ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1213

гр. София, 22.05.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Борис Илиев

Членове: Ерик Василев

Яна Вълдобрева

като разгледа докладваното от Я. В. Ч. касационно гражданско дело № 20238003101663 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., подадена чрез назначения по реда на ЗПрП процесуален представител адв. И. Ю., срещу определение № 2541 от 27.02.2023г. постановено по в. ч.гр. дело №5443/2022г. на Софийския градски съд, ГО, VI-Д състав. С обжалваното определение е потвърдено определение от 26.04.2022г. по гр. дело №65380/2021г. на Софийския районен съд, ГО, 88 състав, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по делото, в частта срещу Апелативния специализиран наказателен съд, закрит с влизане в сила на §43 от ЗИДЗСВ, ДВ бр.32/2022г. в сила от 28.07.2022г.

Жалбоподателят иска отмяна на определението, като твърди, че същото е неправилно и необосновано, постановено при нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на процесуалните правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният касатор поддържа наличие на основания чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Сочи че по въпроса: При ненадлежно посочен ответник следва ли съдът да даде указания за насочване на иска към надлежен ответник, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 205/12.11.2015г. по гр. д.№619/2015г. на I ГО и решение № 236/13.11.2016г. по гр. д. № 2240/2016г. на III ГО. Счита, че така формулираният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа също, че атакуваното определение е и очевидно неправилно-основание по чл.

280, ал.2 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на IV ГО, като съобрази данните по делото и становището на страната, намира следното:

Частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

За да потвърди определението за прекратяване на производството по предявения от ищеца иск, насочен против ответника АСпНС, Софийският градски съд е приел от фактическа страна следното:

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Е. М. против АСпНС иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, допуснато при разглеждане на внохд №102/2018г. на АСпНС. Съставът на СРС е дал на ищеца указания да уточни обстоятелствената част на ИМ, включително да мотивира правния си интерес от иска за нарушение на приложимото право на ЕС, насочен към съд, който не е действал като последна инстанция. С определение от 25.02.2022г., на основание чл.213 ГПК, към производството по гр. д. №65380/2021г. е присъединено производството по гр. дело №3201/2022г., образувано по иск на М., предявен против ВКС за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца във връзка с производството по кнохд № 1018/2019г. на ВКС. На ищеца отново са дадени указания да уточни дали съдебният акт по внохд № 102/2018г. по описа на АСпНС е влязъл в сила, в какво се изразява същественото нарушение на правото на ЕС от всеки един от ответниците -АСпНС и ВКС, да мотивира правния си интерес от иска против ответника АСпНС и да уточни дали претендира обезщетението от ответниците при условията на солидарност или разделност. В три уточнителни молби ищецът е посочил, че е признат за виновен с влязла в сила присъда за грабеж по внохд № 102/2018г. на АСпНС, потвърдена с решение, постановено от ВКС по нак. дело № 1018/2019г.; противоправността на действията на ответните съдилища се изразява в това, че ищецът е осъден по непредявено обвинение-за деяние, което не е предмет на делото и не е отразено в обвинителния акт по пр. пр. №431/2013г.; по този начин е нарушено правото му по чл.6 ХОПЕС.

За да постанови обжалваното пред ВКС определение, съставът на СГС е посочил, че съгласно чл.7 от Конституцията на РБ държавата следва да обезщети вредите, причинени от правораздавателната дейност на съда. Според чл.2в ЗОДОВ държавата отговаря за вредите от нарушаване правото на ЕС, когато то е достатъчно съществено. В случая ищецът твърди, че в хода на наказателното производство е нарушено правото на ЕС относно основните права и свободи и принципно такъв иск срещу държавата, чрез процесуален субституент е допустим, доколкото държавата участва в съдебните производства по граждански спорове за обезщетяване на вреди по ЗОДОВ, чрез процесуален субституент - органът, от чийто незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите. В случая, предявеният против АСпНС иск за допуснати нарушения на правото на ЕС е недопустим, тъй като според практиката на СЕС, както и установената вече практика на ВКС искът следва да бъде насочен против съд, действал като последна съдебна инстанция. АСпНС не е последна инстанция по спора, поради което и не отговаря за вредите, причинени от националния съд от твърдяното нарушение на приложимото право на ЕС.

ВКС намира, че атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, както твърди частния касатор. При постановяването му не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационнен контрол на определението. Поставения от частния касатор въпрос няма характеристиката на правен по смисъла на разясненията в т. 1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не съответства на приетото от въззивния съд и на данните по делото. Питането е свързано не с правните разрешения, дадени в атакуваното определение, а със становището на страната по правилността на съдебния акт, което обаче би било релевантно във фазата по разглеждане на частната касационна жалба (по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекция на жалбата. Посочи се вече, че въззивният съд е съобразил, че в изпълнение на правомощията си по чл. 129 ГПК първоинстанционният съд е давал неколкократно на ищеца указания за уточняване на обстоятелствената част на ИМ и обосноваване на правния интерес от водене на иска против АСпНС. Решаващият мотив на СГС за да потвърди определението на СРС, с което исковата молба по отношение на този ответник е върната, на основание чл. 130 ГПК, е че практиката на СЕС допуска реализиране на отговорността на Държавата за вреди от нарушението на правото на Съюза, когато субекти на нарушението са органи на съдебната власт, но в този случай е необходимо да се касае за решение на юрисдикция, която действа като последна инстанция, какъвто не е настоящия случай, доколкото АСпНС е действал като въззивна инстанция, чийто акт е потвърден от другия ответник в производството -ВКС. Цитираните и приложени от частния касатор съдени актове са неотносими в случая, доколкото не касаят искове за обезщетения, причинени от нарушения на правото на ЕС, насочени към органите по чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вреди.

В изложението не е мотивирано и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - точно прилагане на закона, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия. Не е мотивирано допълнително основание по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и в другата хипотеза - развитие на правото, при твърдение за липсата на съдебна практика чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени норми, когато съдържат правна уредба, която е непълна, неточна или неясна. Ето защо и по тази част от изложението следва да се приеме липса на предпоставки за допускане на касационен контрол, което има за правна последица недопускане касационно обжалване на въззивното определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2541 от 27.02.2023г. постановено по в. ч.гр. дело №5443/2022г. на Софийския градски съд, ГО, VI-Д състав.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: Членове:

1.

2.