Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на председателя на Държавната комисия по хазарта против решение № 7214 от 23.11.2015 г. по адм. дело № 790/2015 г. на Административен съд София - град, с което е обявена за нищожна заповед № 109/25.03.2010 г. на същия административен орган за прекратяване на служебното правоотношение на Г. В. Г. на основание чл. 103, ал. 1, т. 1 от ЗДСл (ЗАКОН ЗЗД ДЪРЖАВНИЯ СЛУЖИТЕЛ) (ЗДСл). Жалбоподателят поддържа, че съдебният акт е постановен в нарушение на материалния закон, в противоречие със събраните доказателства и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Моли решението да бъде отменено и да се постанови нов акт по същество, с който жалбата на Г. против административния акт да бъде отхвърлена или евентуално, при констатирани съществени нарушени на съдопроизводствените правила, след отмяната делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав. Претендира присъждане на възнаграждение за юрисконсулт и прави възражение за прекомерност на заплатеното от другата страна адвокатско възнаграждение.
Ответникът оспорва касационната жалба. Моли решението на първоинстанционния съд да бъде оставено в сила, като му се присъдят разноските по делото.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба.
Като взе предвид изложеното в жалбата и данните по делото настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение, констатира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима.
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения:
Решението на Административен съд София - град, предмет на касационно оспорване, е постановено в съответствие с материалния закон.
Правилно съдът приема, че заповед № 109 от 25.03.2010 г. на председателя на Държавната комисия по хазарта за прекратяване на служебното правоотношение на Г. В. Г. на основание чл. 103, ал.1, т. 1 от ЗДСл – взаимно съгласие на страните, изразено писмено, независимо че е издадена от компетентния административен орган, в предвидената в чл.108, ал.1 от ЗДСл писмена форма и при спазване на административнопроизводствените правила, е нищожна, тъй като е постановена при особено съществено нарушение на материалноправни норми. Съгласно разпоредбата на чл. 103, ал.1, т. 1 от ЗДСл служебното правоотношение се прекратява по взаимно съгласие на страните, изразено писмено, като страната, към която е отправено предложението е длъжна да уведоми другата страна за взетото решение в 10 – дневен срок. В случая правилно е преценено, че волеизявлението на служителя Г., главен секретар на Държавната комисия по хазарта, с което е предложено прекратяване на служебното правоотношение, обективирано в молба от 24.03.2010 г., е изразено вследствие упражнена върху него от органа по назначаването и от страна на министъра на финансите принуда. По делото е установено, че на 24.03.2010 г. Г., заедно с други служители, заемащи ръководни длъжности в Държавната комисия по хазарта, между които свидетелите С. и Н., са отведени със служебен автомобил в Министерство на финансите, където от министъра на финансите и от председателя на комисията е поискано да подадат молби за прекратяване на служебните правоотношения и са им раздадени бланки със съответното съдържание. Председателят на държавната комисия аргументира искането си, като заявява, че екипът ще бъде сменен, независимо от основанието и е по - добре служителите да направят това, което се иска от тях, като „най - безболезнено“. Обяснено им е, че за всеки от тях са събрани компрометиращи материали и при отказ да напуснат, срещу тях ще бъдат образувани дисциплинарни производства, а дори и наказателни. От министъра на финансите са посочени полицейски акции, приключили с показни арести, на служителите е напомнено, че имат семейства и деца, пред които ще се злепоставят, ако бъдат арестувани и отведени с белезници, както и че всеки от тях може, основателно или не, да бъде уличен в правонарушение, което да провокира намесата на правоохранителните органи. Под влияние на тези изявления служителят Г. подписва предварително изготвената молба за прекратяване на служебното правоотношение, на която на същата дата е изразено съгласие на органа по назначаването. Още на следващия ден председателят на Държавната комисия по хазарта издава заповедта, предмет на оспорване в настоящото производство, с която считано от 01.04.2010 г. прекратява служебното правоотношение на Г. на основание чл. 103, ал.1, т. 1 от ЗДСл – по взаимно съгласие на страните, изразено писмено. При тези данни аргументирано административният съд приема, че волята на служителя да поиска прекратяване на служебното правоотношение не е свободно формирана, а е резултат от неправомерно външно вмешателство, което го мотивира да предприеме действие, което всъщност не желае. Правилно е заключението, че волеизявлението на Г. е мотивирано от упражнено върху него психическо въздействие чрез възбуждане на основателен страх. Заплашването е осъществено със средствата на психическата принуда чрез страхови представи, които имат за предмет честта и достойнството на лицето, както и на негови близки. Възбудените от органа по назначаването и от министъра на финансите очаквания за предстояща злина, която ще дискредитира служителя в професионален и личен план са основателни, тъй като причиняването на подобно засягане на правата и интересите зависи от лицата, отправили заплахите, които поради йерархичната подчиненост на служителя биха могли да злоупотребят с правомощията си. В случая упражнената върху Г. принуда е изразена чрез злоупотреба с власт, тъй като органите, осъществяващи неправомерното въздействие върху волята на лицето, имат възможност по силата на позицията си в правоотношението, действително да засегнат негативно неговите права и законни интереси.
