O П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 341

гр. София, 28.04.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско

отделение, в закрито заседание на четиринадесети април, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател: Е. Т.

Членове: Д. Д.

Г. Н.

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4447/2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на двете насрещни страни по делото - ищеца С. Т. В. и ответника Прокуратурата на Р. Б. срещу решение № 742 от 29.06. 2021г. по гражданско дело № 739 по описа за 2021г. на Софийски апелативен съд, VІІ състав, с което е потвърдено решение № 261225 от 17.11.2020 г. по гр. д. № 142/2020г. на Софийски градски съд, І-11 състав, с което предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен за сумата 12 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 213а, ал.2, т.4 НК вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с ал. 1 НК, производството по което е приключило с оправдателна присъда, ведно със законната лихва от 13.06.2019г., а за разликата над сумата 12 000 лв. до предявения размер от 30 000 лв. е отхвърлен като неоснователен.

Касаторът - ищец поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно в отхвърлителната му част, поради нарушение на материалния закон, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено в атакуваната част и вместо него да бъде постановено ново решение, с което искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да бъде уважен за целия предявен размер.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба ищецът релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос от значение за изхода на делото за критериите за определяне на справедлив размер по смисъла на чл. 52 от ЗЗД на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и за необходимостта от сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид с оглед приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. По този правен въпрос навежда противоречие на обжалвания въззивен съдебен акт с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г., т.3 и т.11 на ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС; решение № 376/21.10.2015г. по гр. д. № 514/12г. на IV г. о.; решение № 449/16.05.2013г. по гр. д. № 1393/11г. на IV г. о.; решение № 263/21.03.2017г. по гр. д. № 627/2016г. на IV г. о.; решение № 70/29.03.2016г. по гр. д. № 5257/2015г. на IV г. о.; решение № 251/21.12.2015г. по гр. д. № 812/2015г. на III г. о.; решение № 214/ 08.01.2019г. по гр. д. № 3921/2017г. на IV г. о. и решение № 240/ 04.01.2017г. по гр. д. № 1117/2016г. на І г. о..

Ответникът по тази касационна жалба - Прокуратурата на Р. Б. не подава писмен отговор.

Касаторът - ответник поддържа в касационната си жалба, че въззивното решение в обжалваната от него част, с която искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен, е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде намалено до справедливия му размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба ответникът релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос за необходимостта от преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД, по който сочи противоречие на атакуваното въззивно решение с практиката на ВКС, обективирана в т. II ППВС № 4/23.12.1968г.; т.3 и т.1 ТР № 3/22.04.2005г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т. 19 ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС; решение № 150 от 20.12.2018г. по гр. д. № 871/2018г. на III г. о.; решение № 154 от 08.10.2019г. по гр. д. № 319/2019г. на III г. о. и решение № 253 от 27.10.2016г. по гр. д. № 457/2016г. на IV г. о..

Ответникът по тази касационна жалба - С. Т. В. депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за отсъствието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт /въззивно решение по иск по граждански спор с цена над 5 000 лв./, т. е. те са допустими.

Предявеният иск е с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 213а, ал. 2, т. 4 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с ал. 1 НК, производството по което е приключило с оправдателна присъда, влязла в сила на 13. 06. 2019г..

Въззивният съд е приел, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на Държавата по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в хипотезата на приключило наказателно производство с оправдателна присъда по процесното обвинение, намирайки за осъществен целия фактически състав на твърдяното деликтно субективно право. Посочил е конкретните обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за процесните неимуществени вреди, включващи се в понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД: тежестта на повдигнатото обвинение за престъпление, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; продължителността на наказателното преследване от почти десет години /04.11.2009г. - 13.06.2019г./; негативното отражение на наказателното преследване върху емоционалното състояние на ищеца /преживени притеснения, страх, срам, неудобство, злепоставяне в семейния и обществен кръг, засягане на добро име и чест/, за което не е установено да е в степен и с интензитет извън обичайните в подобна ситуация; липсата на породени от незаконното обвинение здравословни проблеми, засягане на авторитета му в обществото, разрушаване на семейството; чистото съдебно минало и взетата мярка за неотклонение “задържане под стража” за периода от 04.11.2009г. до 26.02.2010г., заменена по - късно с “парична гаранция”. Горепосочените обстоятелства са мотивирали въззивния да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният иск е уважен за сумата 12 000 лв., ведно със законната лихва от 13.06.2019г., и е отхвърлен в останалата част до целия му размер от 30 000 лв. като неоснователен.

По основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение:

И двете страни в производството формулират един и същи правен въпрос относно критериите, които трябва да бъдат взети предвид при точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, който макар удовлетворяващ общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е разрешен от въззивния съд в съответствие с формираната задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г., както и в приложените и цитирани от касаторите решения по чл. 290 ГПК, посочени по – горе, т. е. не е осъществено наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Както е разяснено в горецитираното ППВС, размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като напр. тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, вида и срока на мярката за неотклонение, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, като например: възрастта и съдебното минало на ищеца, здравословното му състояние, степента на засягане на личния и социален живот от наказателното преследване. САС е посочил кои установени по делото конкретни обстоятелства съобразява при определяне на размера на претендираното обезщетение, подробно очертани по - горе, изпълнявайки задължителните постановки на ППВС № 4/1968г., поради което не е осъществено релевираното противоречие с последното. Не е налице и противоречие с т.3 и т. 11 ТР № 3 от 22. 04. 2005г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, доколкото Прокуратурата на РБ не е навела довод за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, което да не е съобразено от съда, като същевременно по делото не е установено наличие за процесния период на други паралелни наказателни производства срещу ищеца, завършили с оправдателна присъда или прекратяване на посочените в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ основания, за да е небходимо да се съобразяват вредите от всички тях при индивидуализиране на обезщетението за процесното незаконно обвинение с оглед определяне интензитета на последните. Съобразявайки всички конкретни обстоятелства от значение за определяне на претендираното обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, обсъждайки ги в тяхната съвкупност и взаимовръзка в мотивите на съдебното решение, въззивният съд е определил справедливия му размер, в съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Наведеният от ищеца довод за нарушаване от въззивния съд на изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи в контекста на поставения правен въпрос за приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД е несъстоятелен. В цитираната от касатора съдебна практика съдилищата са се произнесли по искове с правно основание чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съдебните състави обезщетения за неимуществени вреди произтича от различните установени правнорелевантни факти при различните казуси. Трайно установено в съдебната практика, както беше изложено и по – горе е разбирането, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация при подобни случаи е невъзможна /определение № 644 от 14.10.2016г. по гр. д. № 2721/2016 г. на ВКС, III г. о.; определение № 60502 от 18.06.2021г. по гр. д. № 475/2021г. на ВКС, IV г. о.; определение № 361 от 14.05.2020г. по гр. д. № 3482/2019г. на ВКС, IV г. о./. Следва да бъде посочено също, че цитираната от ищеца съдебна практика не е относима към предмета на спора /с решение № 214 от 08.01.2019г. по гр. д. № 3921/2017г. на ВКС, IV г. о., съдът се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ, а с решение № 240 от 04.01.2017г. по гр. д. № 1117/2016г. на ВКС, ІІІ г. о. съдът се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ/.

Съобразно гореизложеното, настоящият съдебен състав приема, че не са налице релевираните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касаторът – ищец е навел и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но без да е посочил конкретни обстоятелства защо поставеният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Освен това по последния е налице многобройна безпротиворечива практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване и корективно тълкуване. Поради това следва да се приеме, че не е осъществено и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице и релевираното от ищеца основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти /явна необоснованост/. Доколкото касаторът - ищец не е изложил аргументи за очевидна неправилност, различни от тези, сочени за основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и от изложените обстоятелства за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които в своята съвкупност не покриват горепосоченото съдържание на квалифицирани състави на неправилност на въззивно решение, т. е. не е осъществено основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 742 от 29.06.2021г. по гражданско дело № 739 по описа за 2021г. на Софийски апелативен съд, VІІ състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: