Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на Д. А. Ш. против заповед № П-498 от 23.12.2015 г. на министъра на финансите, с която служебното й правоотношение е прекратено на основание чл. 103, ал. 1, т. 1 от ЗДСл (ЗАКОН ЗЗД ДЪРЖАВНИЯ СЛУЖИТЕЛ) (ЗДСл) – по взаимно съгласие на страните. Жалбоподателката поддържа, че заповедта е незаконосъобразна и постановена в противоречие с целта на закона, тъй като е принудена да поиска прекратяване на служебното правоотношение, поради това, че органът по назначаването не й разрешава да ползва неплатен отпуск на основание чл. 64, ал. 2 от ЗДСл. Моли заповедта да бъде отменена, като й се присъдят направените по делото разноски.

Ответникът - министърът на финансите оспорва жалбата и моли да бъде отхвърлена. Претендира и присъждане на възнаграждение за юрисконсулт.

Като взе предвид изложеното в жалбата и доказателствата по делото настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение, констатира следното:

Жалбоподателката Ш. е назначена като държавен служител на длъжност „началник отдел“ на отдел „Международно развитие и сътрудничество“ в дирекция „Международни финансови институции и сътрудничество“ в Министерство на финансите. През периода 2005 г. – 2015 г. същата е командирова в Мисията на Р. Б към Европейските общности в [населено място], Б., трансформирана в Постоянно представителство на Р. Б към Европейския съюз в [населено място], Б., като през това време срокът на командироване е продължаван няколкократно (заповеди от 2005 г., 2008г, 2011г. и 2014 г. на министъра на финансите). Командировката изтича през м. юни 2015 г. (арг. от заповед № ЗМФ-604/16.06.2014 г. на министъра на финансите). На 09.12.2015 г. жалбоподателката подава до министъра на финансите молба, с която на основание чл. 64, ал. 2 от ЗДСл иска да й бъде разрешено ползване на неплатен едногодишен отпуск, считано от 01.01.2016 г., по съображения, че работата й в Европейските институции ще подпомогне председателството на България. Молбата е изпратена от министъра за становище (резолюция върху молбата). С молба изх. № 93-33-188 от 15.12.2015 г. Ш. декларира пред министъра на финансите, че не е ползвала отпуск по реда на чл. 64, ал.2 от ЗДСл и представя договор за заетост от 11.12.2015 г., според който е назначена на работа в Европейската комисия, считано от 01.01.2016 г. Със същата молба жалбоподателката заявява, че при липсата на произнасяне по молбата за отпуск и ако такъв не й бъде разрешен, прави искане за прекратяване на служебното й правоотношение на основание чл. 103, ал.1, т. 1 от ЗДСл. В този смисъл са и показанията на свид. С.. На 18.12.2015 г. органът по назначаване изразява съгласие с искането за прекратяване на служебното правоотношение. На същата дата жалбоподателката представя становище изх. № 93-33-188/ 18.12.2015 г., в което заявява, че поддържа искането за ползване на отпуск и че е заставена да напусне по принуда. С оглед изразеното от страните съгласие за прекратяване на служебното правоотношение със заповед № П-498/ 23.12.2015г., предмет на оспорване, министърът на финансите прекратява служебното правоотношение с Ш. на основание чл. 103, ал.1, т. 1 от ЗДСл - по взаимно съгласие.

При така установените факти настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение, стигна до следните изводи:

Жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК и от лице, негативно засегнато от административния акт, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Оспорената заповед е постановена от компетентния съгласно чл. 42, ал. 5 от ЗАдм (ЗАКОН ЗЗД АДМИНИСТРАЦИЯТА) орган. Заповедта е писмена, подписана е от издателя и съдържа изброените в текста на чл. 108, ал. 1 от ЗДСл реквизити.

При издаване на заповедта не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Заповедта е постановена след писмено искане на служителката за прекратяване на служебното правоотношение, прието от органа по назначаването с изрично волеизявление в предвидения в чл. 103, ал.1, т. 1 от ЗДСл срок. Обстоятелството, че искането за прекратяване на служебното провоотношение е изразено от Ш. в хипотеза на евентуалност, като е обвързано от произнасянето на органа по предходната й молба за разрешаване на неплатен отпуск на основание чл. 64, ал. 2 от ЗДСл, не опорочава процедурата, тъй като поставеното от служителката условие е изпълнено и органът дължи произнасяне по предложението за прекратяване на служебното правоотношение.

