Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 4029/16.06.2022 г. на К. Г. Б., подадена чрез адвокат И. Ц., и касационна жалба вх. № 4231/24.06.2022 г. на Т. Д. П., Н. А. Н. и Д. А. Н., подадена чрез адвокат Я. Р., срещу въззивно решение № 160/13.05.2022 г. по в. гр. д. № 60/2022 г. на Окръжен съд - Пазарджик.

В касационните жалби се поддържа, че решението е незаконосъобразно, необосновано и е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационна жалба на К. Б. се поддържа наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. За задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, както и доводите на страните; 2. За възможността въззивният съд да обоснове решението си въз основа на факти, доводи и възражения, които не са въведени от страните по надлежния ред; 3. За преценка на приложението на чл. 92 ЗС с оглед на постигнатите договорености при осъществяване на конкретното придобивно основание и допустимо ли е оборването на презумпцията по чл. 92 ЗС чрез тълкуване на договора по реда на чл. 20 ЗЗД.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Т. П., Н. Н. и Д. Н. се поддържа наличие основанията за допускане на касационно обжалване по 280, ал. 1, т. 3 по въпросите: 1. За приложението на института на придобивната давност по отношение на индивидуалната собственост на недвижим имот предмет на съдебна делба; 2. За приложението на разпоредбата на чл. 202 ЗУТ при извършване доброволна делба и свързаното одобрение от съда и как то следва да се отрази на придобиването на недвижимия имот поради изтекла придобивна давност. Не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, обосноваващ допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, макар то да е заявено в касационната жалба.

Страните не вземат становище по чл. 287, ал. 1 ГПК по жалбата на насрещната страна.

Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С въззивното решение е потвърдено решение № 260072 от 29.03.2021 г. по гр. д. № 1334/ 2016 г. на Районен съд - Велинград, с което са: 1) отхвърлени предявените от К. Б. и Г. Н. П., починал в хода на производството, срещу ответниците Н. Н. и Д. Н., искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, чл. 26, ал. 1, предл. 3 и чл. 26, ал. 2, предл. 3 ЗЗД, с които се иска да бъде прогласена нищожността на съдебна спогодба за делба на жилищна сграда, одобрена с определение по гр. д. № 506/1994 г. на Районен съд – Велинград като неоснователни; 2) уважен е искът за прогласяване на нищожността на сключената съдебна спогодба за делба спрямо третия ответник Т. П., поради неспазена форма за действителност и накърняване на добрите нрави; 3) признато е за установено, че ищците са собственици на 1/2 ид. ч. от западната част от монолитно изградената двуетажна еднофамилна жилищна сграда с идентификатор **** и ответниците са осъдени да предадат на ищците владението на имота; 4) признато е за установено, че ищците са собственици на 1/2 ид. ч. от сгради с идентификатор ***, идентификатор ***, идентификатор *** и имот с идентификатор *** и са осъдени ответниците да предадат владението на тези имоти; 5) оставен е без разглеждане иск по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариален акт от 08.10.1997 г.; 6) уважен е искът с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да възстановят законосъобразното състояние на ползване на преградената на лицето на имота *** с идентификатор *** площ, така както е било преди извършването на строителството в имота, и да премахнат полуподземната сграда с идентификатор ***, ведно с козирката-тераса, трайните насаждения – лози и овошка, заключени между южната фасада, подпорната стена към входа откъм УПИ ** и преградата от остатъци от 7 бр. метални тръби, както и двете вътрешни прегради, разположени успоредно на страничните регулационни линии.

От фактическа страна въззивната инстанция е приела за установено, че ищецът Г. Н. П. и А. Н. П. са братя. Ищцата К. Г. Б. е дъщеря на Г. Н. П., починал в хода на производството, и негов единствен наследник. Същият е бил женен за М. И. П., починала на 05.07.2009 г. Ответникът Т. Д. П. е съпруга на починалия А. Н. П. и майка на другите двама ответници – Н. А. Н. и Д. А. Н.. С два нотариални акта от 15.11.1964 г. и от 29.12.1964 г. Г. П. е закупил празно дворно място с площ 703 кв. м. в [населено място], докато е бил в брак с М. И. П.. На 17.05.1965 г. е получил разрешение за строеж на нова жилищна сграда на два етажа в посочения имот. С нотариален акт от 27.12.1965 г. Г. П. е дарил баща си Н. П. с 1/2 ид. ч. от дворното място. С нотариален акт от 08.04.1967 г. Н. П. е дарил своята 1/2 ид. ч. от поземления имот на сина си А. П.. С разрешително за строеж № 68/30.07.1985 г. на А. П. е разрешено да построи гараж в процесния имот. На 15.04.1994 г. Районен съд – Велинград е одобрил съдебна спогодба по силата на която в общ дял на съпрузите А. П. и Т. П. е поставена западната част от двуетажна масивна къща близнак с обща площ от 118 кв. м., а в дял на Г. П. и М. П. е поставена източната част от същия недвижим имот. С нотариален акт от 08.10.1997 г. А. и Т. П. дарили на двамата си сина Н. Н. и Д. Н. собствената си 1/2 ид. ч. от дворното място, първия и втория етаж от западната част на жилищната сграда близнак, както и гараж от 24 кв. м. Въззивният съд е приел по делото СТЕ, с която е установил, че в имота са построени следните сгради: 1/ масивна жилищна сграда на два етажа със застроена площ от 115 кв. м., разделена на две половини – източна и западна, с външни самостоятелни входове от север. Ползватели на първия и втория етаж от източната половина са ищците, а на първия и втория етаж от западната половина – ответниците; 2/ гараж със застроена площ от 31 кв. м., ползван от ответниците; 3/ стопанска сграда на един етаж със застроена площ от 36 кв. м., ползвана от ищците; 4/ стопанска сграда на един етаж със застроена площ от 10 кв. м., ползвана от ответниците; 5/ стопанска сграда на един етаж със застроена площ от 27 кв м., ползвана от ответниците. Възприето е заключението на съдебната-автотехническа експертиза, че достъпът до вътрешността на имота не е възможен с автомобилен транспорт поради изградена преградна стена с височина 30 см и широчина на отвора на вратата - 2.08 м.

Приемайки това фактическо положение, въззивният съд е счел първия предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пред. 1 ЗЗД за неоснователен. Посочил е, че необходимостта от разрешение или одобрение на административен орган, когато предметът на сделката е подчинен на специални нормативни изисквания, няма за последица нищожност на сделката при неспазване на тези изисквания. Същата не е породила търсения правен ефект поради незавършен фактически състав - ТР № 3/28.06.2016 по тълк. дело № 3/2014 г., ОСГК, ВКС. Поради това и съдебната спогодба за делба не е нищожна, въпреки липсата на одобрен архитектурен проект, каквото изискване се съдържа в чл. 62, ал. 1 ЗТСУ отм., действащ към момента на сключването, Излагайки тези съображения, решаващият състав е приел, че извършеното дарение от А. П. и Т. П. на отделни самостоятелни части от сградата на синовете им Н. и Д. Н. не е породило вещно-прехвърлителен ефект, тъй като и сградата не е била разделена.

За неоснователен е приет и искът с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД тъй като съгласно разделителният протокол, одобрен от съда, всеки от съсобствениците на имота е получил в дял имущество, което отговаря на правата му в съсобствеността, което било основание да се приеме, че не е нарушен принципът на еквивалентност на насрещните престации и поради това и съдебната спогодба като договор не е нищожна на посоченото основание. Отхвърлено е възражението на Т. П., че е придобила вещни права върху имота въз основа на изтекла придобивна давност, тъй като не е доказано тя да е упражнявала фактическа власт върху имота с намерението да го свои. Въззивният съд е потвърдил изводите в първоинстанционното решение, че с дарението на 1/2 ид. ч. в полза на А. П. от неговия баща, той е станал едноличен собственик на тези ид. ч., тъй като разпоредбите на чл. 13, ал. 1 и ал. 2 СК'68 г. (отм.) изключват от обхвата на съпружеската имуществена общност недвижимите вещи, придобити от единия съпруг чрез договор за дарение.

По третото наведено основание за нищожност на съдебната спогодба – чл. 26, ал. 2, пред. 3 ЗЗД, въззивният съд е уважил искът частично по отношение на Т. П., тъй като не било доказано, че преди сключването на съдебната спогодба същата е била съсобственик на имота и по силата на чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд във връзка с приложението на разпоредбите на чл. 18 ЗЗД, чл. 26, ал. 2 и 4 ЗЗД и чл. 75 ЗН.

Въззивният съд е приел, че са останали недоказани възраженията на ответниците Д. Н. и Н. Н. за придобиване по давност на западната част от жилищната сграда и на постройките от допълващо застрояване, поради липсата на вещ, която да бъде самостоятелен обект на вещни права, респ. на ппидобивна давност.

Предявеният ревандикационен иск по отношение на процесните имоти въззивният съд е счел за основателен до размера от 1/2 ид. ч., тъй като останалата 1/2 ид. ч. е общо притежание на Т. П., Н. Н. и Д. Н. или съответно всеки от тях притежава по 1/6 ид. ч. въз основа на наследствено правоприемство от наследодателя им А. П..

По отношение на иска по чл. 109 ЗС е приел, че с изграждането на полуподземната сграда с идентификатор *** и преграждането на 61 кв. м. площ, ответниците пречат на ищците за пълноценното ползване на процесния имот, което е основание за нейното премахване.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.

По първия въпрос не е налице противоречие на въззивното решение с цитираните от касатора К. Б. ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК и други решения по чл. 290 ГПК. В случая въззивният съд е обсъдил представените по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е и задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Обсъдил е доводите и оплакванията във въззивната жалба на К. Б.. По някои от предявените искове той е препратил по реда на чл. 272 ГПК към фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, като е възприел изцяло установената фактическа обстановка и мотивите във връзка с твърдяната от ищците нищожност на съдебната спогодба, одобрена от Районен съд – Велинград и обективно съединените петиторни искове. Следователно по поставения въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация.

Не е налице твърдяното от касатора Б. противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС във връзка с втория въпрос от изложението. Сочи се, че съдът е мотивирал решението си въз основа на факти, които не са заявени и установени по надлежния ред, като се сочи противоречие с решение № 426 по гр. д. № 3209/2013 г. IV г. о., решение № 59 по гр. д. № 4190/2014 г., IVг. о. и решение № 15 по гр. д. № 4604/2014 г. на IV г. о. на ВКС. Твърди се, че ответниците по делото не са обосновали твърдяното право на собственост с наследствено правоприемство между А. П. и тях, на каквото съдът се е позовал в мотивите си. Доколкото няма спор относно това, че А. П. е починал, а ответниците са негови наследници, то не е налице противоречие с цитираната практика на ВКС, тъй като придобивното основание е вследствие на настъпило универсално правоприемство, установено между страните събраните доказателства. Не може да се твърди, че това обстоятелство е извън предмета на делото и същото не е било надлежно въведено от страната.

Третият въпрос, поставен от касатора К. Б., относно оборването на презумпцията на чл. 92 ЗС чрез тълкуване на договор, не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението. Касаторът свързва поставения въпрос с твърдението, че Г. П. е дарил на баща си Н. П., а той от своя страна е направил дарение в полза на сина си А. П. на дворно място без построените в него сгради. В практиката си Върховния касационен съд е имал възможност многократно да се произнесе, че е необходимо продавачът изрично да е изключил от продажбата недвижимите вещи, които са изградени върху продавания имот, за да се счете за оборена презумпцията на чл. 92 ЗС. Фактическите обстоятелства, на които се основава оплакването на касатора, не са предмет на проверка в производството по селекция на касационните жалби. Следва да се има предвид обаче, че в исковата молба, вкл. петитума й ищцата е посочила, че жилищната сграда е построена през периода 1965-1966г. от Г. П. и съпругата му и същевременно е прието за установено, че последният е дарил на баща си с НА №289/27.12.1965г. 1/2 ид. ч. от празно дворно място. Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, че и да е построена сградата преди да бъде прехвърлена 1/2 ид. ч. от дворното място на общия наследодател Н. П., то след като не са изрично изключени постройките в мястото, те също са прехвърлени по силата на правилото на чл.92 ЗС. В тази насока е и установената практика на ВКС, вкл. посоченото от касатора решение № 58/2021г. по гр. д.№2014/2020г., І г. о. С него е възприета практиката на ВКС по приложението на чл.92 ЗС, съгласно която при разпореждане с имот, в който има построена сграда, макар това да не е изразено в договора, за опазването на собствеността върху сградата отделно от земята, трябва да бъде изрично уговорено в нотариалния акт или установено с положителни доказателства, за да се счита оборена презумпцията по чл.92 ЗС. Действителната воля на страните по сделката следва да се извлича по реда на чл.20 ЗЗД както от нотариалния акт, така и от техните изявления, поведение и релевантни факти около момента на сключване на договора. Касаторът не се позовава на релевантни факти и доказателства от една страна, а от друга той е посочил и представил съдебна спогодба за прекратяване съсобствеността върху процесната сграда, с участието на страните по настоящото дело, респ. праводателите им. Ето защо и по втория и третия въпрос не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касация.

Не следва да се допуска касационното обжалване и по поставените от Т. П., Н. Н. и Д. Н. въпроси. Същите са свързани с приложението на института на придобивната давност във връзка с одобрена от съда съдебна спогодба за делба на недвижим имот, въпреки липсата на одобрен архитектурен проект. Твърди се, че така поставени, са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. За да бъде от значение за точното прилагане на закона, правният въпрос и неговото разглеждане следва да допринасят за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая не са изложени съображения как отговорът на поставените въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с доводи относими към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно разясненията на т. 4, ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС - неяснота или непълнота в закона, липса на практика или загубила актуалност такава, което да налага допускане на обжалването. Нещо повече – Върховният касационен съд се е произнесъл в мотивите към ТР № 3/28.06.2016 г. по тълк. дело №3/2014 по отношение на сключена сделка /респ. доброволна делба/ при неспазване на административно-правните норми на ЗУТ и вещно-прехвърлителния ефект от сделката. Приемайки, че този ефект не е настъпил до завършване на сложния фактически състав на прехвърлителната сделка, то не би могло да се твърди и изтичане на давностен срок върху обект, който не е реално обособен като отделна вещ. Същият не може да бъде обект на правото на собственост. Това схващане се приема трайно в практиката на ВКС - решение № 26 по гр. д. № 3024/2016 г. на I г. о. и решение № 45 по гр. д. № 2151/2020 г. на I г. о. Следва да се посочи, че въззивният съд е приел, че се владеят несамостоятелни обекти на собственост. В тази връзка позоваването на касатора на придобивна давност на самостоятелни такива е неясно, с оглед неустановения момент на обособяване на двете части на сградата като самостоятелни обекти на собственост, а оттук и на владение.

С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.

При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК, разноските следва да останат в тежест на всяка една от страните по спора така, както са били направени.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 160/13.05.2022 г. по в. гр. д. № 60/2022 г. на Окръжен съд – Пазарджик.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