ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2261

14.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на двадесети май две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев ч. т. д. № 516 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК.

Подадена е от процесуалния представител на ищеца - адв. Р. И. М. от САК, частна жалба срещу определение № 161/22.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 10/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 10 с-в, с което е оставена без уважение молбата на пълномощника на въззиваемия И. Р. Р. за изменение на въззивното решение в частта му за разноските с искане за присъждане на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД адвокатско възнаграждение на неговия пълномощник за осъщественото от него безплатно процесуално представителство пред въззивния съд.

Частният жалбоподател – адв. Р. И. М. от САК, поддържа, че определението на апелативния съд по чл. 248, ал. 1 ГПК е незаконосъобразно, тъй като въззивният съд неправилно е приел, че с оглед изхода на спора пред въззивната инстанция – въззивните жалби на двете насрещни страни са оставени без уважение, никоя от тях не притежава право на съдебни разноски.

Ответникът по тази частната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който поддържа становище за нейната неоснователност.

Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субекти в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя се явява основателна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:

За да постанови обжалваното определение, апелативният съд е изяснил, че с оглед на изхода на правния спор във въззивното производство – въззивните жалби, подадени от двете насрещни страни в исковото производство срещу първоинстанционното решение, са отхвърлени, на никоя от тях не следва да се присъждат съдебни разноски пред апелативния съд.

Настоящият съдебен състав счита, че всяка една от страните има право на разноски, които е извършила в съдебното производство – съобразно уважената и отхвърлената част от исковете (арг. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК). Но когато страната не е извършила разходи за адвокатско възнаграждение, тъй като е била представлявана безплатно (при материалноправните предпоставки, уредени в чл. 38, ал. 1 ЗЗД) от адвокат, който не е получил възнаграждение за предоставената безплатна правна защита и съдействие, съгласно разпоредбите на чл. 38 ЗЗД и формираната по приложението практика на ВКС при предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 ЗЗД адвокатът/адвокатското сдружение се съгласява да осъществява безплатна правна помощ и процесуално представителство и да получи възнаграждение само доколкото изходът на делото е в интерес на представляваната от него страна. В този смисъл са и мотивите на определение № 4213/25.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1444/2023 г., I г. о., ГК, които настоящият съдебен състав изцяло възприема.

От друга страна, дължимото адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство не представлява разноски за страната, която е била защитавана безплатно от адвокат, а при благоприятен за нея изход по правния спор то трябва да се присъди на адвоката, осъществил безплатното процесуално представителство. Такъв е настоящият случай, тъй като първоинстанционното решение е потвърдено и в обжалваната от насрещната страна част – по въззивната жалба на застрахователя. Следователно, незаконосъобразно апелативният съд не е присъдил адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищеца за оказаната му безплатна правна помощ във въззивното производство – за процесуалната защита срещу неоснователната въззивна жалба, предявена от ответника.

Съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

Следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Р. Б. Н. № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение при предпоставките на чл. 38, ал. 2 ЗЗД, във вр. с ал. 1 на този член съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за осъществената безплатна правна помощ на ответната страна.

В конкретния казус още пред първата инстанция делото е било изяснено от фактическа страна, като правният спор пред въззивния съд се е съсредоточил единствено относно размера на дължимото застрахователно обезщетение (съобразно критериите за справедливост, предписани в чл. 52 ЗЗД), относно наведеното от ответното застрахователно дружество материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия чрез своето противоправно поведение, както и относно началния момент, от който се дължи претендираната законна лихва върху главното парично притезание. Пред апелативният съд не са извършвани процесуални действия, свързани със събиране и анализиране на нови доказателствени средства и способи за установяване на причинно-следствените връзки между обстоятелствата и явленията в обективната действителност, като съдебното дирене е приключило в едно открито съдебно заседание. В този смисъл, пренесеният с въззивната жалба на въззивника-ищец правен спор не се е отличавал нито с фактическа, нито с правна сложност.

Установява се, че ищецът е обжалвал първоинстанционното решение над присъдения размер от 27000 лв. до сумата от 60000 лв. (за сумата от 33000 лв.), а ответният застраховател над сумата от 17000 лв. до присъдения размер от 27000 лв. (за сумата от 10000 лв.), поради което общият обжалваем размер възлиза на сумата от 43000 лв. С оглед на обжалваемия материален интерес с двете въззивни жалби и съобразявайки обстоятелството, че те са оставени без уважение, на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД в полза на адв. Р. И. М. от САК трябва да се присъди сумата от 1080 лв., като в тази сума е съобразен и дължимият ДДС (900 лв. х 1,2), представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство пред САС. То съответства на действителната правна и фактическа сложност на делото пред въззивната инстанция.

Поради тези правни съображения обжалваното определение на апелативния съд трябва да бъде отменено, а молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК на адв. Р. И. М. от САК за изменение на въззивното решение в частта му за разноските трябва да бъде уважена, като в нейна полза се присъди сумата от 1080 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД за осъщественото от нея пред апелативния съд безплатно процесуално представителство.

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:ОТМЕНЯ определение № 161/22.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 10/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 10 с-в, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ на основание чл. 248, ал. 1 ГПК решение № 1013/11.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 10/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 10 с-в, като ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД ЗАД „ДАЛЛБОГГ: ЖИВОТ И ЗДРАВЕ” АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на адв. Р. И. М. от САК, с личен № [ЕГН] в ЕАР при ВАС сумата от 1080 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред Софийския апелативен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.