О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 229
гр. София, 26.04.2022 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, първо търговско отделение в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ МАРКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА
ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 113 по описа за 2021 г.,за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „М. П. ЕООД и „Тодем“ ООД срещу решение № 168/03.08.2020 г. по в. т.д. № 142/2020 г. на Апелативен съд Варна и касационна жалба на „М. П. ЕООД срещу решение № 260059/22.10.2020 г. по в. т.д. № 142/2020 г. на Апелативен съд Варна, постановено по молби с правно основание чл. 248 ГПК, чл. 247 и чл. 250 ГПК.
„М. П. ЕООД обжалва решение № 168/03.08.2020 г. в частта, с която е потвърдено решение № 921/24.10.2019 г., поправено с решение № 7/06.01.2020 г. по т. д. № 1059/2017 г. на Окръжен съд Варна, за отхвърляне на предявените от дружеството срещу „Тодем“ ООД искове. Заявява становище, че в тази част решението е неправилно, тъй като е необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Излага подробни съображения за погрешно извършени от двете долни инстанции аритметични операции, ощетяващи касатора със сумата 9 942,11 лв. Заявява становище, че въззивният съд е следвало да допусне съдебно-счетоводна експертиза, което в нарушение на процесуалните правила не е сторил. Обосновава неправилността на решението с разминаване между заключенията на вещите лица, изготвени в хода на обезпечителното производство по реда на чл. 207 и сл. от ГПК, и приетите в хода на съдебния процес експертизи, касаещи обема на извършените дейности, теглото на доставените елементи, процента на монтиране на същите и качеството на монтажа. Посочва, че въззивният съд неправилно в нарушение на чл. 20 ЗЗД е тълкувал клаузи от подписания между страните договор за СМР, като превратно е приел, че касаторът е във виновна забава при изпълнение на монтаж. В действителност ответното дружество виновно не е изпълнило договора за СМР и не е оказало съдействие, поради което не е имало право да го развали.
В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава пряк достъп до касация с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, както и факултативен достъп при хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулира въпроси, които според него са обусловили изхода на спора пред въззивната инстанция и са включени в предмета на делото. Въпросите са следните:
1. „Когато първата инстанция уважи частично един паричен иск, но пропусне да постанови отхвърлителен диспозитив за разликата до пълния предявен размер и страната е подала молба по чл. 250 ГПК и по чл. 247 ГПК за допълване на основното решение и отстраняване на очевидни аритметически грешки, въззивният съд, следва ли да допълни решението и да се произнесе с отхвърлителен диспозитив, както и да изправи допуснатите аритметически грешки?“
2. „По какъв ред следва да се отстрани непълнотата на съдебния акт и липсата на произнасяне по заявени искови претенции ведно с допуснати аритметически грешки?”
3. “Длъжен ли е въззивният съд да допусне и събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/ при въведено оплакване във въззивната жалба за неизясненост на делото от фактическа страна или необоснованост на решението?”
4. „Коя експертиза следва да бъде кредитирана преимуществено при постановяване на решението в исковото производство - техническата експертиза, изготвена по реда на чл. 207 и сл. ГПК, или изслушаната техническа експертиза по време на исковия процес, която е ненавременна, непълна и не обхваща целия предмет на осъществени дейности и е оспорена от ищеца?“
5. „Какви следва да бъдат критериите, въз основа на които съдът да изяснява при спор точния смисъл на спорните между страните договорни клаузи?“
6. „Може ли договорът да бъде развален и когато длъжникът не изпълнява, защото упражнява възражение за неизпълнен договор по чл. 90, ал. 1 ЗЗД?“
7. „При постановяване на решението си въззивният съд следва ли да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не?“
8. „Допуска ли се разваляне на договор, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на кредитора?“
9. „Може ли кредиторът да упражни правото да развали договора в случай, че длъжникът не отговаря за неизпълнението поради това, че то е причинено от забавата на кредитора?“
10. „Когато се твърди разваляне на договор на основание чл. 87, ал. 2 ЗЗД поради безполезност на изпълнението, следва ли безполезността да бъде установена и от кого? Кога е налице причинно-следствена връзка между забавата на длъжника и безполезността на изпълнението и чия е доказателствената тежест за установяване на тези обстоятелства?“
11. „При развалянето на договор кредиторът следва ли да даде подходящ срок за изпълнение на длъжника?“
12. „За да се вмени отговорност за вреди следва ли да е доказано, че неизпълнението на задължението се дължи на виновно поведение на длъжника, може ли да се отговаря за вреди, ако те не са пряка и непосредствена последица от виновно поведение на длъжника?“
13. „Може ли да се уважат претенции за вреди, основани единствено на документи, съставени между трети лица, в съставянето на които осъденият да плати вреди, не е участвал и е оспорил по реда на основание чл. 181 ГПК, без за твърдените вреди, описани в съставените между третите лица документи да са събрани други доказателства, сочещи на реално осъществяване на описаните в документите дейности и разходи, които се вменяват като стойност на вреди?“
14. „Правилно ли е съдът да приеме за настъпили тези правни последици, произтичащи от юридически факти, които не само не са били доказани в процеса, а напротив са били опровергани от събрания доказателствен материал, без съдът да изложи в мотивите към съдебното решение по какъв начин е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора?“
15. „Колко обезщетения могат да се присъдят за едно и също неизпълнение и допустимо ли е да се кумулират няколко за същото неизпълнение? Допустимо ли е да се присъжда неустойка и обезщетение за едно и също неизпълнение?“
16. „Когато претърпени загуби от цена, която би следвало да плати възложителят по сключен договор, и тази, която е платил на третото лице, поради последващ договор, заменящ сключения се съизмерява с вредите от разликата между цените по двата договора - на каква сума следва да отговаря разликата, окачествена като вреда - на тази между това, което е следвало да плати възложителя и средните пазарни цени за такъв вид дейности, или на тази между това, което е следвало да плати възложителя и на цените по конкретния договор, сключен с трето лице, макар цените по него многократно да надвишават средните пазарни цени?“
17. „Има ли лимит размерът на отговорността за вреди, изразяващи се в разлика между това, което е следвало да се плати и се е платило по друг договор, или ако по другият договор се твърди плащане на цени, които са очевидно умишлено завишени и симулативни с цел да се докаже по-висока стойност лимит не съществува и съдът не следва да съобразява средна пазарна цена за подобен вид дейности?“
18. „Може ли съдът, след като е преценил, че за установяване на определени обстоятелства се изискват специални знания, да игнорира изцяло заключение на вещото лице и сам да се произнесе по въпроси, без да изложи мотиви, относно които не притежава нужните специални знания, респ. - допустимо ли е съдът да определи изцяло по своя преценка размера на обезщетение по чл. 82 от ЗЗД, по което следва да се съблюдават пазарните цени, при определяне на разликата между това, което е следвало да се плати, и това, което се твърди впоследствие да е платено за един и същ вид дейности?“
В изложението се твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обуславящо достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът счита, че първи въпрос е постановен в отклонение от възприетото становище в решение № 230 от 16.11.2015 г. по гр. д. № 2710/2015 г. на I гр. о. на ВКС. По въпрос втори поддържа противоречие с каузалната практика на ВКС, намерила израз в решение № 220 от 16.07.2019 г. по т. д. № 645/2019 г. на II т. о., решение № 216 от 16.10.2018 г. по гр. д. № 3752/2017 г. на IV гр. о., решение № 118 от 30.07.2018 г. по гр. д. № 3047/2017 г. на IV гр. о., решение № 157 от 17.05.2018 г. по гр. д. № 2489/2017 г. на IV гр. о., определение № 93 от 03.02.2016 г. по т. д. № 769/2015 г. на I т. о., определение № 234 от 14.02.2013 г. по гр. д. № 588/2012 г., определение № 4 от 04.01.2011 г. по ч. гр. д. № 952/2010 г., решение № 45 от 06.04.2017 г. по гр. д. № 3343/2016 г. на I гр. о. Въпрос трети обосновава с отклонение от практиката на ВКС, обективирана в решение № 95 от 15.06.2016 г. по гр. д. № 5592/2015 г. на I гр. о. и определение № 176 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 5430/2015 г. на IV гр. о. Излага съображения, че въпрос четвърти е разрешен в противоречие със становището, застъпено в определение № 448 от 03.09.2009 г. по гр. д. № 424/2009 г. на ВКС и определение № 94 от 05.02.2013 г. по ч. пр. д. № 833/2012 г. на ВКС. Въпрос пети обосновава достъп до касационно обжалване на въззивното решение с оглед разминаване в правните изводи на въззивния състав с възприетото в решение № 504 от 26.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 420/2009 г., IV г. о., решение № 136 от 6.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2483/2014 г., II т. о., решение № 81 от 7.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 761/2008 г., I т. о. I, решение № 112 от 02.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г. на ВКС, IV г. о. По въпрос шести твърди наличие на произнасяне в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в определение № 467 от 20.07.2010 г. по т. д. № 445/2009 г. и решение № 247 от 24.04.2009 г. по гр. д. № 312/2008 г. Във връзка с въпрос седми касаторът счита, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, по-конкретно ППВС № 7/1965 г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и установена съдебна практика на ВКС в решение № 216/04.01.2011 г. по т. д. № 87/2010 г. на II т. о., решение № 536/19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на IV г. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г. о., решение № 609/15.01.2009 г. по т. д. № 323/2008 г. на I т. о., решение № 66/05.07.2012 г. по т. д. № 376/2011 г. на I т. о., решение № 93/06. 07.2010 г. по т. д. № 808/2009 г. на I т. о. и решение № 296 от 05.04.2017 г. по гр. д. № 1776/2016 г. на ВКС, IV г. о. По отношение на въпрос осми касаторът намира за осъществени предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед даденото разрешение на същия в разрез с ППВС № 3 от 29.11.1973 г., определение № 467 от 20.07.2010 г. по т. д. № 445/2009 г. на ВКС, решение № 306 от 14.10.2015 г. по гр. д. № 60/2015 г. на ВКС, IV гр. о., решение № 60 от 03.06.2019 г. по т. д. № 1892/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 139 от 17.07.2019 г. по гр. д. № 4375/2018 г. на ВКС, III гр. о., решение № 60 от 03.06.2019 г. по т. д. № 1892/2018 г, на ВКС, II т. о., решение № 306 от 14,10.2015 г. по гр. д. № 60/2015 г. на ВКС, IV гр. о., определение № 467 от 20.07.2010 г. по т. д. № 445/2009 г, на ВКС. Въпрос девети счита за разрешен в противоречие с решение № 203 от 30.01.2012 г. по т. д. № 116/2011 г. на ВКС, II т. о., определение № 468 от 17.05.2016 г. по гр. д. № 1242/2016 г. на ВКС, IV гр. о., решение № 340 от 04.11.2015 г. по гр. д. № 1668/2015 г. на ВКС, IV гр. о., определение № 312 от 22.04.2016 г. по т, д. № 3611/2014 г. на ВКС, II т. о., определение № 312 от 22.04.2016 г. по т. д. № 3611/2014 г. на ВКС, II т. о. и решение № 154 от 24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г. на ВКС, IV гр. о. Въпрос десети е формулиран поради твърдяното му решаване в несъответствие с решение № 51 от 28.07.2015 г. по т. д. № 279/2014 г. на ВКС, II т. о. и решение № 86 от 10.05.2016 г. по т. д. № 595 / 2015 г. на ВКС, I т. о. Касаторът поддържа, че въззивният съд е възприел противоположното становище по тези решения и във връзка с въпрос единадесети. По поставения въпрос дванадесети касаторът намира за осъществени предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, посочвайки определение № 329 от 29.05.2018 г. по т. д. № 2973/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 936 от 14.11.2006 г. по т. д. № 496/2006 г., II т. о. и решение № 245 от 31.07.2017 г. по т. д. № 3625/2015 г. на ВКС, I т. о. за обосноваване на допълнителното основание в същата правна норма. Касаторът счита, че по въпрос тринадесети е налице противоречие с възприетото в решение № 128 от 20.08.2018 г. по т. д. № 1744/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 167 от 03.07.2018 г. по гр. д. № 4020/2017 г. на ВКС, IV гр. о., решение № 50 от 21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2014 г. на ВКС, IV гр. отделение, решение № 1081 от 23.01.2013 г. по адм. д. № 3576/2012 на Върховния административен съд и определение № 232 от 11.03.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. на ВКС. Застъпва се становище, че въпрос четиринадесети е обусловил изводите на въззивния съд, които са несъвместими с изводите, обективирани в решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на ВКС, IV гр. о. и решение № 210 от 09.02.2018 г. по т. д. № 1115/2017 г. на ВКС, I т. о. Достъпът до касация с въпрос петнадесети касаторът аргументира с решение № 120 от 31.07.2019 г. по гр. д. № 992/2018 г. на ВКС, III гр. о. Последните три въпроса – шестнадесети, седемнадесети и осемнадесети – са формулирани с оглед твърдяно противоречие с тезата, възприета в решение № 64 от 03.06.2011 г. по т. д. № 476/2010 г. на ВКС, решение № 310 от 31.12.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1166/2019 г., IV г. о., решение № 118/15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г. на III гр. о. на ВКС, решение № 296/05.11.2013 г. по гр. д. № 48/2013 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 190/12.08.2014 г. по гр. д. № 6532/2013 г. на ВКС, IV г. о.
Ответникът по касация „Тодем“ ООД оспорва жалбата като неоснователна. Заявява становище, че липсват основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол. Счита, че изложените от касатора доводи за порочност на решението поради липса на осъдителен диспозитив и неназначаване на експертиза за изчистване на математическите неточности са неоснователни. Излага подробни съображения относно законосъобразността на решението, доколкото правните проблеми, засягащи заключенията на вещите лица, забавата на касатора при изпълнението на договора за СМР, неговото разваляне и претърпените от „Тодем“ ООД вреди, са решени правилно от въззивния съд. Претендира въззивното решение да бъде потвърдено в обжалваната от „М. П. ЕООД част и да му бъдат присъдени разноски за касационната инстанция.
Касаторът „Тодем“ ООД обжалва решение № 168/03.08.2020 г. по в. т. д. № 142/2020 г. на Апелативен съд Варна в частта, с която, след отмяна на решение № 921/24.10.2019 г. по т. д. № 1059/2017 г. на Окръжен съд Варна в полза на ,,М. П. ЕООД е присъдена сума в размер на още 2 307, 01 лв., както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на „Тодем“ ООД да заплати на ,,М. П. ЕООД сумата 42 782 лв., ведно със законната лихва. Счита, че решението в тези части следва да се отмени поради наличие на касационните основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Посочва, че съдът е допуснал двойно признаване на дължимост на една и съща претенция – веднъж като част от дължимата сума за извършване на СМР и веднъж като част от дължимата сума за доставка на необходимите материали за тези СМР. Прави оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения при формиране на извода за неоснователност на възражението за прихващане в размер на 45 137, 28 лв., изразяващо се в необсъждане на приетите по делото доказателства и необоснованост.
В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава пряк достъп до касация с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, както и факултативен достъп при хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за отговор на следните въпроси:
1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да прецени всички доказателства по делото, да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема и да обоснове крайните си изводи като посочи доказателствата за тях?“
2. „Длъжен ли е съдът да зачете настъпилите в хода на процеса юридически факти от значение за спорното право и свързаните с него предпоставки за допускане на съдебна компенсация?“
Аргументира, че двата въпроса са решени от състава на Апелативен съд Варна в противоречие с практика на ВКС, а именно: решение № 54/08.08.2014 г. по т. д. № 3035/2013 г. на II т. о., решение № 36/24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на II т. о., решение № 553/27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г. на IV г. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о., решение № 7/08.02.2012 г. на II г. о. по гр. д. № 510/2011г., решение № 24/28.01.2010 г. на I г. о. по гр. д. № 4744/2008 г. и решение № 225 от 28.05.2011 г. по т. д. № 631/2010 г. на II т. о.
Ответникът по касация „М. П. ЕООД оспорва касационната жалба с доводи за нейната недопустимост по т. 1 от изложението, тъй като съдът не е изложил конкретни доводи кои дейности са уважени и кои не са. Неоснователно жалбоподателят основава своето оплакване на заключението на вещите лица. То не може да замести липсващия диспозитив и волята на съда, която остава неясна. Твърдението, че съдът не е обсъдил приетите за относими доказателства не отговаря на фактите. Това, че те не са кредитирани не значи, че не ги е обсъдил. Претендира недопускане на въззивното решение до касационен контрол по жалбата на „Тодем“ ООД и разноски за касационната инстанция.
В касационната жалба срещу решение № 260059/22.10.2020 г. по в. т.д. № 142/2020 г. на Апелативен съд Варна „М. П. ЕООД сочи, че въззивният съд неправилно е оставил молбата, подадена по реда на чл. 247, чл. 248 и чл. 250 от ГПК, без уважение. Счита, че съдът е следвало да извърши корекция на аритметичните операции, довели до разминаване между заявената искова претенция и произнасянето на съда. Изразява несъгласие с мотивите, че е налице произнасяне извън предмета на въззивното производство, посочвайки, че при несъответствие на диспозитива на съдебното решение със заявеното в исковата молба той следва да бъде допълнен по реда на чл. 250, ал. 1 ГПК. В подкрепа на тезата си за наличие на аритметични грешки извършва подробни математически операции, сравнявайки действителното положение с погрешно възприетото според касатора от двете долни инстанции.
В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава пряк достъп до касация с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, както и факултативен достъп при хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулира следните въпроси:
1.„Кога е налице непълно решение?“
2.„Когато и първоинстанционната, и въззивната инстанция се произнесат частично по един паричен иск, но и двете инстанции пропуснат да постановят отхвърлителен диспозитив за разликата до пълния предявен размер и страната е подала молби по реда на чл.250 ГПК и по чл. 247 ГПК за допълване на решението и отстраняване на очевидни аритметически грешки и пред първоинстанционната и пред въззивната инстанция - следва ли въззивният съд да допълни решението и да се произнесе с отхвърлителен диспозитив, както и да изправи допуснатите аритметически грешки?“
3.„Освободен ли е въззивният съд от задължението да се произнесе и да формира собствени изводи по доводите за неправилност, изложени от въззивника във въззивната жалба и следва ли мотивите му да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност? Предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд дава ли основание на въззивния съд да не изложи свои мотиви по съществото на спора, включително и такива по направените от страните възражения и поддържани доводи?“
4.„По какъв ред следва да се отстрани непълнотата на въззивния съдебен акт и липсата на произнасяне по заявени искови претенции ведно с допуснати аритметически грешки?“
5.„Длъжен ли е въззивният съд да допусне и събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/ при въведено оплакване във въззивната жалба за неизясненост на делото от фактическа страна или необоснованост на решението?“
6.„Представлява ли очевидна фактическа грешка противоречието между отразеното в мотивите и посоченото в диспозитива на съдебния акт, както и друго несъответствие между формирана истинска воля на съда и нейното изразяване в текста на решението?“
Касаторът счита, че първи и втори въпрос са постановени в отклонение от възприетото становище в решение № 220 от 16.07.2019 г. по т. д. № 645/2019 г. на I гр. о на ВКС, решение № 157 от 17.05.2018 г. по гр. д. № 2489/2017 г. на ВКС, IV гр. o., решение № 91 от 08.06.2017 г. по гр. д. № 1874/2014 г. на ВКС, II г. о., решение № 53 от 21.02.2012 г. по гр. д. № 546/2011 г. на ВКС, решение № 128 от 15.04.2019 г. по т. д. № 38/2018 г. на ВКС, II т.o. По въпрос трети поддържа предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед противоречие с каузалната практика на ВКС, намерила израз решение № 255 от 09.05.2019 г. на ВКС по гр. д. 858/2018 г. на IV г. о. и решение № 230 от 16.11.2015 г. по гр. д. № 2710/2015 г. на ВКС, I г. о. Въпрос четвърти обосновава с отклонение от практиката на ВКС, решение № 220 от 16.07.2019 г. по т. д. № 645/2019 г. на II т. о., решение № 216 от 16.10.2018 г. по гр. д. № 3752/2017 г. на IV гр. о., решение № 118 от 30.07.2018 г. по гр. д. № 3047/2017 г. на IV гр. о., решение № 157 от 17.05.2018 г. по гр. д. № 2489/2017 г. на IV гр. о., определение № 93 от 03.02.2016 г. по т. д. № 769/2015 г. на I т. о., определение № 234 от 14.02.2013 г. по гр. д. № 588 / 2012 г., определение № 4 от 04.01.2011 г. по ч. гр. д. № 952/2010 г., решение № 45 от 06.04.2017 г. по гр. д. № 3343/2016 г. на I гр. о., решение № 95 от 15.06.2016 г. по гр. д. № 5592/2015 г. на I гр. о. и определение № 176 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 5430/2015 г. на IV гр. о. Във връзка с въпрос пети не са посочени съдебни актове, които касаторът счита, че обуславят предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпрос шести според касатора обосновава достъп до касационно обжалване на въззивното решение с оглед разминаване в правните изводи на въззивния състав с възприетото в решение № 349 от 30.09.2019 г. по гр. д. № 2682/2018 г. на ВКС, IV г. о., определение № 559 от 14.06.2018 г, по гр. д. № 1389/2018 г. на ВКС, IV г. о., определение № 544 от 12.06.2018 г. по гр. д. № 1014/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 251 от 01.08.2019 г. по т. д. № 3014/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 121 от 22.10.2018 г. по гр. д. № 4368/2017 г. на ВКС, II г. о., решение № 43 от 01.02.2018 г. по гр. д. № 60254/2016 г. на ВКС, III г. о., определение № 93 от 03.02.2016 г. по т. д. № 769/2015 г. на ВКС, I т. о., Решение № 164 от 24.04.2015 г. по гр. д. № 5934/2014 г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 100 от 07.08.2019 г. по гр. д, № 2882/2018 г. на ВКС, I г. о.
„Тодем“ ООД оспорва и тази касационна жалба като заявява, че доводите на касатора са идентични с тези, изложени в касационната жалба срещу основното решение. Заявява категорично становище, че основното решение на Апелативен съд Варна не е непълно. Въззивният съд е процедирал съобразно регламентираното в чл. 271, ал. 1 ГПК. Моли обжалваното решение да не бъде допускано до касационен контрол.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :
Касационните жалби са подадени от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащи на касационно обжалване актове, поради което същите се явяват процесуално допустими.
Исковото производство е било образувано по предявени от „М. П. ЕООД срещу „Тодем“ ООД искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД в общ размер на 90 601, 21 лв. с ДДС, от които 85 826, 81 лв. с ДДС цена на извършени 95% СМР по развален договор № 010/03.08.2016 г., 4 440 лв. с ДДС за осъществен ултразвуков контрол, договорен с анекс № 01/08.09.2016 г. и 334, 40 лв. цена на 16 бр. шпилки, ведно със законната лихва. Заявените от ищеца за защита материални права произтичат от сключен между него и ответника договор с предмет доставка, изработка и монтаж на метална конструкция и анкерни устройства за възстановяване на съществуващи конструкции - ленти за недопал на „С. С. АД, [населено място], намиращи се на площадка в двора на дружеството -главен възложител. За договорените СМР ответникът е заплатил авансова сума в общ размер на 164 253, 76 лв. В исковата молба са наведени твърдения, че ответникът като възложител е допуснал забава в сроковете за плащане на уговорените аванси, както и, че не е оказал съдействие за приемане на изпълнената работа. Ответникът е противопоставил възражения, че ищецът е извършил възложената работа със забава и не е спазвал условията за безопасност на труд на територията на „С. С. АД, поради което ответникът развалил договора. При евентуалност е направил и възражение за съдебно прихващане със сума в размер на 87 610, 92 лв. без ДДС, формирана както следва : 949, 52 лв. – неустойка за забавено изпълнение на СМР; 7 184, 97 лв. за товарене, транспорт, разтоварване на метална конструкция в периода 08.2016 г. – 12.2016 г., която е била възложена на трето лице „М. Ю. ООД; 6 629, 52 лв. разходи за отстраняване на забележки по акт, подписан между „Тодем“ ООД и „С. С. АД; 27 709, 63 лв. – разлика между цена за монтаж на метална конструкция от кота +16.95 до кота +19.35, платена на третото лице „М. Ю. ООД, дължима на ищцовото дружество, и 45 137, 28 лв. – разлика между цената за демонтаж на метална конструкция кота +19.35 до кота +16.95 и от кота +16.95 до кота 0, платена на „М. Ю. ООД, и дължимата към „М. П. ЕООД.
За безспорно между страните първоинстанционният съд е приел, че ищецът е получил уведомление за прекратяване на договора и е преустановил извършването на дейностите, както и, че ответникът е заплатил аванс в общ размер на 164 253, 76 лв. с ДДС за доставка и монтаж на стоманена конструкция, както и за извършен радиографичен контрол. За безспорно между страните е счел обстоятелството, че ищецът е изпълнил договора до кота +16.95, а не до кота +19.35, както е уговорено, като работата е започнала на 10.10.2016 г. и е продължила до 16.02.2017 г., а в двадесетдневен период след 05.01.2017 г. поради лоши метеорологични условия договорът не е бил изпълняван. По спорните въпроси съдът е преценил, че възложителят се е възползвал от предвидената в чл. 262, ал. 2 ЗЗД възможност да развали договора с последиците от това поради установена значителна забава в изпълнението и наличие на организационни проблеми. Счел е, че от приетите по делото експертизите не се установява изпълнението до кота +16.95 да е с недостатъци, съответно не може да се използва по предназначение, а са извършвани незначителни доработки и напасвания. Кредитирал е изслушаните в първоинстанционното производство съдебно-технически експертизи и е приел, че ищецът е извършил уговорената доставка в обем 100%, представляващ 85 210 кг конструктивни елементи и 993, 30 кг крепежни елементи, а монтажът е в обем 78, 97%, представляващ 67 289, 89 кг. Анализирал е разликите в заключенията на вещите лица, работили по експертизата, възложена в производство по чл. 207 ГПК, и тези, изслушани в рамките на исковото производство, като е възприел вторите поради реално извършеното замерване в съответствие с уговорките в договора. Счел е за неоснователна претенцията за плащане цената на шпилки, като е преценил, че стойността им влиза в цената на конструкцията съгласно постигнатите договорки. Като краен извод е преценил основателност на заявените претенции в общ размер на 73 415, 40 лв.
Във връзка с противопоставените от ответника възражения, съдът е констатирал забава на ищеца, резултат от лоша организация съобразно съществуващата площадка, пропускателния режим в завода и подходяща техника, както и малкото работници, които са били натоварени с извършване на работата. Кредитирайки заключението на вещите лица от втората съдебно-техническа експертиза, съдът е преценил, че последният изпратен от ищцовото дружество график е сочел краен срок на монтажа - 23.11.2016 г. Приел е наличие на забава от 64 дни с приспадане дните на престой на завода – деветнадесет. Върху цената, дължима за монтаж на немонтирани към 23.11.2016 г. 49 732 кг метална конструкция, съдът е начислил неустойка за забава в размер на 0, 05% на ден и е приел, че се дължи неустойка в размер на 734, 16 лв. Претенцията на ответника за прихващане с дължимата от ответника сума 7 184, 97 лв. е счел за неоснователно претендирана, доколкото според уговорките в договора задължението за товарене и разтоварване е в тежест на възложителя. Претенцията за сумата от 6 629, 52 лв. е счел за основателна, позовавайки се на интерпретирания от вещите лица двустранно подписан протокол между ответника и „Солвей соди“ АД с дата 16.02.2017 г. За неоснователна е приел претенцията в размер на 45 137, 28 лв. за демонтаж, тъй като извършването на такъв от трето лице не е бил доказан по делото. Вземането в размер на 27 709, 63 лв. е преценил за основателно, тъй като поради допусната забава от ищеца ответникът е превъзложил работата на трето лице и е заплатил възнаграждение в по – висок размер.
С обжалваното решение № 168/03.08.2020 г. по в. т.д. № 142/2020 г. на Апелативен съд Варна въззивният съд е приел, че предявеният от „М. П. ЕООД срещу „Тодем“ ООД иск с правно основание чл.266 от ЗЗД е основателен за горницата над 42 782 лева до 45 089.01 лева, представляваща възнаграждение за извършени СМР съгласно договор № 010/03.08.2016 г., чийто размер неправилно е бил изчислен от първостепенния съд, както и в частта за заплащане на сумата от 334.40 лева, представляващи цена за 4 бр. шпилки М24х1200 и 12 бр. шпилки М24х1300, или общо 16 бр. при единична цена от 20.90 лева с ДДС. В останалата част, възприемайки изцяло мотивите на първоинстанционния съд, въззивната инстанция е потвърдила решението.
Потвърдила е и постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение № 7/06.01.2020 г. по т. д.1059/2017 г. по описа на Окръжен съд Варна с мотив, че допуснатите от първоинстанционния съд грешки при определяне размера на претенциите или обема на извършената работа, подлежат на отстраняване само по пътя на обжалването, но не и чрез допълване на решението или отстраняване на очевидна фактическа грешка.
С обжалваното решение № 260059/22.10.2020 г. по в. т.д. № 142/2020 г. на Апелативен съд Варна въззивният състав е оставил без уважение молбите на „М. П. ЕООД за допълване и поправка на очевидна фактическа грешки в решение № 168/03.08.2020 г. по в. т.д. № 142/2020 г., както и за изменение на същото в частта за разноските. При постановяване на този резултат съставът е разяснил правомощията на въззивната инстанция, посочвайки, че предметът на въззивното производство не може да превишава по обхват спорния предмет пред първата инстанция, по който е постановен обжалваният съдебен акт. Съобразил е, че въззивният съд не дължи повторно произнасяне в диспозитива на вече възприетите изводи на първоинстанционния съд, с оглед на което е установил, че липсва непълнота в предмета, по който се е произнесъл с основното си решение. Посочил е, че нито в молбата на „М. П. ЕООД, нито служебно са констатирани конкретни аритметични грешки. Въззивният съд е извършил в мотивите ново изчисление на дължимите разноски, с което е обосновал неоснователност на молбата за присъждане на допълнителни такива.
След запознаване с подадените касационни жалби и представените към тях изложения по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, настоящият състав на съда намира следното :
По касационната жалба на „М. П. ЕООД срещу решение № 168/03.08.2020 г. по в. т.д. № 142/2020 г. на Апелативен съд Варна:
Не е налице соченото от касатора основание за директен достъп до касационен контрол поради очевидна неправилност на въззивното решение. Настоящата инстанция е имала многократно повод да посочи, че тази специална форма на неправилност не се идентифицира с нарушение на материалния и процесуалния закон, съответно с касационните основания, регламентирани в чл. 281, т. 3 ГПК, каквито доводи са изложени в обосноваване приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК.
Във връзка с релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и формулираните въпроси настоящият състав счита, че въпросите поставени под номер тринадесет и четиринадесет се явяват обуславящи за част от решаващите мотиви на въззивната инстанция да приеме наличие на забава за монтаж на 49 732 кг към датата 23.11.2016 г., както и изпълнение на възложената работа до кота +16.95 с недостатъци, които са били отстранени за сметка на изпълнителя от трето лице. Въпросите са разрешени в отклонение от практика на ВКС, на която се позовава касатора, а именно решение № 128 от 20.08.2018 г. по т. д. № 1744/2017 г. на II т. о., решение № 167 от 03.07.2018 г. по гр. д. № 4020/2017 г. на IV гр. о., решение № 50 от 21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2014 г. на IV гр. отделение на ВКС, както и решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на ВКС, IV гр. о. и решение № 210 от 09.02.2018 г. по т. д. № 1115/2017 г. на ВКС, I т. о. Въпросите следва да бъдат уточнени съобразно т. ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в следния смисъл : Притежава ли материална доказателствена сила частен свидетелстващ документ спрямо трето лице, неучаствало в съставянето му? Как следва да процедира съдът, за да приеме за осъществени по смисъла на чл. 235, ал. 2 ГПК релевантни за спора факти?
По останалите въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, съдът ще се произнесе с акта си по същество.
По касационната жалба на „Тодем“ ООД, насочена срещу решение № 168/03.08.2020 г. по в. т.д. № 142/2020 г. на Апелативен съд Варна:
Налице е твърдяното от ответника основание за директен достъп до касация поради очевидна неправилност на въззивното решение, изводима директно от мотивите на съдебния акт, която се изразява в наличие на аритметични грешки при изчисление на дължимото на ищеца възнаграждение по договора, породена от сборуване на суми с начислен ДДС и суми без начислен ДДС. Нарушени се явяват правилата на формалната логика. Ето защо, и в частта, с която въззивният съд е отменил първоинстанционното решение, следва да се допусне касационен контрол. При извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, то безпредметно се оказва обсъждане на релевираното основание за факултативен достъп до касация.
По касационната жалба на „М. П. ЕООД срещу решение № 260059/22.10.2020 г. по в. т.д. № 142/2020 г.
Не са налице сочените от касатора основания нито за директен, нито за факултативен достъп до касационен контрол.
Решението не е очевидно неправилно. Както беше посочено по – горе, порокът, регламентиран от нормата на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, следва да е виден само от мотивите на решението без да е необходима проверка на приетите за осъществени факти, както и правилното приложение на материалния или процесуален закон. Последователно състави на ВКС са приемали, че очевидна неправилност е налице, когато е приложена норма не съдържаща характеристиката на обективно право към датата, на която са осъществени правопораждащите факти, когато са налице драстични нарушения на формалната логика, или на основополагащи правни принципи.
Поставените въпроси под номер едно, три, четири и пет нямат характера на правни по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д .№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпроси едно и четири са теоретични и не предполагат изясняване на конкретен процесуалноправен проблем, а въпроси три и пет не касаят обжалваното решение № 260059/22.10.2020 г. по в. т.д. № 142/2020 г., а основното решение № 168/03.08.2020 г. по в. т.д. № 142/2020 г. поради тази причина не могат да обусловят достъп до касация на решение № 260059/22.10.2020 г. Въпрос шест е обусловил изводите на въззивния съд, но е разрешен в съответствие с цитираната от касатора практика. По същество въззивният съд е преценил, че не е налице несъответствие между формираната воля в мотивите на акта му и постановения диспозитив. Правилността на този извод не може да бъде проверявана в производството по селекция на касационната жалба.
Поради липса на предпоставките, регламентирани от чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, следва да бъде отказан достъп до контрол по същество на решение № 260059/22.10.2020 г. по в. т.д. № 142/2020 г.
На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът „М. П. ЕООД следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 910, 24 лв., а касаторът „Тодем“ ООД следва да внесе държавна такса в размер на 901, 78 лв.
Мотивиран от изложеното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС
ОПРЕДЕЛИ :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 168/03.08.2020 г. по в. т.д. № 142/2020 г. на Апелативен съд Варна.
УКАЗВА на „М. П. ЕООД в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи доказателства за платена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 910, 24 лв., а на „Тодем“ ООД – да внесе държавна такса в размер на 901, 78 лв. При неизпълнение производството по делото ще бъде прекратено.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260059/22.10.2020 г. по в. т.д. № 142/2020 г. на Апелативен съд Варна, постановено по реда на чл. 250 ГПК, чл. 247 ГПК и чл. 248 ГПК.
Да се изпрати съобщение до касаторите с препис от определението.
След представяне на вносен документ делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.