При издаване на заповедта са спазени и материалноправните предпоставки за прекратяване на служебното правоотношение, предвидени в чл. 103, ал.1, т. 1 от ЗДСл. Според цитирания текст служебното правоотношение се прекратява по взаимно съгласие на страните, изразено писмено, като страната, към която е отправено предложението, е длъжна да уведоми другата страна за взетото решение в десетдневен срок. В случая заповедта е издадена след писмено предложение на жалбоподателката, прието от органа по назначаването в посочения по - горе срок. Обстоятелството, че волеизявлението за прекратяване е обвързано от Ш. с произнасянето на органа по молбата за разрешаване на неплатен отпуск, не обосновава различен извод. Основанията, на които служителката сезира министъра на финансите първо с искане за разрешаване на неплатен отпуск съгласно чл. 64, ал. 2 от ЗДСл, а след това с молба за прекратяване на служебното правоотношение по реда на чл. 103, ал.1,т. 1 от ЗДСл, са принципно различни и произнасянето по тях не е обективно обвързано правно или логически. Връзката между производствата е създадена субективно и съществува единствено в съзнанието на жалбоподателката, която сама взима решение да поиска прекратяване на служебното правоотношение, тъй като неплатен отпуск не й е разрешен. В подкрепа на изложеното следва да се отбележи, че в тази хипотеза служителката разполага и с друга, равностойна възможност, а именно да прекрати договора с Европейската комисия, която обаче не е предпочетена.

Доводът, че предложението на жалбоподателката за прекратяване на служебното правоотношение е изразено вследствие упражнена от органа по назначаването принуда, е неоснователен. Както вече се посочи волеизявлението е резултат на субективно решение на Ш., която при съществуващите възможности за поведение избира именно тази. Принуда върху волята на служителката, която да я мотивира да предприеме действие, което всъщност не желае, от страна на орана по назначаването не е упражнена. Принципно принудата предполага психическо въздействие върху волята на лицето, чрез възбуждане на основателен страх (чл. 30 от ЗЗД (ЗАКОН ЗЗД ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ)). В случая поведение на органа по назначаване, насочено към възбуждане на страхови представи у служителката за предстояща злина, свързана с живота, здравето, честта или имуществените интереси както на нея, така и на нейни близки, не е установено, а и липсват твърдения в този смисъл. Субективното възприемане на ситуацията от жалбоподателката и обстоятелството, че последната се чувства „принудена“, не са достатъчни да обосноват извод за осъществена от органа принуда, тъй като обективни действия, насочени към възбуждане на основателен страх, които да въздействат върху волята на Ш., не са установени. Показанията на свид. С. също не представляват доказателство в този смисъл. Свидетелката няма преки впечатления от развитието на правоотношението, а възпроизвежда казаното от жалбоподателката и освен това не излага факти, които да установяват предприети от органа противоправни действия, насочени към формиране волята на Ш.. Всъщност всички твърдения на жалбоподателката за осъществена спрямо нея „принуда“ изразяват субективни възприятия и оценка, но не и обективни действия с характера, изяснен по – горе, извършени от другата страна по служебното правоотношение. Поради изложеното настоящият състав приема, че волята на жалбоподателката да поиска прекратяване на служебното правоотношение е свободно формирана, като конкретните мотиви са със субективен характер и всъщност са без значение, тъй като не се обхващат от фактическия състав на чл. 103, ал.1, т. 1 от ЗДСл.

Законосъобразността на действията на административния орган при разглеждането на молбата за отпуск не следва да бъдат обсъждани, тъй като са извън предмета на настоящото производство (предмет на оспорване е заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, а не отказът на министъра да се произнесе по искането за отпуск). Допълнително следва да се посочи, че непроизнасянето на органа по искането за отпуск е провокирано и от служителката, която в молбата от 09.12.2015 г. не сочи конкретни обстоятелства и не представя доказателства, с които да обоснове необходимостта от ползване на неплатен отпуск. Договорът с Европейката комисия е от 11.12.2015 г. и е представен пред министъра на финансите с молбата от 15.12.2015 г., когато е направено и предложението за прекратяване на служебното правоотношение.

Поради всичко изложено настоящият състав приема, че волеизявление на служителката да поиска прекратяване на служебното правоотношение е свободно формирано и валидно изразено, което предпоставя и правото на органа да прекрати служебното правоотношение със служителката на основание чл. 103, ал.1, т. 1 от ЗДСл. Така постановена заповедта е в съответствие с целта на закона, а имено държавната служба да се изпълнява от служители, които са мотивирани и действително желаят да работят като държавни служители. Ето защо настоящата инстанция приема, че оспорената заповед е постановена в съответствие със закона и неговата цел. Не са налице основания за нейната отмяна. Жалбата е неоснователна и следва да се отхвърли.

С оглед изложеното, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от ЗПрП (ЗАКОН ЗЗД ПРАВНАТА ПОМОЩ) и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ жалбоподателката следва да заплати на Министерство на финансите сумата 100.00 лв. възнаграждение за юрисконсулт. Разпоредбата на чл. 25, ал.1 от наредбата не може да се приложи, тъй като се отнася за дела с материален интерес.

По тези съображения и на основание чл. 172, ал. 2, пр. последно от АПК Върховният административен съд, пето отделение, РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д. А. Ш. от [населено място] против заповед № П- 498/ 23.12.2015 г. на министъра на финансите.

ОСЪЖДА Д. А. Ш. от [населено място] да заплати на Министерство на финансите гр. С., [улица] сумата 100.00 (сто) лева разноски по делото.

Решението може да се обжалва пред петчленен състав на Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщението на страните.