О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 323

Гр.София, 27.04.2022г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание през две хиляди двадесет и втора година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. П.

ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

МАЙЯ РУСЕВА

при участието на секретаря ..., като разгледа докладваното от съдията Русева г. д.N.3769 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Я. Б. и С. Х. Б. срещу решение №.І-32/26.04.18 по г. д.№.390/18 на ОС Бургас-с което, след частична отмяна на реш.№.35/10.01.18 по г. д.№.3685/16 на РС Бургас, предявените от касаторите като наследници на Х. С. Б. искове за сумите над 27625лв. до 16695,37лв. неизплатено възнаграждение за положен от наследодателя им за периода 1.06.02-13.01.16 общо 4256часа извънреден труд, представляващ фактическо отработеното над месечната продължителност служебно време, вследствие некомпенсирани полагаеми почивки за носени дежурства, и над 67,30лв. до 766,73лв. лихви са отхвърлени със съответно произнасяне по разноските.

Ответната страна Военно формирование 32890 Бургас като част от структурата на МОВР оспорва жалбата.

С определение №.63/13.02.19 по г. д.№.3769/18 на ВКС, ІV ГО, производството по делото е спряно на основание чл.292 ГПК до постановяване на тълкувателно решение по т. д.№.6/17г. на Общото събрание на гражданска колегия при Върховния касационен съд. Тълкувателно дело №.6/17 е приключило с приемане на тълкувателно решение от 11.02.22г. Предвид изложеното и на основание чл.230 ал.1 ГПК производството по делото следва да бъде служебно възобновено.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че между наследодателя на ищците и ответното формирование в процесния период -1.04.01-13.01.16 - е съществувало служебно правоотношение; същото е било прекратено със заповед №.РС-01-1/13.01.16 поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от служителя, който впоследствие /на 26.03.16/ е починал; за горепосочения период той е положил 4256часа труд над установената месечна продължителност на служебното време, който труд не е бил компенсиран с почивки и не е бил заплатен. При тези обстоятелства е направен извод, че, доколкото от разпоредбите на отменения и действащия закон следва извод, че превишаването на служебното време трябва да се компенсира с почивка, а при липса на възможност за такава компенсация – да се изплати обезщетение към датата на прекратяване на правоотношението в размерите на възнаграждение за извънреден труд, следва да се разгледа възражението на ответника за погасяване по давност. Изложени са мотиви, че задължението на работодателя да осигури компенсация е изискуемо от месеца, следващ месеца, през който тя е следвало да бъде извършена, като ако работодателят не компенсира положения труд с увеличена продължителност в четиримесечен срок, съгласно чл.136а КТ /която намира приложение и за служебни правоотношения поради непълнота на закона/, за военнослужещия възниква правото сам да определи времето на компенсация; това право също се погасява с 3-годишна давност, а когато компенсиране не е извършено, при прекратяване на договора следва да му се дължи заплащане на труда, положен в удълженото работно време като извънреден - т. е. преобразувщото право да се извърши компенсация се транформира във вземане, което възниква от прекратяването на договора. При направено възражение за погасяване по давност трансформация настъпва само за непогасеното по давност преобразуващо право да се извърши компенсация, като притезанието за плащане в този случай е в корелация именно с него. Предвид изложеното и доколкото правоотношението с наследодателя е прекратено на 13.01.16, ако към този момент са останали некомпенсирани с почивка часове в превишение на служебното време, те следва да се обезщетят в пари за периода три години преди прекратяването /т. е.13.01.13-13.01.16/. В случая през този период са останали некомпенсирани 40 часа извънреден труд-за които се полагат 276,25лв., ведно със съответни лихви, а за часовете некомпенсиран труд, положен през времето преди 13.01.13, претенцията е намерена за погасена по давност.

Касаторът се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпроси, сред които и такъв /уточнен и конкретизиран от съда в определението за спиране/ относно момента, в който възниква вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на дежурства, некомпенсиран с почивка, и от кой момент изпада в забава работодателят по отношение на това вземане, респективно от кой момент започва да тече погасителната давност за същото, вкл. и в случаите на прекратено служебно правоотношение. Съгласно задължителната практика, установена с ТР 6/17, ОСГК, вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение; от този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск; от същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност по чл.358 ал.1, т.3 във връзка с ал.2, т.2 от КТ. Горният извод е обоснован с мотиви, че удължаването на работното време /служебно време/ е общият случай на полагане на труд от военнослужещите, който превишава нормативно определената продължителност на работното време-чл.136 от КТ, чл.194 от ЗОВСРБ и Наредба N.Н-18/19.12.12г. на Министъра на отбраната; то се състои в установяване на работен ден с продължителност по-голяма от обичайната за съответния вид труд или категория работници и служители и се компенсира чрез съответното му намаляване през други работни дни с писмен акт-чл.136а от КТ и чл.194 ал.5 от ЗОВСРБ. В хода на съществуващо правоотношение военнослужещият винаги може да реализира правото си на почивка по предвидения в закона ред /за разлика от отпуските, по отношение на които са въведени рестрикции относно начина на ползване и погасяването им по давност/-поради което и възможността за получаване на парична компенсация /която по своя характер представлява обезщетение за неизползвана почивка/ възниква при прекратяване на правоотношението. ЗОВСРБ не съдържа изрична уредба по този въпрос, но той е принципно разрешен в общия нормативен акт - чл.136а, ал.5 от КТ, който текст посочва и начина на изчисляване – компенсацията се заплаща като извънреден труд. Вземането възниква с прекратяване на правоотношението /тъй като няма определен ден за изпълнение/, то е безсрочно, работодателят изпада в забава след покана по реда на чл.84 ал.2 от ЗЗД /на практика обикновено с подаването на искова молба в съда/ и погасителната давност започва да тече от момента на прекратяване на служебното правоотношение. Въззивният съд се е отклонил от цитираната практика, поради което е налице основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,

О П Р Е Д Е Л И:

ВЪЗОБНОВЯВА производството по делото.

ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.І-32/26.04.18 по г. д.№.390/18 на ОС Бургас в обжалваната му част.

ДЕЛОТО ДА СЕ ДОКЛАДВА на Председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: