Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).
Образувано е по касационна жалба на Директора на ТП на НОИ - София област против решение №42/19.01.2016г., постановено по адм. дело № 954/2015г. по описа на Административен съд - София област. Посочените в жалбата пороци въвеждат касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1, 2 и 3 АПК - неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на оспореното съдебно решение и постановяване на друго по същество на спора, с което да се отхвърли първоначалната жалба срещу постановения индивидуален административен акт. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Ответната в производството страна – С. И. М., чрез процесуален представител, оспорва основателността на касационната жалба. Поддържа становище за правилност и законосъобразност на постановеното съдебно решение и иска оставянето му в сила. Претендира присъждане на направените съдебни разноски.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и счита, че следва да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е основателна.
С обжалвания съдебен акт, предмет на касационен контрол за законосъобразност, първоинстанционният съд отменя по жалба на С. И. М. решение №1040-22-7 от 25.09.2015 г. на директора на ТП на НОИ – София област и потвърденото с него разпореждане №4021-22-11 от 11.08.2015 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ – София област, с което на основание чл.114, ал.5 от КСО е разпоредено: 1. Прихваща се вземане за ДОО, произтичащо от неправомерно получена пенсия от наследодателя – И. А. М. в размер на 3 463,71 лв., установено по основание и размер с разпореждане №03-3738#1/09.02.2015 г. от наследника му С. И. М., от вземане за ДОО, произтичащо от парично обезщетение за безработица по чл.54а, ал.1 от КСО, до размера на задължението; 2. От полагащото се парично обезщетение за безработица по чл.54а, ал.1 от КСО на С. И. М. да се удържи сума в размер на 232,99 лв., от които 232,99 лв. главница, като лихва просрочие по реда на чл.113, ал.1 от КСО се начислява до окончателното погасяване на главницата по разпореждането.
При постановяване на оспорваното решение съдът приема, че административният орган е направил неправилна преценка относно възможността да се извърши прихващане. Този извод на съда е обоснован с естеството на вземането на М. за обезщетение за безработица, което представлява вземане, произтичащо от обезщетение по социално осигуряване.
Първоинстанционният съд намира, че по своите правни последици прихващането по чл.114, ал.4 КСО се приравнява на принудително изпълнение, тъй като без съгласието на кредитора се осъществява прихващане между дължими от него суми на ДОО, в случая за неправомерно изплатени суми за пенсия на наследодателя на жалбоподателката, със суми, които тя има да взема от НОИ от парично обезщетение за безработица по чл.54а, ал.1 от КСО. Вземането на държавата за незаконосъобразно изплатена пенсия, каквото е установеното вземане на ДОО към М., представлява публично държавно вземане съгласно чл. 162, ал. 2, т. 4 ДОПК. Горното обуславя извода на първоинстанционния съд относно приложимостта на разопредбата на чл.163, ал.1 ДОПК, съгласно която събирането на тези вземания следва да се осъществява по реда на ДОПК.
Решаващият съд излага съображения и относно характера на вземането на физическото лице от ДОО за парично обезщетение за безработица, квалифицирано като частно вземане, поради което приема за приложими правилата на ЗЗД (ЗАКОН ЗЗД ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ). Установено е, че предвидената в чл.114, ал.4 КСО възможност за прихващане на тези вземания не е безусловна, тъй като в закона е използван израза "когато могат да бъдат прихванати". Условието на закона, според съда, следва да се обвърже с изискванията на специалните закони, регламентиращи правила за събиране на съответното вземане. Разгледана е и разпоредбата на чл.213, ал.2, т.1 ДОПК, като е прието, че не се допуска принудителното изпълнение върху обезщетенията по социалното осигуряване, включително за безработица. Въз осснова на анализа на горните норми, решаващият съд приема, че след като по своите правни последици прихващането по чл.114, ал.4 КСО се приравнява на принудително изпълнение на публичното вземане, то при преценката дали може да се извърши прихващане, предвидена в същия текст на закона, следва да се държи сметка дали може да се извърши принудително изпълнение върху конкретното вземане от ДОО. Установено е, че същевременно и в чл.105 ЗЗД е предвидена забрана за прихващане без съгласие на кредитора относно вземания на кредитора, върху които не се допуска принудително изпълнение.
Според първоинстанционния съд, изменението в разпоредбата на чл. 114а, ал. 1 КСО, обн. ДВ, бр. 106/2013 г., в сила от 01.01.2014 г., не води до различни изводи. В заключение е изведена теза, съгласно която, за да е допустимо извършването на удръжки от паричните обезщетения, помощи и пенсии, трябва преди това да е допустимо извършването на прихващане на суми по реда на чл.114, а според решаващият съд такова прихващане в случая не е допустимо.
Настоящият касационен състав намира така постановеното решение за неправилно.
Първоинстанционният съд неправилно е тълкувал и приложил разпоредбите на чл. 114, ал. 5 от КСО във вр. с чл. 163 и чл. 213, ал. 2 от ДОПК.
Вземането на Държавното обществено осигуряване за неправомерно изплатена пенсия, е публично вземане по чл. 162, ал. 2, т. 4 от ДОПК, произхождащо от незаконосъобразно извършени осигурителни разходи. За разлика от останалите публични държавни вземания, които се установяват по реда на ДОПК, вземанията за незаконосъобразно извършени осигурителни разходи се установяват по реда на КСО с разпореждане на компетентното длъжностно лице в съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт. В конкретния случай вземането за незаконосъобразно извършени осигурителни разходи е възникнало на основание чл. 114, ал. 1 от КСО и е установено с разпореждане, издадено по реда на ал. 3, без да се съставя ревизионен акт за начет по чл. 110, ал. 1. Дължимите суми по разпорежданията, които не са погасени доброволно в 14-дневния срок по ал. 3 от КСО, подлежат на принудително изпълнение по реда, указан в 114, ал. 5 от КСО: по реда на чл. 110, ал. 5, т. 1 от КСО чрез налагане на запор от ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт и по реда на ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.), освен в случаите, когато могат да бъдат прихванати от изискуеми вземания на осигурения от държавното обществено осигуряване. Прихващането се извършва с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на контрола по разходите на държавното обществено осигуряване в съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт, или на друго длъжностно лице, определено от ръководителя на поделението. Така създадения ред на прихващане и принудително изпълнение на разпорежданията по чл. 114, ал. 3 от КСО, установяващи вземанията на ДОО от неправилно извършени осигурителни плащания на осигурените лица, е специален по отношение на реда за прихващане и принудително изпълнение на публични вземания по ДОПК. В този смисъл разпоредбата на чл. 163, ал. 1 от ДОПК изрично предвижда изключение от правилото за събиране на публичните вземания по реда на кодекса, когато в закон е предвидено друго. В случая друго е предвидено в чл. 114, ал. 5 от КСО и прихващането на публичното вземане на ДОО с изискуеми вземания на осигурената от ДОО се извършва с акт на компетентен орган на ТП на НОИ. По подобни случаи ВАС, VI о., се е произнесъл с решение № 7092 от 14.06.2016г. по адм. дело 10944/2015г., № решение 4328 от 28.03.2014г. по адм. дело № 15601/2013г., решение № 1319 от 25.01.2012 г. по адм. д. № 10675/2011 г., решение № 355 от 13.01.2014 г. по адм. д. № 13758/2013 г.
В преобладаващата съдебна практика прихващането на основание чл. 114, ал. 5 от КСО по правното си основание се възприема като способ за принудително изпълнение, тъй като само осигурителният орган има право с едностранни волеизявление да удовлетвори вземането си. Длъжникът не може да компенсира с едностранно волеизявление свое публично задължение към ДОО с насрещното си частно вземане от ДОО. Специалната разпоредба на чл. 114а, ал. 1 от КСО допуска налагането на запори по реда на ГПК (Г. П. К.) и ДОПК и извършването на други удръжки (в случая за прихващане) върху паричните обезщетения и помощите, изплащани по КСО, когато се изпълняват задължения към ДОО и задължения за издръжка. В този случай е неприложима общата забрана по чл. 213, ал. 2, т. 1 от ДОПК за принудително изпълнение върху обезщетенията по социално осигуряване, включително безработица, която е относима към случаите на събиране на други публични държавни и общински вземания по реда на ДОПК. Неправилното приложение на материалния закон от първоинстанционния съд, представлява самостоятелно основание за отмяна на обжалваното решение.
Обжалваното решение е постановено и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, установени с нормата на чл. 149, ал. 2 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, предвид приключване на съдебното дирене преди изясняване на фактическата страна на спора.
Съгласно чл.170, ал.1 от АПК административният орган и лицата, за които оспореният административен акт е благоприятен, трябва да установят съществуването на фактическите основания, посочени в него, и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Към административната преписка не са приложени, актовете, обуславящи вземанията на страните - разпореждане № 03-3738#1 от 09.02.2015г. на отдел „Пенсии” при ТП на НОИ – София област, с което е установено по основание и размер неправомерно изплатена пенсия на починалия наследодател на оспорващата И. А. М., отнасяща се за периода 01.01.2004г. – 30.09.2014г., в размер 3463, 71 лева. Липсват доказателства за датата на влизането му в сила.
Видно от жалба вх. № 4012-22-60/28.08.2015г. на С. И. М. срещу разпореждане №4021-22-11/11.08.2015г. на ръководителя по контрола на ДОО, същата прави възражение за погасяване на вменените й задължения за периода 01.01.2004г. до 09.02.2010г. поради изтекла давност. От страна на административния орган и първоинстанционния съд липсва произнасяне по направеното възражение на основание чл.115 от КСО.
При установената непълнота на доказателствата, резултат на процесуално поведение на съда – недаване на указания на основание чл.171, ал.4 АПК, и при наличие на забраната на чл.220 АПК, касационният съд е принуден да отмени обжалваното решение и да върне делото на друг състав за ново разглеждане. Само по пътя на новото разглеждане може да бъде приложен правилно материалния закон, като се установят релевентните за прилагането му факти.
С оглед изхода на делото и на основание чл.226, ал.3 от АПК по искането за разноски ще се произнесе първоинстанционният съд при новото разглеждане на делото.
Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 във вр. чл.222, ал.2 от АПК, Върховният административен съд – шесто отделение РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №42/19.01.2016г., постановено по адм. дело № 954/2015г. по описа на Административен съд София – област и
ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав. Решението е окончателно.