Доводът, че дори да се отправени, заплахите са нереалистични и Г. не би следвало да се чувства застрашен, тъй като е наясно с правомощията на органа по назначаването, не може да бъде споделен. С оглед възможностите за произволно и превратно упражняване на власт от страна на органа по назначаването, заплахите не могат да бъдат приети за голословни, а негативните последици от образувано дисциплинарно или наказателно производство, които макар и с неустановен или с дори благоприятен за служителя край, са сериозни, тъй като са свързани с накърняване на доброто име на служителя в обществото и отстраняването му от работа, за неопределено време.
С оглед изложеното законосъобразно съдът приема, че не са налице предпоставки за издаване на заповедта на посоченото основание, тъй като изразеното от служителя съгласие е опорочено под влияние на възбудени от другата страна по правоотношението страхови представи, т. е. налице е липса на волеизявление. Ето защо като достига до заключение в този смисъл и приема, че предпоставките на чл. 103, ал.1 т. 1 от ЗДСл за прекратяване на служебното правоотношение не са изпълнени и с оглед констатирания съществен порок във волята обявява оспорения административен акт за нищожен, съдът постановява решение, което кореспондира със закона.
Касационният довод за необоснованост на съдебния акт също е неоснователен.
Решението на административния съд е постановено в съответствие със събраните доказателства. Показанията на свид. С. и Н. мотивират заключението на съдебния състав, че волеизявлението на Г. за прекратяване на служебното правоотношение е направено под въздействие на психическа принуда, упражнена от органа по назначаването и от министъра на финансите. По отношение на съдържанието на заплахите, отправени към служителя, събраните гласни доказателства очертават непротиворечива картина относно начина на провеждане на срещата в Министерството на финансите и изявленията на участниците, поради което и при липсата на такива, които да ги опровергават, правилно са кредитирани от съдебния състав. Характерът за заплахите е изразен ясно от свидетелите, без да са цитирани арести по конкретни наказателни производства, поради което съображенията на касационния жалбоподател за времевото несъответствие на показанията с провеждането на задържане на лица по точно посочени дела, са неоснователни. В подкрепа на заключението на съда за достоверност на свидетелските показания е и обстоятелството, че изложеното от Н. и С. в частта, засягаща датата и начина на провеждане на срещата между председателя на държавната комисия по хазарта и министъра на финансите от една страна и служители на ръководни длъжности в Държавната комисия по хазарта от друга, не се оспорват от административния орган. Вероятната заинтересованост на двамата свидетели от изхода на спора, с оглед водените с органа съдебни дела (производствата по жалбите на двамата свидетели по аналогични казуси вече са приключили с положително за тях съдебни решения) не опровергава автоматично изложеното от двамата очевидци, а изисква анализ на показанията, заедно с останалите доказателства по делото. В случая това е направено и показанията на свидетелите са кредитирани от съда като непротиворечиви, с конкретни детайли (и двамата споменават вдигнатия от председателя на държавната комисия червен картон), а също и поради факта, че не се опровергават от останалите доказателства. Обстоятелството, че молбата за прекратяване на служебното правоотношение, подписана от Г. на 24.03.2010, е с входящ номер от същата дата, не опровергава изложеното от свидетелите. От страна на административния орган не са представени доказателства относно процедурата по приключване на входящия дневник в комисията към посочената дата, завеждането на постъпилите молби и документи и отсъствието на възможност постъпила молба да бъде заведена на деня, следващ изготвянето й с дата от предния ден.
Фактът, че липсват данни за образувани против служителя дисциплинарни и наказателни производства, също не опровергава крайния извод на съда, тъй като служителят е изпълнил, това което органът по назначаването е поискал от него, именно за да не бъде инициирано дисциплинарно производство. Ето защо липсата на доказателства в горния смисъл всъщност подкрепя заключението на съдебния състав, а не обратното.
Касационният довод за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, също е неоснователен.
В съответствие с изискването на чл. 168, ал.1 от АПК съдът извърша преценка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички, посочени в чл. 146 от АПК основания. Решението е постановено след изясняване на спора от фактическа страна, като на страните е дадена възможност да ангажират доказателства в подкрепа на своите доводи и възражения. Изводите на съдебния състав са направени след съвкупна преценка на събраните доказателства. Свидетелите са допуснати на жалбоподателя Г. при довеждане за установяване на конкретни обстоятелства, които са изяснени в проведеното на 24.03.2015 г. съдебно заседание. Изявлението на процесуалния представител на страната, мотивиращо искането за събиране на гласни доказателства, дори да е направено в присъствието на свидетелите (в тази насока са единствено твърденията на процесуалния представител на ответника), не опорочава проведения разпит, тъй като не съдържат конкретни факти, които да бъдат евентуално запомнени и възпроизведени от свидетелите, а само обосновава искането. Ето защо доводът на касационния жалбоподател в обратния смисъл е неоснователен.
Разпитът на свидетелите е проведен съгласно чл. 171, ал.1 от ГПК - всеки свидетел е разпитан отделно, като свидетелят, който не е дал показания не присъства при разпита на другия (протокол от проведеното на 24.03.2015 г. съдебно заседание). Представените гласни доказателства са ценени от съда съвкупно с останалите писмени такива, като при преценката е съобразена нормата на чл. 172 от ГПК и възможната заинтересованост на свидетелите от изхода на спора. В този смисъл в съдебния акт са изложени и конкретни мотиви за причините, поради които съдебният състав кредитира изложеното от двамата очевидци. Ето защо доводите на касационния жалбоподател, че гласните доказателства са възприети от съда безкритично и без да са обсъдени, са неоснователни. Поставените на молбата на Г. входящ номер и дата, неподкрепени с други доказателства, установяващи работата с регистрационната система в Държавната комисия по хазарта към датата на завеждане на молбата на Г. в смисъла, изяснен по - горе, не опровергават изложеното от свидетелите. Ето защо липсата на конкретни съображения на съда в тази насока не представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Фактът, че сигнал от Г. до правоохранителните органи за осъществената спрямо него принуда не е подаден е ирелевантен, тъй като предмет на доказване са извършените от органа по назначаване противоправни действия по мотивиране на служителя към поведение, което последният не желае, а не предприетите след този акт мерки за защита.
Решението е постановено след обсъждане на събраните по делото писмени и гласни доказателства, а изводите на съда са аргументирани с конкретни съображения в подкрепа на направените изводи, включително с такива за основанията, поради които предприетите от органа по назначаването действия по мотивиране на служителя да подаде молба за прекратяване на служебното правоотношение, следва да се квалифицират като принуда. Ето защо доводът на касатора за отсъствие на мотиви в този смисъл също е неоснователен.
Поради всичко изложено настоящият състав на Върховният административен съд приема, че решението на Административен съд София – град е постановено в съответствие с материалния закон, обосновава се от събраните доказателства и при издаването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Не са налице посочените от касатора основания за неговата отмяна, поради което решението следва да бъде оставено в сила.
С оглед изложеното, направеното искане и доказателствата за действително направени разходи в касационното производство Държавна комисия по хазарта следва да заплати на ответника по касационната жалба сумата 800.00 лв. разноски по делото в настоящото производство, представляващи възнаграждение за адвокат. Разноските следва да бъдат присъдени в пълен размер с оглед фактическата и правна сложност на спора и обстоятелството, че същите не надвишават значително минималния размер на хонорара, посочен в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/ 2004 г. за минималния размер на адвокатските възнаграждения. Ето защо възражението на касационния жалбоподател за прекомерност на заплатеното от другата страна адвокатско възнаграждение е неоснователно.
По тези съображения Върховният административен съд, пето отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 7214 от 23.11.2015 г. по адм. дело № 790 / 2015 г. на Административен съд София – град.
ОСЪЖДА Държавна комисия по хазарта, гр. С. да заплати на Г. В. Г. от [населено място] сумата 800.00 (осемстотин) лева разноски в касационното производство. Решението е окончателно.