О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3658
гр. София, 14.07.2025г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на втори юли през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
НЕВИН ШАКИРОВА
като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 2482 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на Ц. А. С., подадена чрез адв. Д. В. против Определение № 51 от 15.01.2025г. постановено по ч. гр. д. № 602/2024г. по описа на Окръжен съд – Монтана, с което е оставена без уважение частната й жалба против определение № 1093 от 04.09.2024г. постановено по гр. д. № 1593/2024г. по описа на Районен съд – Лом.
С последния съдебен акт Районен съд – Лом на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК постановил спиране на образуваното пред него производство по гр. д. № 1593/2024г. до приключване с влязло в сила решение на производството по гр. д. № 420/2024г. по описа на същия съд.
Частната жалбоподателка излага съображения за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи, че производствата по изменение на постановени по-рано мерки относно упражняването на родителските права и за лишаване от родителски права имат различен предмет, поради което свързването на двете дела във връзка на преюдициалност застрашава сериозно висшия интерес на детето, нарушава пряко най-належащите нужди на детето за издръжка и личен контакт. Счита, че делото за изменение на мерките относно упражняване на родителските права следва да се разгледа в спешен порядък, който ще гарантира защитата на правата на детето и ще осуети застрашаването на интересите му от несигурност за неопределено време. Поддържа също, че в случая преюдициална връзка между двете дела е изключена, доколкото двете производства засягат различни аспекти на родителските права и не са непосредствено зависими едно от друго. Наред с изложеното се позовава, че спирането на делото лишава страната от право на справедлив процес, посяга на интересите на детето в противоречие на основни принципи на закона и морала в обществото. Отправя искане обжалваното определение да се отмени и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането му.
В изложение към частната жалба твърди, че въззивният съд се е произнесъл по релевантни правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и по въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както следва:
1/ Съществува ли наличие на преюдициална връзка между делата с правна квалификация чл. 133 от СК и чл. 59, ал. 9 от СК в конкретния частен случай на родители живеещи в две различни страни в ЕС и дете, намиращо се на територията на Р. Б. от м. 01.2022г., трайно уседнало, законово, ученичка във втори клас?
2/ Обоснован ли е съдебният акт ако съдът е установил, че дело с предмет иск по чл. 133 от СК е заведено след делото с предмет иск по чл. 59, ал. 9 от СК, а в обжалваното определение се твърди обратното?
3/ Законосъобразно ли е проведена процедура по приемане на чуждестранни документи, относно доказването на права по родителска отговорност /без да е съобразено, че тези са оспорени, отменени и че Върховният съд на Р. А. е възстановил родителските права на майката по отношение на малолетните й деца на 23.08.2023г., приложено по делото/, т. е. частично и избирателно са приети документи от чуждата държава?
Частната жалбоподателка се позовава и на основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК – нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното определение.
В отговор на частната касационна жалба, ответникът С. С., гражданин на Р. А. чрез процесуален представител адв. Б. Б. поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване поради липса на формулиран обуславящ правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, а евентуално сочи неоснователност на жалбата. Отправя искане да не се допуска касационно обжалване на обжалваното определение, респ. то да бъде потвърдено.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, приема следното:
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото, с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК.
За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд приел за установени следните факти: страните са бивши съпрузи, чийто развод е постановен от австрийски съд с влязло в сила на 08.07.2021г. решение на основание еднаква вина. Спор относно упражняване на родителските права между тях е разрешен от съд в Р. А. като упражняването на родителските права по отношение на двете деца на страните са предоставени временно на бащата С. С.. Гр. д. № 1593/2024г. по описа на ЛРС е образувано на 31.01.2024г. /първоначално пред СРС/ по предявен от Ц. С. против С. С. иск с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК за изменение на постановените по-рано мерки относно упражняването на родителските права и определяне на нови по отношение на малолетното дете А., родено на ...г. Гражданско дело № 420/2024г. е образувано по предявен от Ц. С. против С. С. иск с правно основание чл. 133, ал. 1 вр. чл. 132, ал. 1, т. 1 и т. 2 от СК за лишаване на ответника от родителски права по отношение детето А..
При тези факти от правна страна, въззивният съд съобразил, че ако бащата бъде признат за неспособен да упражнява родителски права по отношение детето А. поради поведение, застрашаващо живота, здравето или правилното развитие на детето, то това ще има пряко значение за разрешаване на въпроса кой да упражнява родителските права и задължително следва да е съобразено при решаване на въпроса как бащата да осъществява контакти с дъщеря си. Изтъкнал, че дори лишеният от права родител има право на лични отношения с детето си съгласно чл. 134 от СК. От това извел правен извод, че е налице не само идентичност на страните по двете дела, но съществува и връзка в предмета на двете дела – предпоставка за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК. В производството по лишаване от родителски права съдът е длъжен при евентуално уважаване на иска и служебно да се занимае с упражняването на родителските права, издръжката и личните контакти. Отбелязал, че ако гр. д. № 420/2024г. приключи с уважаване на иска, то тогава настоящото дело би се явило недопустимо, тъй като вече ще има постановено решение на съд по същите въпроси. Въз основа на тези мотиви постановил и обжалваният акт, с който потвърдил преграждащото първоинстанционно производство.
За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотези на т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, съдът съобрази следното:
Предпоставки обосноваващи приложно поле на касационно обжалване в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 от ГПК не са налице, поради което самостоятелно основание за допускане на касационен контрол на въззивното определение на основание, за което съдът следи служебно липсва.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК. Предвид данните по делото, релевантен за спора е поставеният първи процесуалноправен въпрос, който прецизиран от настоящия състав се свежда до следното: съществува ли преюдициална връзка като основание за спиране по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК между делата за изменение на постановени по-рано мерки относно упражняване на родителските права след развода при изменение на обстоятелствата с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК и за лишаване на родителя от родителски права с правно основание чл. 132, ал. 1, т. 1 и т. 2 от СК?
Въпросът е включен в предмета на произнасяне в обжалваното определение и разрешението му е обусловило решаващите правни изводи на въззивния съд и резултата по частното производство. Ето защо по него е налице общо основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Даденото от въззивния съд решение по релевантния въпрос е в противоречие с установената практика на ВКС, поради което са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
В мотивите на ТР № 1/09.07.2019г. по т. д. № 1/2017г. на ОСГТК е разяснено, че при уредбата на основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК законодателят няма предвид всяка възможна връзка между две висящи дела, а точно определена зависимост, при която задължително следва да се зачетат последиците от влязло в сила решение или присъда по обуславящото дело. Основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. В тълкувателните мотиви по т. 5 на ТР № 7/31.07.2017г. по т. д. № 7/2014г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. Отбелязано е, че връзката между делата, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела.
В конкретния случай основанието за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК не е налице по отношение на делата с предмет искове по чл. 59, ал. 9 от СК и по чл. 132 от СК. По правната си същност производствата по тези дела са спорна съдебна администрация. Постановените в производствата по спорна администрация съдебни решения са израз на упражняване от съда на правомощия на съдебна администрация. Предмет на тези актове е промяната на граждански правоотношения, съгласно установени от закона критерии и интереси. Решенията, с които се администрират граждански правоотношения, се характеризират с отменимостта или изменимостта на постановения правен резултат, въз основа на нови обстоятелства – факти с правно значение, преценявани от съда по целесъобразност. Влизането в сила на тази категория решения не поражда последиците на силата на пресъдено нещо. Те могат да бъдат отменени или изменени при възникването на нови обстоятелства, чиято релевантност съдът преценява по целесъобразност в следващ процес. Тези решения нямат за предмет субективно право, по отношение на което възниква сила на пресъдено нещо и с тях не се решава материалноправен спор относно съществуването на такова право, чрез правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо в аспектите на нейното проявление – правопотвърждаващо или правоотричащо действие към момента на приключване на устните състезания. Решенията, постановени в производства по спорна съдебна администрация, имат за предмет промяна на граждански правоотношения на страните /напр. промяна на упражняването на родителските права по отношение на малолетните и непълнолетни деца, на тяхното местоживеене, както и на режима на личните отношения между родители и деца и др./, която обаче не произтича от упражняване на конкретно право, регламентирано от закона, а от разрешението, което съдът дава, за да уреди тези правоотношения, съгласно очертани от закона критерии и интереси въз основа на факти, които преценява по целесъобразност. Тези въпроси не са от естество да формират предмет, годен да породи сила на пресъдено нещо. В този смисъл са мотивите към т. 4 от ТР № 7 от 31.07.2017г. по тълк. д. № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС; Определение № 60253/13.09.2021г. по ч. гр. д. № 2401/2021г. на ВКС, IV ГО и Определение № 478/28.07.2011г. по ч. гр. д. № 271/2011г. на ВКС, IV ГО /за съотношението и зависимостта между исковете по чл. 127, ал. 2 от СК и чл. 128, ал. 1 от СК/.
Въз основа на дадените в задължителната и друга практика на ВКС разяснения следва извод, че между делата с предмет искове по чл. 59, ал. 9 от СК и по чл. 132 от СК не е налице изискуемата от закона зависимост и съотношение между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск /по чл. 59, ал. 9 от СК/ е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение /по иск по чл. 132 от СК/. Това е така, защото ищецът по иска по чл. 59, ал. 9 от СК не е ограничен при изменение на обстоятелствата да предяви следващ иск и да поиска от съда администриране на отношенията между родителите по въпросите относно мерките за упражняване на родителските права по отношение на ненавършили пълнолетие деца, както и постановените от съда мерки по иска по чл. 132 от ГПК може да се изменят при изменение на обстоятелствата съгласно чл. 135, ал. 1 и ал. 2 от СК. Ето защо решенията по тези искове не са годни да породят сила на пресъдено нещо, нито решението по иска за лишаване от родителски права има преюдициално значение за правилното решаване на иска за изменение на мерките по чл. 59, ал. 9 от СК. От тук следва и отговора на допуснатия до касационно обжалване правен въпрос, който настоящият състав на съда дава, а именно: не съществува преюдициална връзка като основание за спиране по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК между делата за изменение на постановени по-рано мерки относно упражняване на родителските права след развода при изменение на обстоятелствата с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК и за лишаване на родителя от родителски права с правно основание чл. 132, ал. 1, т. 1 и т. 2 от СК?
Разгледана по същество частната жалба е основателна.
Правният извод на въззивния съд за наличие на връзка в предмета на двете дела, обосноваваща приложение на основанието по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК противоречи на дадения отговор на правния въпрос; не отчита изискуемата от процесуалния закон точно определена зависимост, при която задължително следва да се зачетат последиците от влязло в сила решение или присъда по обуславящото дело; без значение с оглед необходимата връзката между двете дела е поредността на предявяване на двата иска във времето; постановено е при съществено нарушение на съдопроизводственото правило на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, а изводът, че от изхода на делото по иска с правно основание чл. 132 от СК ще зависи допустимостта на иска по чл. 59, ал. 9 от СК е в нарушение на процесуалните правила уреждащи допустимостта на иска и е необоснован.
По изложените съображения обжалваното въззивно определение следва да бъде отменено като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и делото – върнато на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия по разглеждане на делото.
След връщане на делото, Районен съд – Лом следва да съобрази обстоятелството, че в производството пред ВКС е представен електронен препис на решение от 04.04.2025г. на Районен съд Херналс, отделение 3, В. по дело образувано преди 01.08.2022г. между същите страни и на същото основание. С това решение е отхвърлена молбата на майката Ц. С., Районен съд на Х. да отнесе делото до компетентния съд в България съгласно чл. 15, ал. 1, б. „б“ от Р. Б. I., респ. да поиска българският съд да поеме юрисдикцията по делото; съдът в Р. А. е разпоредил връщането в Австрия на непълнолетното дете А. С., родено на 04.01.2017г.; родителските права по отношение на непълнолетната А. С. са отнети от майката Ц. С. и са прехвърлени на бащата С. С., така че той има еднолично попечителство; на бащата е възложено да подготви и предприеме всички необходими мерки за връщането в Австрия на А. С., да ги съгласува с Агенцията за закрила на децата и младежите във В. и да оказва всяческа подкрепа до момента на настаняване на детето в кризисен дом; отхвърлена е молбата на майката Ц. С. да се отнемат родителските права върху А. от бащата и едноличното попечителство да се прехвърли на нея, като е указано, че съгласно § 44 от Закона за неисковите производства това решение има предварителна задължителност и изпълняемост. Посочено е, че с отделно решение съдът в Х. се е произнесъл по молбите на родителите относно сина им В. С., [дата на раждане]
Като съобрази тези факти, първоинстанционният съд следва служебно да извърши актуална преценка относно допустимостта на производството и международната компетентност на българския съд.
При този изход на настоящото производство разноски в полза на частният жалбоподател не се следват. На основание чл. 81 от ГПК разноски за съответната инстанция се дължат при решаване на делото по същество или при прекратяване на производството по предявения иск, тъй като дължимостта на разноските зависи от решението по материалноправния спор – уважаването или отхвърлянето на иска, съответно при прекратяване на производството по делото. Когато делото се връща за ново разглеждане, разноски не се присъждат, тъй като всички сторени разноски ще бъдат съобразени в съответствие със съдържанието на решението по същество или окончателното определение при прекратяване на производството по предявения иск.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 51 от 15.01.2025г. постановено по ч. гр. д. № 602/2024г. по описа на Окръжен съд – Монтана.
ОТМЕНЯ въззивно определение № 51 от 15.01.2025г. постановено по ч. гр. д. № 602/2024г. по описа на Окръжен съд – Монтана.
ВРЪЩА делото на Районен съд – Лом за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на предявения иск по гр. д. № 1593/2024г. по описа му.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.