Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.) (ДОПК).
Образувано е по касационна жалба на директора на териториалната дирекция (ТД) на Националната агенция за приходите (НАП) – П., чрез процесуалния му представител срещу решение № 2178 от 22.10.2014г. по адм. дело № 950/2014г. по описа на Административния съд – П., с което е отменен като незаконосъобразен акт за установяване на задължение (АУЗ) № 26001134289 от 22.11.2013 г., издаден от С. М. Н. – старши инспектор по приходите в дирекция „Контрол“, сектор „Проверки“ на ТД, [населено място], изнесено работно място Х. на НАП, потвърден с решение № 69 от 17.02.2014 г. на директора на ТД на НАП – П., с който на [фирма], със седалище и адрес на управление: [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] ЕИК[ЕИК] е вменено задължение по справка – декларация (СД) по Закон за данъка върху добавената стойност (ЗДДС) с вх.№ 26001134289 от 12.09.2011г. в размер на 234 лв. и са начислени законни лихви върху посочената сума. С оспореното решение ТД на НАП – П. е осъдена да заплати на едноличния търговец сумата от 350 лв, представляваща направените по делото разноски.
В касационната жалба са изложени твърдения, че решението е необосновано, неправилно и незаконосъобразно, постановено при противоречие с материалния закон – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът твърди, че е спазена процедурата за издаване на АУЗ при наличие на материалноправните предпоставки за това, както и че АУЗ е издаден в срок. Иска обжалваното решение да бъде отменено и съда да се произнесе с решение по същество на спора, с което да потвърди изцяло АУЗ. Претендира юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции.
Ответникът – [фирма] - М.К.П, чрез процесуалния си представител дава становище, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски по делото.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото.
Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, а по съществото й съобрази следното:
В хода на административното производство е установено, че на 29.07.2008 г. М.К.П е сключил договор за наем на недвижим имот с [фирма] [населено място], с предмет недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], представляващ УПИ ХІ-193, кв. 22 по плана на [населено място], с площ от 1232 кв. м., ведно с построените в имота сграда-пивница и сграда-магазин, срещу месечен наем в размер на 20 лв., платим до 5-то число на текущия месец. На 01.07.2010 г. М. П. е сключил договор за наем на недвижим имот с [фирма], с предмет недвижим имот, представляващ „козметично студио „Червило“, находящо се в [населено място], [улица], партер, срещу месечен наем в размер на 1 000 лв., платим до 5-то число на всеки месец по банкова сметка на наемодателя. На 01.10.2010 г. М. П. е сключил договор за наем с [фирма], в качеството му на наемател, с предмет недвижим имот, представляващ УПИ VIII, кв. 170, УПИ IV кв. 170 и УПИ VI, кв. 170, състоящ се от 3729 кв. м., отреден за промишленост, находящ се в [населено място], [улица], срещу месечна наемна цена в размер на 150 лв., платими до 5-то число на всеки календарен месец.
Органът по приходите е приел, че отдаването под наем на недвижим имот е облагаема доставка по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗДДС и чл. 12, ал. 1 ЗДДС и за извършените през м.08.2011 г. облагаеми доставки едноличният търговец, като данъчно задължено лице (ДЗЛ), дължи данък, който не е бил начислен и отразен в подадената СД по ЗДДС. Доходът от наем е деклариран в Г. по чл. 50 от ЗДДФЛ (ЗАКОН ЗЗД Д. В. Д. НА ФИЗИЧЕСКИТЕ ЛИЦА) (ЗДДФЛ) за 2011г. Приходният орган е констатирал несъответствие между подадената СД по ЗДДС за м.08.2011 г. и информацията в Г. по ЗДДФЛ за 2011г., които засягат пряко данъчната основа по ЗДДС.
С оспорения пред първоинстанционния съд АУЗ на задълженото лице за м.08.2011 г. са установени задължения по СД по ЗДДС за ДДС за довнасяне в размер на 234 лв. и съответната лихва. Актът е потвърден с решение № 69 от 17.02.2014 г. на директора на ТД на НАП – П..
За да отмени АУЗ като незаконосъобразен, административният съд е приел, че установяване на публично задължение по ЗДДС не може да стане с издаване на АУЗ, тъй като в случая не се касае за служебна корекция на грешка при попълването или подаването на декларация (в случая СД по ЗДДС), с която задълженото лице само е изчислило основата и дължимия данък, а се установяват нови факти и обстоятелства, като дори е налице формиран правен спор и различно тълкуване между проверяващите и жалбоподателя относно характера на предоставените услуги – отдаване под наем на недвижими имоти, собственост на физическото лице. Приел е, че подобни констатации е възможно да бъдат изградени единствено в хода на надлежно образувано ревизионно производство, в което с ревизионен акт да бъдат установени задълженията – аргумент от чл. 103 ДОПК, във връзка с гореизложеното и от чл. 106, ал. 3 ДОПК.
Така постановеното решение е валидно и допустимо, но същото следва да се отмени поради нарушение на материалния закон по различни от изложените от касатора доводи.
Правилно първоинстанционният съд е посочил предпоставките за приложение на чл. 106, ал. 1 ДОПК и обосновано е приел, че по този ред с АУЗ могат да се извършат служебни корекции само върху декларираните от лицето обстоятелства, при констатирани различия в данъчната основа или неправилно изчисляване на декларираните задължения, на които самото лице се позовава във връзка с определяне на задълженията си. Не могат да се установяват задължения на данъчния субект въз основа на допълнително събрана от приходния орган информация от трети лица или администрации, с която се установяват нови факти и обстоятелства, дава се нова, различна правна квалификация на установените факти и поради различното тълкуване между проверяващите и лицето се формира и разрешава правен спор. Правилни са изводите на решаващия съд, че подобни констатации е възможно да бъдат изградени единствено в хода на надлежно образувано ревизионно производство, в което да бъдат установени спорните нови задължения на лицето, но не и по реда на чл. 106, ал. 1, във връзка чл. 103, ал. 1 ДОПК. След като за органа по приходите е било невъзможно да отстрани несъответствието в СД по ЗДДС само по пътя на съпоставяне на данните от декларациите, подадени от жалбоподателя по ЗДДС и по ЗДДФЛ, а се е налагало извършване на допълнителни процесуални действия по събиране на доказателства за установяване на размера на данъчните основи и на размера на ДДС, то е следвало въз основа на данните от извършената проверка да бъде възложено извършването на ревизия, защото именно в ревизионното производство органите по приходите могат да издадат ревизионен акт, с който да установят размера на дължимия ДДС и на лихвите за просрочие.
Настоящият състав намира, че редът по чл. 106, ал. 1 ДОПК за извършване на служебна корекция в случая е неприложим, но неправилно административният съд е приел като краен извод незаконосъобразност на АУЗ. Неспазването на така определения ред в ДОПК обуславя извода за нищожност на АУЗ. Установяването на нови обстоятелства и факти, свързани с данъчни задължения на едно лице, може да стане единствено и само в рамките на надлежно образувано и проведено ревизионно производство с ревизионен акт по реда на чл. 106, ал. 3, във връзка с чл. 108 ДОПК, а не с АУЗ по чл. 106, ал. 1 ДОПК. Административните производства за издаване на АУЗ и за издаване на ревизионен акт са различни производства.
В настоящия случай не е спазена формата и вида на административното производство, което обосновава и извод и за некомпетентност на органа, издал акт, с който могат да се установяват задължения за данъци на лицето. Съгласно разпоредбата на чл. 108, ал. 1 ДОПК данъчното задължение в този случай подлежи на установяване с ревизионен акт, от орган по приходите с правомощия по чл. 118, ал. 2 и чл. 119, ал. 2 ДОПК. В производството по чл. 106 ДОПК органът по приходите не разполага с компетентност по издаване на ревизионни актове и по установяване на допълнителни задължения за данъци и задължителни осигуровки, извън отстраняването на несъответствията, визирани в посочената норма. В случая е налице обратната хипотеза – по реда за извършване на служебни корекции в подадена декларация, от орган по приходите с компетентност по издаване на АУЗ, се определят задължения за данък, които подлежат на установяване с ревизионен акт, от орган с правомощия по чл. 118, ал. 2, във връзка с чл. 119, ал. 2 ДОПК.
Така допуснатото нарушение на процесуалните правила има за последица липсата на материална компетентност за органа, издал акта, поради което АУЗ е нищожен. В този смисъл са: решение № 7959 от 30.06.2015 г. по адм. дело № 9822/2014 г., по описа на Върховния административен съд, решение № 4529 от 23.04.2015 г. по адм. дело № 7073/2014 г., по описа на Върховния административен съд, решение № 5496 от 14.05.2015 г. по адм. дело № 8168/2014 г., по описа на Върховния административен съд, решение № 6438/01.06.2015 г. по адм. дело 9110/14 по описа на Върховния административен съд и др.
По тези съображения обжалваното решение като неправилно следва да се отмени и да се постанови друго, с което да бъде обявена нищожността на оспорения АУЗ.
При този изход на спора и на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК на ответника следва да се присъдят своевременно поисканите, доказани по размер като реално направени и включени в списък по чл. 80 ГПК разноски за касационната инстанция в размер на 300 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният административен съд, състав на осмо отделение, РЕШИ: ОТМЕНЯ
решение № 2178 от 22.10.2014г. по адм. дело № 950/2014г. по описа на Административния съд – П., като вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОБЯВЯВА
по жалбата на [фирма] нищожността на Акта за установяване на задължения № 26001134289 от 22.11.2013 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – [населено място], потвърден с решение № 69 от 17.02.2014г. на директора на ТД на НАП – П.. ОСЪЖДА
ТД на НАП – П. да заплати на М.К.П, действащ като [фирма], разноски за касационната инстанция в размер на 300 (триста) лева. Решението не подлежи на обжалване. Особено мнение: