и константната практика на ВКС, формирана с решения по чл. 290 ГПК, между които са и посочените в изложението на касационния жалбоподател, е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. При определяне на обезщетението следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент – момента на настъпване на увреждането. Възприето е разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент. В посочения смисъл са решение № 83 от 6.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 66 от 3.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 242 от 12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т. о. В обжалваното въззивно решение е мотивирана преценката на решаващия състав за размера на дължимото обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди във връзка с телесни увреждания при ПТП, като са съобразени изяснените в практиката критерии и установените по делото релевантни обстоятелства, имащи значение за приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост. Извършената от съда преценка досежно дължимия размер на обезщетението е към датата на събитието – 14.12.2021 г., поради което следва да се приеме, че са отчетени икономическите условия в страната към този конкретен момент, съответно основата за формиране на нивата на застрахователно покритие. Съобразяването на възприетите от задължителната практика на ВС и константната практика на ВКС критерии, релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД, от страна на въззивния съд налага извод, че не се е осъществило основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед въведения въпрос по т. 3 от изложението на касатора следва да се отбележи, че в случая не е разгледана претенция за обезщетение за имуществени вреди, поради което е без значение какви доходи ищцата е пропуснала да реализира вследствие увреждането. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въпросът по т. 4 от изложението на касатора се свежда до по-общия въпрос относно предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди. Този въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По него е формирана практика, обективирана в ППВС № 17/1963 г. и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, между които са посочените от касатора. В нея се приема, че за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. При извода, че поведението на пострадалия е в причинна връзка с настъпването на злополуката и основание за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на пострадалия с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат. Поради това касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната част следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивното решение с практиката на ВС и ВКС по въпроса относно предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди.
Доколкото е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация, не следва да бъдат разглеждани доводите на
касационния жалбоподател за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение.
На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД следва да внесе държавна такса в размер на 240 лв. по сметка на ВКС.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 173 от 16.05.2024 г. по в. т. д. № 136/2024 г. на Старозагорски окръжен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 1005 от 20.11.2023 г. по гр. д. № 5550/2022 г. на Старозагорски районен съд „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и здраве“ АД, [населено място] е осъдено да заплати на М. К. М. сумата от 12 000 лв., разликата над присъдените 9 065 лв. до дължимите 21 065 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие настъпилото на 14.12.2021 г. ПТП, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 12.12.2022 г. до окончателното й изплащане.
УКАЗВА на касатора „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 240 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Да се изпрати съобщение на касатора с указанията.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на председателя на Първо търговско отделение за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните: касатор -„Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] и ответник по касация – М. К. М., а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.