Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Областния управител на област с административен център [населено място], чрез упълномощения юрисконсулт С. В., срещу Решение № 2417 от 24.10.2014 г. (датата посочена погрешно като 24.11.2014 г.), постановено от Административен съд - Варна (АСВ), 28 състав, по адм. д. № 803/2014 г. С обжалваното решение, по жалба на П. Д. К., е отменена Заповед № РД 14–7706-74 от 20.02.2014 г., издадена от настоящия касатор, с която на К. е признато право на еднократно обезщетение в размер на 1435,73 лв. за 22 месеца и 13 дни за претърпяна от него репресия, като делото е върнато като преписка на административния орган за ново произнасяне при спазване на указанията на съда и на оспорващия са присъдени разноски в размер на 180,00 лв.

Касационният жалбоподател твърди, че решението, предмет на контрол, е неправилно постановено при наличието на всички касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според него съдът неправилно е взел предвид и обсъдил приложените решения на Регионалната комисия по политическа и гражданска реабилитация. Относими са само представените нотариално заверени декларации, съобразени при издаването на заповедта, предмет на проверка. На следващо място, неправилно съдът е пренебрегнал факта, че в подаденото заявление К. е посочил като основание, за което иска обезщетение „изселване“ и е декларирал получаването на 25000,00 лв. (неденоминирани), без да сочи, че те не са получени на лично основание. Установява се от отговорите от Националната агенция по приходите (НАП), че на 29.12.1996 г. на К. е изплатена сума в размер на 25000,00 лв. (неденоминирани) на лично основание, а на 21.12.1993 г. това лице, заедно с лицата Надежда К. и Е. Н., в качеството им на наследници на Д. К. са получили еднократни обезщетения в размер за първия и третия по 8333,00 лв. (неденоминирани) и за втората – 8334,00 лв. (неденоминирани). Неправилно първоинстанционният съд е пренебрегнал изложените от административния орган съображения за неоснователност и недоказаност на твърденията на П. К., че получените 25000,00 лв. (неденоминирани) са за репресия, претърпяна от неговия наследодател, както и доказателствата, въз основа на които е издаден спорния акт. Поддържа се, че съдът е допуснал нарушения на процесуалните правила, довели до неравнопоставеност на страните, като е толерирал неотносими доказателства и е пренебрегнал такива, представени от органа и тяхната доказателствена сила. Наред с това, съдът е върнал преписката на административния орган за произнасяне при спазване на указанията на съда, но такива липсват. По изложените съображения се иска отмяната на обжалваното решение и решаване на спора по същество с отхвърляне на жалбата на К. срещу оспорената пред АСВ заповед.

В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател не се явява и не се представлява. Постъпила е писмена молба от упълномощен негов юрисконсулт, в която касационната жалба се поддържа, а по същество се иска нейното уважаване.

Ответникът П. К. оспорва касационната жалба в представен по делото писмен отговор.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество жалбата е основателна.

Първоинстанционният съд е сезиран от К. с жалба срещу Заповед № РД-14-7706-74 от 20.02.2014 г. на Областния управител на област с административен център [населено място], с която на това лице е признато право на еднократно обезщетение в размер на 1435,73 лв. за 22 месеца и 13 дни изтърпяна от него репресия, което да се преведе по банкова сметка на лицето, посочена в заповедта.

Установено е от съда, че спорната заповед е издадена във връзка с подадено от К. Искане с вх.№ РД-09-9400- 400 от 15.04.2009 г., с което е поискано изплащане на еднократно обезщетение, съгласно ЗПГРРЛ (ЗАКОН З. П. И ГРАЖДАНСКА РЕАБИЛИТАЦИЯ НА РЕПРЕСИРАНИ ЛИЦА) (ЗПГРРЛ). Като основание за изплащането му в заявлението е посочено „изселване”. В него е обективирано и изявление на К., че през 1993 г. е получил еднократно обезщетение в размер на 25000,00 неденоминирани лева, без да е направено уточнение на какво основание е получена тази сума. С обжалваната заповед административният орган е приспаднал от дължимия размер изплатените вече 25000,00 неденоминирани лева, предвид приетото, че съгласно чл. 6 ЗПГРРЛ, правоимащите имат право на обезщетение в пълен размер за всяка изтърпяна репресия за целия срок на репресията, като обезщетенията, получени по досегашния ред се приспадат. Прието е в акта наличието на категорични доказателства, че сумата от 25000,00 неденоминирани лева е получена от П. К. на лично основание въз основа на писмо, получено от ТД на НАП – В. с вх.№ РД-09-9400-400/18 от 24.01.2014 г.

Въз основа на представеното по делото Решение № М1221 от 22.09.1993 г. на Регионалната комисия по политическа и гражданска реабилитация съдът е приел за установено, че на Д. К. - баща на настоящия ответник по касация е признато, че е бил репресиран по политически причини съгласно чл. 1 т. 3 и т. 4 ЗПГРРЛ и чл. 2 т. 4 и т. 5 от Наредбата по чл. 4, заради въдворяване в ТВО – Р. за времето от 28.02.1045 г. до 10.01.1946 г. и изселване по административен ред в [населено място]-Тервелско за периода 18.07.1949 г. – 01.06.1954 г. С Решение № М1221 от 22.09.1993 г. е признато, че П. К. е бил репресиран по политически причини, съгласно чл. 1 т. 4 ЗПГРРЛ и чл. 2 т. 5 Наредбата по чл. 4 заради изселване по политически причини в [населено място] – Тервелско за периода от 18.07.1949 г. до 01.06.1954 г.

Като спорен по делото съдът е определил въпросът, дали П. К. е получил през 1996 г. обезщетение в размер на 25000,00 неденоминирани лева за това, че като член на семейството на Д. К. е бил изселен в [населено място], Тервелско или е получил обезщетението за това, че като наследник на това лице има право на обезщетение за това, че наследодателят му е бил въдворен в ТВО-Р., тоест дали сумата от 25000,00 неденоминирани лева е получена от него на лично основание или в качеството му на наследник.

Прието е от състава на АСВ, че спорната заповед е издадена от компетентен орган и в предвидената от закона форма. Съдът е намерил за немотивиран и недоказан извода на административния орган, че са налице категорични доказателства за получаване на сумата от 25000,00 неденоминирани лева от П. К. на лично основание, поради което в заключение е посочил, че неправилно тази сума е приспадната от размера на дължимото обезщетение на основание чл. 6 ЗПГРРЛ.

Съдът се е позовал на представената по делото нотариално заверена декларация от 11.02.2014 г., в която П. К. е декларирал, че не е получавал обезщетение за лично претърпяната репресия, която се изразява в изселването му като член на семейството на Д. К. в [населено място], Тервелско, за периода от 18.07.1949 г. до 01.06.1954 г. и това, че предходното обезщетение в размер на 25000,00 неденоминирани лева е получил, но като наследник, за претърпяната от баща му репресия - въдворяване в лагер ТВО – Р.. Приел е, че от писмото на ТД на НАП – В., на което се е позовал административният орган, не се установява по какъв начин сочената сума е била изплатена на лицето. Представеното банково бордеро за сумата от 25000,00 лв. (неденоминирани) е намерил за неотносимо в случая, тъй като е от м. 11.1993 г., а твърдението е, че посочената сума е била изплатена на 29.12.1996 г., съгласно писмото на л. 24 от делото. Наред с това то не съдържа точна дата, няма подпис и печат на издателя. От служебно изисканата от Банка Д. информация за периода до 09.07.2014 г. не е установено наличие на банкова сметка № [ЕГН] с титуляр П. К., посочена в банковото бордеро от 1993 г. Решението е неправилно.

П. К., в качеството си на репресирано лице, е подал Искане с вх. № РД-08-9400-400 от 15.04.2009 г. до областния управител на Област с административен център В. за изплащане на еднократно обезщетение по ЗПГРРЛ. В него е посочил като основание за изплащането му „изселване“. Освен това е отразил, че през 1993 г. е получил „… 2500,00 лв. – сега 25 лв. получавам д-ка към пенсията по чл. 9, ал. 1, точка 22 ЗПГРРЛ за 58 месеца 25000 деноминирани или 25 лв. сега“.

По това искане е издадена Заповед № РД-12-7706-79 от 02.04.2012 г. на областния управител на област с административен център В., с която е признато право на еднократно обезщетение на К. в размер на 1435,73 лв. за 22 месеца и 13 дни изтърпяна от него репресия. Тази заповед е отменена с Решение № 2768 от 13.11.2012 г., постановено по адм. д. № 1941 по описа на Административен съд – Варна за 2012 г., оставено в сила с Решение № 16762 от 16.12.2013 г., постановено по адм. д. № 227 по описа на Върховния административен съд за 2013 г., като преписката е върната на административния орган за ново произнасяне при спазване на указания на съда. Дадени са такива за изясняване по безспорен начин на какво основание е изплатено обезщетението в размер на 25000,00 неденоминирани лв., след което да бъде формиран извод досежно приложението на чл. 6 ЗПГРРЛ.

Предвид така постановената съдебна отмяна е издадена оспорената пред състава на АСВ Заповед № РД-14-7706-74 от 20.02.2014 г. след като, предвид указанията, дадени на административния орган в отменителното съдебно решение по преписката е събрано писмо от ТД на НАП – В. от 24.01.2014 г. В него е посочено, че сумата от 25000,00 неденоминирани лева е изплатена на 29.12.1996 г. на П. К. на лично основание. Въз основа на този документ е направен извод, че полученото по досегашния ред обезщетение не е било за твърдяната от лицето репресия на баща му, тъй като за нея той не би могъл да получи обезщетение на лично основание, а само като наследник. В заповедта органът се е позовал и на друго писмо, получено от ТД на НАП – В., от което се установява, че на 21.12.1993 г. П. К., заедно с Надежда К. и Е. Н., в качеството им на наследници на Д. К., са получили еднократни обезщетения по ЗПГРРЛ в размер на 8333,00 лв. за първия и третия и 8334,00 за втората. Предвид това органът е направил извод, че са налице категорични доказателства, че получената сума от 25000,00 неденоминирани лева е на лично основание заради изселването и няма данни и твърдения за друга лично изтърпяна от лицето репресия. Предвид това е направил извод, че сумата следва да се приспадне от общия размер на обезщетението в съответствие с чл. 6 ЗПГРРЛ.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че спорно по делото не е изплащането на сума в размер на 25000,00 неденоминирани лева на П. К. през 1996 г., а дали те са му изплатени като обезщетение за това, че като член на семейството на Д. К. е бил изселен в [населено място], Тервелско, тоест на лично основание или е получил обезщетението като наследник за това, че наследодателят му Д. К. е бил въдворен в ТВО – Р..

За да приеме за недоказано приетото от административния орган изплащане на сумата на лично основание, съдът се е позовал на представената от К. декларация с нотариална заверка на подписа и липсата на данни в писмото от НАП досежно начина на изплащане на сумата на лицето. Наред с това не е ценил банковите бордера и е съобразил отговора от Банка Д., от който не се установява наличието на посочената в тях сметка на К. за периода до 09.07.2014 г.

Неправилно съдът не е съобразил доказателствената сила на приетото по делото като доказателство писмо от ТД на НАП - В. с вх. № РД-09-9400-400 (18) от 24.01.2014 г. по описа на Областен управител – В., на което се е позовал административният орган в мотивите на спорната заповед. Именно органите на Министерство на финансите са били тези, пред които по реда на отменената Наредба за прилагане на чл. 4 ЗПГРРЛ (приета с ПМС № 249 от 1992 г., обн. ДВ, бр. 102 от 18.12.1992 г., отм. бр. 59 от 12.07.1996 г., в сила от 01.01.1997 г.) са били предявявани исканията за изплащане на обезщетение, те са определяли неговия конкретен размер и са го изплащали на заинтересованото лице. Видно от посоченото писмо на П. Д. К. е изплатено от ТД на НАП – В., като приемник на Т. – В., еднократно обезщетение по ЗПГРРЛ в размер на 25000,00 неденоминирани лева на лично основание, на 29.12.1996 г. Тези данни кореспондират и на заявеното от К. в искането от 2009 г., където като получени от него са посочени две суми, едната от които е 25000,00 лв. Писмото от НАП е официален документ съгласно чл. 179 от ГПК (Г. П. К), във вр. с чл 144 АПК и обвързва съда с материалната си доказателствена сила. До доказване на противното се приема, че фактите, предмет на удостоверителното изявление са се случили така, както е посочено в него. Документът е представен по делото с придружителното жалбата писмо на 12.03.2014 г. (описано под № 9) и е приет по делото като доказателство, като част от административната преписка, в съдебното заседание на 23.04.2014 г. без да е оспорен от К. или неговия процесуален представител по надлежния процесуален ред съгласно чл. 193 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК. Предвид това съдът е следвало да оцени доказателствената сила, с която то се ползва и да съобрази, че е установено съществуването на фактическото основание, посочено в спорната заповед (чл. 170 АПК). Като не е направил това, съставът на АСВ е допуснал нарушение при оценка на доказателствата поотделно и в съвкупност, поради което е направил необосновани правни изводи, които се явяват и в противоречие на материалния закон. В този смисъл ненужно е било обсъждането на банковите бордера, които при това, предвид посочената година в тях (1993 г.) са неотносими към установения факт на получаване на сумата през 1996 г. Отделно от това, приобщеното по делото писмо от Банка Д. не установява началната дата на периода, за който се сочи, че сметка с посочения там номер с титуляр К. не е установена и в този смисъл не може да се приеме, че установява релевантни за делото факти.

Предвид изложеното следва да се приеме, че при издаването на спорната заповед административният орган е съобразил дадените му с влязло в сила съдебно решение указания и е издал заповед, за която не са налице основания за отмяна по чл. 146 АПК. Делото е изяснено от фактическа страна, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено, а въпросът решен по същество с отхвърляне жалбата на К. срещу Заповед № РД-14-7706-74 от 20.02.2014 г., издадена от областния управител на област с административен център [населено място]. В съответствие с чл. 6 ЗПГРРЛ, чл. 6, ал. 3 от Наредбата по чл. 4 и пар. 1, т. 2 от Допълнителната разпоредба от същата наредба със спорната заповед е определен размерът на обезщетението, което се следва на К..

Предвид изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 2417 от 24.10.2014 г. (датата посочена погрешно като 24.11.2014 г.), постановено по адм. д. № 803 по описа на Административен съд – Варна, 28 състав за 2014 г., вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на П. Д. К. срещу Заповед № РД-14-7706-74 от 20.02.2014 г., издадена от областния управител на област с административен център [населено място]. Решението не подлежи на обжалване.

Особено мнение: