Образувано е по касационна жалба от Б.Н от гр. П. против Решение № 1399/28.07.2020 год. постановено по адм. д.№ 1445/2019 год. по описа на Административен съд-Пловдив.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на съдебното решение като постановено в нарушение на закона и необосновано отм. енителни основания по чл.209 т.3 АПК. Касаторът поддържа, че са налице нови факти настъпили след издаване на изпълнителното основание, които обосновават недължимост на изпълнението.Иска отмяна на съдебното решение и постановяване на ново по съществото, с което предявения иск да бъде уважен.Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
В съдебно заседание касационната жалбоподателка поддържа изцяло касационната жалба.В указания от съда срок представя и писмени бележки, с подробно изложени възражения.Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
Ответната страна не се явява и не се представлява в съдебно заседание.Чрез процесуалният си представител е депозирала писмен отговор, в който оспорва основателността на касационната жалба. Претендира съдебни разноски.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба, като сочи че са налице отменителните основания по чл.209 т.3 АПК.
Върховният административен съд, състав на Второ отделение намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в законовия срок по чл.211 ал.1 АПК, от надлежна страна по смисъла на чл.210 ал.1 АПК и срещу съдебен акт подлежащ на касационен контрол. Разгледана по същество същата е неоснователна.
С оспореното решение Административен съд-Пловдив е отхвърлил като неоснователен предявения от Б.Н иск по чл.292 АПК срещу Кмета на Район “Южен“-О. П за признаване за установено, че не се дължи изпълнение на Заповед № 46-РОА-62 от 2.02.2016 год. издадена от Кмета на Район “Южен“-О. П, поради настъпили след издаването на заповедта нови факти.
За да постанови този резултат административният съд е приел, че не са установени новонастъпили правопогасяващи факти, които да обосноват основателността на предявения иск.
Решението е валидно, допустимо и правилно.Изводите на административния съд са в съответствие с материалния закон и се поделят от настоящата инстанция.
Съдът е сезиран с иск по чл.292 АПК, който предоставя на длъжника в изпълнителното производство възможност за защита като оспори с иск задължението-предмет на изпълнението.Оспорването може да се основе само на нови факти, настъпили след издаването на изпълнителното основание и то такива които са изменили или погасили подлежащото на изпълнение задължение .За да бъдат приети за такива, тези факти относими към законосъобразността на основанието, следва да са настъпили тогава, когато не са могли да бъдат приобщени и ценени в производството по издаване на изпълнителното основание или при неговото оспорване.
Видно от доказателствата по делото изпълнителното основание е влязла в сила Заповед №46-РОА-62 от 2.02.20(16 год. издадена от кмета на Район“Южен“-О. П,с която на основание чл.194 ал.1 и ал.4 ЗУТ е наредено А.Н, В.Т, Ж.Н, И.Н, Н.К и Ю.Н,като собственици на имот № 531.1425 да осигурят достъп до имота за извършване на СМР,свързани с реализиране на Разрешение за строеж №139/15.10.2015 год. за периода 3.02.2016 год. до 28.02.2016 год. от 8.00 ч.-20.00 ч. Конкретизирани са и СМР, а именно: доставка, монтаж и демонтаж на фасадно скеле, изкърпване на вароциментова мазилка, полагане на дълбокопроникащ грунд, монтаж на топлоизолационна система с финишен слой минерална мазилка, полагане на цветна акрилна екстериорна мозайка и др. Заповедта е влязла в сила на 17.04.2018 год.
В разглеждания случай, както пред първата, така и пред настоящата инстанция, длъжникът по изпълнението се позовава на обстоятелството, че след влизане в сила на административния акт, съставляващ изпълнителното основание, в имота му е построен навес, което води до невъзможност да бъде изградено скеле в южната част на имота и това съставлява правоизключващ факт, както и че определения в заповедта по чл.194 ЗУТ период за осигуряване на достъп е изтекъл, което съставлява правопрекратяващ юридически факт.
Правилно съдът приема, че изграждането на процесния навес в ПИ 1425 след влизане в сила на заповедта по чл.194 АПК не е факт по смисъла на закона, който да изключи дължимостта на изпълнението, а именно осигуряване на достъп за изграждане на фасадно скеле.Преди всичко следва да се посочи, че видовете СМР измежду които и доставка, монтаж и демонтаж на фасадно скеле са определени с влезлия в сила административен акт по чл.194 АПК и не подлежат на нова преценка в настоящото производство.Възражението на касаторката че с това скеле се засяга съществуваща стопанка постройка в имота, находяща се на имотната граница с имота в който ще се извършват СМР също е неоснователно, тъй като сочената постройка е съществувала към момента на издаване на заповедта по чл.194 АПК поради което не е налице нов факт по смисъла на чл.292 АПК.Що се отнася до навеса, изграден след влизане в сила на изпълнителното основание, то видно от заключението на в. л. същия може да бъде демонтиран изцяло, както е възможно да бъде поставено и по-тясно скеле.Т.е. не е налице невъзможност да бъде изпълнена влязлата в сила заповед по посочения в нея начин.Още повече, че в изпълнителния титул е разпоредено, а и по силата на чл.194 ал.4 АПК след извършване на СМР всички повреди причинени на недвижимия имот във връзка с изпълнението им подлежат на възстановяване, а при невъзможност и на обезщетяване от изпълнителите.При така установената липса на невъзможност да се изпълни заповедта по чл.194 АПК без значение е дали е налице друг способ за осъществяване на разрешените СМР.
Неоснователно е възражението за нарушаване на принципите за справедливост и съразмерност прогласени с чл.6 АПК, съгласно които административните органи упражняват правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо, както и че административния акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която акта се издава.Изложените в тази насока твърдения касаят производствата по издаване на Разрешението за строеж и на заповедта по чл.194 АПК и са неотносими към настоящото исково производство, свързано с изпълнението на влязъл в сила административен акт.
Правилни и в съответствие с разпоредбата на чл.292 АПК са изводите на административния съд и че изтичането на определения в заповедта по чл.194 АПК срок не съставлява правопогасяващо обстоятелство.Действително в заповедта е посочено, че следва да се осигури достъп за времето от 3.02.2016 год. до 28.02.2016 год.,както и че този срок е изтекъл към момента на влизането й в сила.Но нормата на чл.194 ал.1 ЗУТ предвижда възникване на задължение за осигуряване на достъп и определяне на период от време, в който следва да се приключат всички дейности, а точните дати за това подлежат на допълнително уточняване вкл. и подлежат и на промяна.В конкретния случай е посочен периода от време/26 календарни дни/,като точните дати няма пречка да бъдат допълнително уточнени.
Отсъствието на поддържаните касационни основания и на констатирани при служебната проверка по чл.218 ал.2 АПК други пороци на обжалваното решение сочат на неоснователност на касационната жалба, поради което обжалваното решение на Административен съд-Пловдив следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора и своевременно заявената претенция от ответната страна за заплащане на разноски, касаторът дължи такива в размер на 100 лв. определени по реда на чл.78 ал.8 ГПК във вр. с чл.37 от ЗПрП (ЗАКОН ЗЗД ПРАВНАТА ПОМОЩ) и чл.24 от Наредба за заплащане на правната помощ във вр. с чл.144 АПК, съставляващи юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното,Върховният административен съд, състав на Второ отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1399/28.07.2020 год. постановено по адм. д.№ 1445/2019 год. по описа на Административен съд-Пловдив.
ОСЪЖДА Б.Н, ЕГН [ЕГН], гр. С., [адрес] да заплати на О. П сумата от 100/сто/ лева, представляващи разноски за осъществена защита от юрисконсулт пред касационната инстанция. Решението е окончателно.