Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадени две касационни жалби от страни в производството срещу части от въззивно решение № 33/11.04.2022 г. по в. гр. д. № 11/2022 г. на АС – Бургас по предявения иск по чл. 108 ЗС.

С касационна жалба на ответника „ВИП - 74“ ООД, подадена чрез процесуален представител адв.Ж. С. от АК - Б., се обжалва въззивното решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение –основно и това за поправка на очевидна фактическа грешка, в обжалваната пред въззивния съд част, касаеща уважаване на иска по чл.108 ЗС срещу това дружество за предаване на ищеца на държането на помещение-обособен магазин за хранителни стоки с площ от 50 кв. м., разположен в самостоятелен обект с идентификатор № *****, находящ се в [населено място],[жк], с площ обекта от 753.58 кв. м., преустроен в магазин на две нива находящ се в ПИ с идентификатор № ***. Поддържа се наличието на основанията за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност, развити в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК.

Насрещната странa –ищец в производството, „И. П. И София“ ЕАД, чрез пълномощник адв. Г. С. – САК, оспорва жалбата с писмен отговор като неоснователна. Претендира разноски в касационното производство.

С втора касационна жалба, подадена от другия ответник „Маями“ ЕООД чрез пълномощник адв. Ж. С. от АК - Б., се обжалва въззивното решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение –основно и това за поправка на очевидна фактическа грешка, в обжалваната пред въззивния съд част, касаеща уважаване на иска по чл.108 ЗС срещу това дружество за предаване на ищеца на държането на апартамент № 5, на първи жилищен етаж, с площ от 99.30 кв. м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор № ***** находящ се в [населено място],[жк]. В изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност.

Насрещната странa „И. П. И София“ ЕАД, чрез адв.Г. С. – САК, оспорва жалбата с писмен отговор като неоснователна. Претендира разноски в касационното производство.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при преценката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:

Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от страни в процеса и срещу акт, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт - в частта по исковете по чл.108 ЗС относно два недвижими имота.

С въззивното решение в обжалваните от касаторите-ответници части, е потвърдено първоинстанционното решение № 280 от 16.07.2021 г. по гр. д. № 398/2019 г. на Окръжен съд – Бургас и постановеното решение за неговата поправка и допълване № 260262 от 11.10.2021 г., в частите, в които по уважените искове с основание чл.108 ЗС, е осъдено „Маями“ ЕООД да предаде на ищеца държането на горепосочения апартамент № 5, на първи жилищен етаж, представляващ самостоятелен обект с идентификатор *****, и е осъдено „ВИП - 74“ ООД да предаде на ищеца държането на помещение, представляващо обособен магазин за хранителни стоки на площ от 50 кв. м., разположен в самостоятелния обект с идентификатор *****, находящ се в [населено място], ж. к. „9“, ет.1, на две нива, с площ от 753,58 кв. м. разположен в ПИ с идентификатор ***. Само в тези части решението по исковете по чл.108 ЗС срещу двамата ответници, са били предмет на въззивни жалби на ответниците, наред с въззивните им жалби и срещу първоинстанционното решение по исковете по чл.59 ЗЗД, както е определен предмета на въззивното производство с определенията на въззивния съд по чл.267 ГПК и с въззивното решение.

С въззивното решение няма произнасяне исковете по чл.108 ЗС за другите недвижими имоти, за които исковете са били уважени. Въззивното решение в частите по произнасяне по исковете по чл.59 ЗЗД не е обжалвано с касационните жалби на ответниците

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните от въззивниците-ответници части, касаещи осъждането им поотделно да предадат на ищеца държането на самостоятелен обект - ап.5 и на обособен магазин с площ от 50 кв. м. разположен в самостоятелен обект в същата сграда, като, макар да е препратил към приетата за установена фактическа обстановка с първоинстанционното решение съгласно чл.272 ГПК, е изложил и свои мотиви, с които е приел, че по делото е установено ищецът да е придобил правото на собственост върху недвижимите имоти, описани в договора за продажба по н. а. № 46, дело 191/14.07.2011 г., част от които са и ап.5 с идентификатор *****, и самостоятелен обект с идентификатор *****, ет.1, на две нива, с площ от 753,58 кв. м. По спорния пред въззивната инстанция въпрос по отношение на втората предпоставка за уважаване на реванцикационния иск - наличието на правно основание за всеки от ответниците да държи по един от тези имоти, въззивният съд е приел за установено, че всеки от ответниците държи недвижимия имот, предмет на иска по чл.108 ЗС срещу него, като липсва правно основание за това държане. Изводът за осъществявана фактическа власт от ответниците по отделно спрямо тези два имота, е обоснован от въззивния съд с преценка на направените изявления по подадените от тях отговори на исковата молба, съответно от „Маями“ ЕООД, че това дружество е продължимо да държи продадените от него на ищеца имоти и след сключване на договора с н. а. № 46, дело 191/14.07.2011 г., сред които и ап.5, поради неизпълнение задълженията на купувача по сключеното с него и др. лица, четиристранно споразумение от 13.07.2011 г., и съответно от „ВИП-74“ ООД, че това дружество държи процесните 50 кв. м. обособени като магазин за хран. стоки, по силата на договор за наем с ответника „Маями“ ЕООД сключен след сделката по н. а. № 46, дело 191/14.07.2011 г. и след създаване на това дружество през м. септември 2017 г. Изводът си да приеме факта на държането за доказан, въззивният съд е обосновал и с установеното, че тези твърдения за държане на процесните имоти са направени от ответниците с отговорите им на исковата молба в подкрепа на защитните им възражения, че имат правно основание да държат имотите, включени са в доклада на съда по чл.146 ГПК и са обусловили възложена доказателствената тежест на ответниците да докажат наличие на правно основание за тяхното държане.

За неоснователни са приети от въззивния съд възраженията на ответниците, че имат правно основание на своето държане на процесните недвижими имоти. По отношение на възражението за наличие на облигационно основание ответниците да държат имотите поради наличие на наемен договор, въззивният съд, при преценка на събраните по делото писмени доказателства, е приел следното: Първо, че липсват доказателства за изрично сключване, след сделката по н. а. № 46/12.07.2011 г., на уговорения с 4-странното споразумение от 11.07.2011 г., ( с участие и на тези дружества) договор за отдаване под наем от купувача „И. П. И София“ ЕАД на продавача „Маями“ ЕООД на продадения самостоятелен обект I идентификатор *****, ет.1, на две нива, с площ от 753,58 кв. м. Второ, дори и да се приеме, че такъв наемен договор е бил сключен по силата на уговореното в т.5 от горепосоченото 4-странно споразумение - с което са били уговорени съществените елементи от наемния договор, то този наемен договор е прекратен още с първата отправената нотариална покана от „И. П. И София“ ЕАД до „Маями“ ЕООД, връчена на „Маями“ ЕООД на 17.04.2012 г., съдържаща искане за връщане държането на имотите и предаване на владението им на собственика „И. П. И София“ ЕАД. Ето защо е счетено, че за ответника „Маями“ ЕООД не е налице облигационен договор по силата на който да има правно основание да държи процесния ап.5. По отношение на ответника “ВИП-74“ООД, доколкото е прието, че за „Маями“ ЕООД няма правно основание да държи по силата на наемен договор с ищеца имотите, продадени на ищеца, вкл. и процесната реална част от 50 кв. м. от един от продадените имоти, и да събира гражданските плодове от тях, то договор между двамата ответници за наем на тази реално обособена част от 50 кв. м. е непротивопоставим на ищеца като собственик, тъй като ищецът не е договарял с ползвателя на имота за това.

Другото възражение на ответника „Маями“ ЕООД, че има правно основание да ползва както жилищния имот, така и самостоятелния обект, в който е обособен реално магазина за хранителни стоки от 50 кв. м., поради неплащане от ищеца като купувач на същите, на покупната цена по н. а.№ 45/2011 г., също е прието за неоснователно, защото такова неизпълнение би обусловило право на разваляне на договора, което право може да се реализира само по исков път, а не с възражение, и второ, няма и данни да е реализирано от този ответник уговореното с договора му с ищеца право на обратно изкупуване на продадените недвижими имоти по чл.333 ТЗ в 18 месечен срок.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ответник „ВИП - 74“ ЕООД, в подкрепа на твърдението за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК, са формулирани са следните въпроси, по които се твърди въззивното решение да противоречие с посочена практика на ВКС и като такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.

1/ Дали при произнасяне по иск с правно основание по чл. 108 ЗС, съдът следва да осъди ползвателя на част от недвижим имот да предаде владението на ползваната реална част от него на собственика, ако тази част от имота е предоставена за ползване на трето лице, което получава облагата от нея?

2/ Към кого трябва да се предяви иска по чл. 108 ЗС и да бъде осъден да предаде владението на собственика, към ползващия имота, който се е разпоредил с него и го е предоставил под наем на наемателя си, от който получава наем за това или към наемателя, който ползва част от имота на основание договор за наем?

Твърди се, че по тези въпроси е налице произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение по гр. д. № 1386/2010 г. на IV – г. о. и Решение по гр. д. № 4974/2013 г. на I – г. о. Същите са обусловени от довода на касатора, че исковата претенция на ищеца е следвало да бъде насочена към „Маями “ ЕООД като наемодател, но не и към ВИП – 74“ ООД.

Твърди се от този касатор и наличие на основание за до пускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, обосновани с твърдение, че това дружество има задължение към другия ответник за връщане на имота, а не към ищеца, с когото не е договарял.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ответника „Маями“ ЕООД, са формулирани са следните въпроси, по които се твърди въззивното решение да противоречие с посочена практика на ВКС и като такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото:

1/ Ако ищеца в хода на делото не докаже ползване на процесния имот от ответника, трябвали в този случай иска му по чл. 108 ЗС да бъде уважен?‘

2/ При разглеждане на делото, съдът трябва ли да вземе под внимание факти и обстоятелства, които не са заявени от страната, но са доказани в хода на делото с писмени и гласни доказателства при постановяване на решението си и това нарушава ли диспозитивното начало?

Твърди се, че по тези въпроси е налице произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение № 76 от 12.10.2020 г. по гр. д. № 1475/2016 г. на I – г. о. и Решение по гр. д. № 14/2013 г. на II – г. о.

Твърди се от този касатор и наличие на основание за до пускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, обосновани с твърдение за допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон при формиране на извода, че по делото е доказано, че този ответник държи процесния имот, поради неправилно интерпретиране на отговора на исковата молба като относим по време и след неговото подаване, и необсъждане показанията на свидетел по делото, че семейството на управителя на дружеството не живеело, не ползвало, ап.5.

За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК следва да са налице следните кумулативно дадени предпоставки: касаторът да е формулирал правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение и даденото от въззивния съд разрешение на въпроса да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС. Според разясненията, дадени от ВКС в т.1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В тълкувателното решение е разяснено, че правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Формулираният от касатора „ВИП - 74“ ООД първи въпрос е обусловил изводите на въззивния съд, но сочената от касатора съдебна практика на ВКС се явява неотносима, защото с двете цитирани решения е даден отговор на съвсем различни въпроси от поставения. С решението по гр. д. № 1386/2010 г. на IV – г. о. е разгледан въпроса за съотношението на иска по чл.108 ЗС и иска по чл.109 ЗС за защита правото на съсобственик да ползва безпрепятствено съсобствения имот, а с решение по гр. д. № 4974/2013 г. на I – г. о. са разглеждани въпроси, касаещи допустимостта на иск за собственост по чл.124 ЗС при съединен с него иск по чл.108 ЗС за същия имот, за правната квалификация на иска и съответствие на съдебното решение с предявения с исковата молба иск (относно чл.6 ГПК) и за участието на съпруг в процеса като необходим другар. Ето защо те се явяват неотносима практика и не могат да обусловят допускане касационно обжалване по този въпрос. Вторият поставен от този касатор въпрос не е разглеждан от въззивния съд, което сочи на липсата на общо основание за селекция, и цитираните две решения на ВКС по други дела са неотносима съдебна практика, което сочи и на липсата на допълнителната предпоствака за селекция по смисъла на т.1 на горепосоченото ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Следва да се отбележи, че според формирана постоянна практика на ВКС, пасивна материалноправна легитимация на ответника по предявения иск зависи от конкретните доказателства по делото и установените с тях факти и обстоятелства, относими към конкретното гражданско правоотношение. В настоящия случай, при твърдение на ищеца, че ищеца е собственик, а ответникът „ВИП-74“ ООД не е такъв и без правно основание осъществява фактическа власт/държи/ реална част от 50 кв. м., обособена в магазин за хран. стоки в рамките на собствения на ищеца самостоятелен обект с посочен идентификатор, определя този ответник като надлежна страна в процеса, защото искът по чл.108 ЗС е иск на невладеещия собственик срещу лице, което няма правно основание да държи собствения на ищеца имот, т. е. надлежен ответник по иска е лицето, което ищецът твърди реално да осъществява фактическата власт върху спорната вещ и по отношение на което лице следва да се установи дали има правно основание за тази фактическа власт, като доказването на такова правно основание на държането, е в тежест на ответника.

Касационно обжалване не следва да бъде допуснато по формулираните от касатора „Маями“ ЕООД въпроси. Същите нямат характер на правни въпроси по смисъла на горецитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, защото не са обусловили изводите на въззивния съд. Обратно на формулирания първи въпрос, въззивният съд е приел, че по делото е установено ползването на процесната вещ от ответника. Вторият въпрос е израз на оплакването на касатора срещу решението, обосновано с твърдения за допуснати процесуални нарушения относно обсъждане на събраните по делото доказателства и на доводи и възражения на страните, които са относими към правилността на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не представляват самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Сочената от този касатор съдебна практика също не обосновава твърдението на касатора за противоречие с нея на въззивното решение, С решение № 76 от 12.10.2020 г. по гр. д. № 1475/2016 г. на I – г. о. е разгледан въпроса как трябва да се тълкуват показания на свидетел, който не е очевидец на събитие, поради което се явява неотносима съдебна практика. С решението по гр. д. № 14/2013 г. на II – г. о. е даден отговор на въпрос, че само изложените от ищеца с исковата молба твърдение на обстоятелства, от които извлича правото си на собственост, определят предмета на делото с оглед чл.6 ГПК-диспозитивното начало, и само тях съдът има задължение да разглежда, но не и други обстоятелства, които не са заявени като основание на иска, поради което произнасянето по непредявено основание / в конкретния случая давностно владение/ се явява недопустимо, и с това решение ВКС не се е произнасял по въпрос дали следва да се обсъждан събрани доказателства по непредявени от страна факти и обстоятелства по делото. Ето защо и то се явява неотносима съдебна практика по поставения втори въпрос. Изложеното води до извод, че и по тази касационна жалба не са налице общата и допълнителна предпоставки за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Не е налице основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставените от двамата касатори въпроси в изложенията им по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, посочени по-горе, които въпроси са общи със соченото от тях основание по чл280, ал.1, т.1 ГПК. Както вече бе обсъдено в настоящето определение, не всички поставени от касаторите въпроси се явяват обуславящи изводите на въззивния съд и по такива въпроси не е налице общото основание за допускане въззивното решение до селекция в производството по чл.288 ГПК. Наред с това нито един от двамата касатори не е обосновал и допълнителната предпоставка за допустимост касационно обжалване по тази норма, т. е. с какво произнасянето по тези въпроси би имало изискваното с чл. 280, ал.1, т.3 ГПК приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика, както е разяснено с т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - не е посочено кои правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито се твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновано съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми.

Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради очевидна неправилност, и по двете касационни жалби. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Касаторите поотделно обосновават твърдението си за очевидна неправилност с оплакванията си за неправилност на въззивното решение, каквито доводи са изложили и касационните си жалби, които по същността си са оплаквания за неправилност по чл.281,т.3 от ГПК и не могат да се преценяват във фазата по чл.288 ГПК, и по отношение на които изводи на въззивния съд не се констатира грубо нарушение на материалния или процесуалния закон или превратното му прилагане. Мотивите на въззивния съд са ясни и логични спрямо установените факти и предмета на делото, прочитът им не сочи на тежък порок, който да се квалифицира като очевидна неправилност по смисъла на това понятие според изложеното по-горе.

Не се констатират при извършената служебна проверка също така нарушения, обуславящи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение в обжалваните части.

При този изход на производството, касаторите нямат право на възстановяване на разноски.

Ответното дружество по касация, ищец в производството, има искане за разноски с двата отговора на касационните жалби, но не са представени доказателства за сторени разноски от него, нито списък по чл. 80 ГПК за разноските в тази инстанция-изрично е посочено в отговорите, че ще се представи такъв списък допълнително, което не е сторено, и искането за разноски за касационната инстанция на тази страна не следва да се уважава.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба на „ВИП - 74“ ООД, против въззивно решение № 33/11.04.2022 г. по в. търг. д. № 11/2022 г. на АС-Бургас в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение № 280/16.07.2021 г. и представляващата неразделна част от него решение № 260262/11.10.2021 г. по т. д.№ 398/2019 г. на РС-Бургас, в обжалваната пред въззивния съд част, касаеща уважаване на иска по чл.108 ЗС срещу това дружество за предаване на ищеца държането на обособен магазин за хранителни стоки от 50 кв. м., разположен в самостоятелен обект с идентификатор № *****, находящ се в [населено място],[жк], подробно индивидуализиран в първоинстанционното решение.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационна жалба на „Маями“ ЕООД против въззивно решение № 33/11.04.2022 г. по в. търг. д. № 11/2021 г. на АС - Бургас в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение № 280/16.07.2021 г. и представляващата неразделна част от него решение № 260262/11.10.2021 г. по т. д. № 398/2019 г. на РС-Бургас, в обжалваната пред въззивния съд част, касаеща уважаване на иска по чл.108 ЗС срещу това дружество за предаване на ищеца държането на апартамент № 5, на първи жилищен етаж, с площ от 99.30 кв. м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор № ***** находящ се в [населено място],[жк], подробно индивидуализиран в първоинстанционното решение.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на страните за разноски за касационната инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: