О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№307

гр. София, 21 април 2022 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми април през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 4053 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Военно формирование (ВФ) 26870 - гр. София, Хидрографска служба на Военноморските сили (ХС на ВМС) срещу решение № 1190/08.07.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 1527/2021 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено отхвърлителното първоинстанционно решение № 261566/11.05.2021 г. по гр. дело № 2238/2021 г. на Варненския районен съд и са уважени, предявените от Г. Н. Ж. срещу жалбоподателя, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, като е признато за незаконно уволнението на ищеца и е отменена заповед № ЛС-01-25/29.12.2020 г. на началника на военното формирование-жалбоподател – капитан I-ви ранг В. Н., с която на основание чл. 328, ал. 1, т. 10-б от КТ е прекратено трудовото правоотношение между страните; и ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „пазач на фар” при военното формирование-касатор; в тежест на последното са възложени разноските по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя ХС на ВМС, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните материалноправни въпроси: 1) може ли работодателят да делегира правомощия на заместник-началника за времето, през което е в отпуск, въз основа на което последният да издаде заповед за уволнение на служител; 2) може ли заместник-началникът, без нарочна заповед за упълномощаване от работодателя, да прекрати трудово правоотношение със служител; и 3) може ли работодателят, докато е в отпуск и не е издал нарочна заповед за упълномощаване на заместника си, да прекратява трудови договори, като работодател и единствен по смисъла на закона, компетентен да прекрати договора. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с решение № 320/28.10.2011 г. по гр. дело № 1818/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 346/23.07.2010 г. по гр. дело № 468/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба – ищецът Г. Ж., в отговора на жалбата излага становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

За да се произнесе по наведените основания за допускане на касационното обжалване, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Въззивният съд е установил по делото следните обстоятелства: Ищецът е заемал длъжността „пазач на фар“ при ответното ВФ по трудово правоотношение, възникнало на основание трудов договор, сключен на 05.01.2006 г. Със заповед № РД-13-241/15.12.2020 г., издадена от помощник-началника по логистиката на ответната ХС на ВМС – майор И. Б., относно отразяване на ежедневната дейност на ВФ, е разрешено на к-н I-ви ранг В. Н. ползването на 30 календарни дни домашно лечение за времето от 02.12.2020 г. до 14.01.2021 г. включително, като той следва да се яви на работа на 15.01.2021 г.; за времето на отсъствието му ще го замества к-н II-ри ранг А. Д.. Със заповед № РД-01-666/01.12.2020г., на зам.-командира на ВМС, съгласно заповед за заместване № РД-01-660/27.11.2020 г. от 01.12.2020 г. до 04.12.2020 г., на основание чл. 55, ал. 4 от ЗОВСРБ, чл. 44, ал. 3 от ПП на ЗОВСРБ, във връзка с положителен PCR-тест, поставяне под карантина и предстоящо лечение на к-н I-ви ранг В. Н. – началник на ответното ВФ 26870, е назначен за заместване до 30 работни дни на отсъстващ офицер, к-н II-ри ранг А. Д. – заместник-началник на ответното ВФ 26870, за изпълнение на задълженията на длъжността „началник“ на военното формирование до завръщане на к-н I-ви ранг В. Н., но не по-късно от 14.01.2021 г. На 08.12.2020 г. на ищеца е връчено предизвестие № 1831/04.12.2020 г., подписано от зам.-началника на ответното ВФ 26870 – к-н II-ри ранг А. Д. (съгласно горната заповед за заместване № РД-01-666/01.12.2020 г. на командира на ВМС), а именно, – че на основание чл. 328, ал. 1, т. 10-б от КТ и чл. 326 от КТ трудовият договор № 37/05.01.2006 г. между страните ще бъде прекратен с изтичане на 1 месец, считано от деня следващ връчването на предизвестието. Въззивният съд е приел, че трудовият договор е прекратен на основание чл. 328, ал. 1, т. 10-б от КТ със заповед № ЛС-01-25/29.12.2020 г., подписана от началника на ответното ВФ 26870 – к-н I-ви ранг В. Н., считано от 08.01.2021г., като заповедта е връчена на ищеца на 04.01.2021 г. Съгласно заповеди и докладна книга, водена в ответното ВФ 26870, заповедите за разрешено ползване на 7 работни дни отпуск от к-н I-ви ранг В. Н. за времето от 26.11.2020г. до 04.12.2020г., както и за прекратяване на домашния му отпуск поради приемане за лечение в болнично заведение, са подписани от зам.-началника на поделението на основание заповедта на командира на ВМС от 01.12.2020 г. Със заповед № РД-13-10/15.01.2021 г. к-н I-ви ранг В. Н. е констатирал собственото си завръщане от отпуск по болест на 15.01.2021 г.

При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е достигнал до следните правни изводи:

Съществувалото до прекратяването му правоотношение между страните е трудово, възникнало на основание сключен трудов договор, и по силата му ищецът е заемал длъжността „пазач на фар“, предназначена за заемане от цивилен служител при ответното военно формирование. Съдът е цитирал разпоредбите на чл. 283, ал. 2 и чл. 291, ал. 1 от ЗОВСРБ, предвид които е приел, че между страните са налице отношения на равнопоставени лица в едно съществуващо гражданско (трудово) правоотношение, а не отношения на власт и подчинение между административен орган и задължено лице. Приел е и че спорът е трудов, както и че основният довод за незаконосъобразност на уволнението, въведен с исковата молба, се свежда до издаване на заповедта за уволнение от некомпетентно лице, без правомощие да упражнява работодателска власт към момента на прекратяване на трудовото правоотношение. За да се произнесе по този довод, въззивният съд е посочил, че е съобразил следното: Работодателят, според своята организационна форма и вътрешни правила, изразява воля чрез лица, заемащи длъжности, чрез които осъществява представителство. Ако е предвидено и доколкото не е забранено от закон, възможно е определени правомощия да са възложени на друг субект по делегация. Тогава той ги упражнява поради длъжността, която заема, и това не зависи от отсъствието на титуляра. Във всички случаи, когато последният отсъства поради отпуск, болест, командировка и т. н., той бива заместван от друго лице, натоварено временно с всичките му правомощия поради длъжността си или с нарочен акт от компетентния орган. При тази хипотеза заместващият упражнява правомощията на замествания служител, но именно поради неговото отсъствие, в качеството на длъжността, която по заместване изпълнява. В тежест на работодателя, с оглед правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК, в тази връзка е да докаже, че уволнението е извършено от лице, разполагащо с компетентността да прекратява трудовите правоотношения на цивилните служители, било при условията на заместване или по делегация при надлежно овластяване.

Въззивният съд е приел, че по настоящото делото, на командира на ответното поделение, който е пряк началник на личния състав на същото съгласно чл. 153 от УВСВСРБ, на основание болничен лист от 15.12.2020 г. и доклад № 1205 в докладна книга, е било разрешено ползването на отпуск по болест в размер на 30 календарни дни за домашно лечение за времето от 02.12.2020 г. до 14.01.2020 г. включително, – със заповед № РД-13-241, издадена на 15.12.2020г. и подписана „за началника“ на ответната ХС на ВМС от помощник-началника по логистиката на ХС на ВМС, назначен да замества началника на същата служба, съгласно отразеното в заповедта, оформена при спазване на правилото на чл. 14 от УВСВСРБ. За времето на отсъствие на началника, съгласно текста на заповедта, е опреден да го замества к-н II-ри ранг А. Д.. Съдът е приел, че с последното е изпълнено изискването на чл. 154, ал. 2 от УВСВСРБ, а именно – функциите на командира (началника) в негово отсъствие (поради ползване на законоустановен отпуск поради временна неработоспособност) да се изпълняват от определен с негова писмена заповед за всеки конкретен случай заместник-командир. Приел е също, че к-н II-ри ранг А. Д. е заместник-командир на ответното ВФ 26870, назначен в това му качество за заместване до 30 работни дни на отсъстващ офицер, и със заповедта на зам.-командира на ВМС от 01.12.2020 г. С оглед на това окръжният съд е намерил за неоснователен довода на ответника по делото, че заповедта за заместване, издадена от командира на ВМС, касаела единствено организационни задължения, произтичащи пряко от ЗОВСРБ, свързани с отбраната и сигурността на страната, доколкото от съдържанието не следва изключителност. Съдът отново е изтъкнал, че със заповед № РД-13-10/15.01.2021 г. началникът на ответната ХС на ВМС, издадена от самия него, е констатирал завръщането си от отпуск по болест на 15.01.2021 г., съгласно доклад № 44.

Предвид така изложеното, въззивният съд е намерил, че спорът между страните е доколко началникът на ответната ХС на ВМС разполага с работодателска компетентност и може правомерно да упражнява правомощията си в периода на отсъствие поради ползване на отпуск по болест, за който по нарочна негова заповед за заместване е оправомощен заместник-командир. Съдът е приел, че некомпетентност е налице при липса на компетентност или нарушаването, както и при нарушаване на правилата за делегиране и заместване, като липсата на компетентност не може да бъде санирана (в тази връзка се е позовал на практиката на ВАС, съгласно която, издаденият от некомпетентен орган административен акт е винаги нищожен, независимо кой вид компетентност е нарушена). Приел е също, че когато титулярът на работодателската власт отсъства, поради отпуск, болест, командировка, той може да бъде заместен от друго лице, натоварено временно с всичките му правомощия от компетентния орган, в която хипотеза именно заместващият упражнява правомощията на замествания, поради неговото отсъствие, в качеството на длъжността, която по заместване изпълнява (в тази връзка въззивният съд се е позовал на решение № 320/28.10.2011 г. по гр. дело № 1818/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 346/23.07.2010 г. по гр. дело № 468/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, на които се позовава и касаторът в изложението си). По-натам окръжният съд е изложил и следните правни съображения: За определения период заместващият изпълнява правомощията на замествания в пълен обем, като върши това от името на замествания. Заместващият титуляра в хипотеза на заместване, разполага и с работодателска компетентност да наложи дисциплинарно наказание, а по аргумент за по-силното основание, и за прекратяване на трудовото правоотношение при останалите основания. Лицето, което замества титуляра, притежава всички негови правомощия, освен тези, които са изрично изключени в акта за заместване. За разлика от делегирането на определени правомощия, при което делегиращият не се лишава от тях въобще, а има право и сам да постанови акта, за издаването на който вече е делегирал другиму правомощия, при заместването е обратното – титулярът се лишава от правото сам да издаде акт от кръга на компетентността си, тъй като заместването е породено от обективна невъзможност (отсъствие) на замествания орган да изпълнява функциите си. Титулярът не може да отнеме от заместника си компетентността, учредена по заместване, докато не е преустановена обективната невъзможност. Издадените от титуляра актове в хипотеза на заместване и без да е прекратена обективната невъзможност, са нищожни. Последното следва, както от етимологичното значение на думата „замествам“ – „заемам мястото на“, „измествам“, „поемам на функциите на“, така и от целта на института на заместването – сигурност и яснота в действията на организационно-разпоредителната и работодателска власт. Да се приеме обратното, – че дадената по силата на заместването на заместника компетентност, не изключва компетентността на титуляра, означава по едно и също време изключителната компетентност да се упражнява успоредно от различни лица, което е недопустимо, и би довело до несигурност и неопределеност в правните отношения, както и би лишило от съдържание и обезсмислило заместването въобще.

Предвид така изложените съображения, въззивният съд е приел, че в конкретния случай прекратяването на трудовото правоотношение е осъществено от командира на ответното военно формирование, по време на обективното му отсъствие и заместването му от заместник-командира в периода 02.12.2020г. - 14.01.2021г., който е изпълнявал функциите и правомощията на първия. С оглед това, съдът е посочил, че е налице хипотеза на заместване, при която заместващият изпълнява в пълен обем правата и задълженията на замествания, а последния не разполага с компетентност. Приел е също, че заместник-командирът, по силата на заместването е придобил необходимата компетентност, притежавана от работодателя за прекратяване на трудово правоотношение, поради което и издадената от командира (титуляра) заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца в периода на заместването, е издадена при липса на компетентност. В заключение въззивният съд е посочил, че на това основание заповедта е незаконосъобразна и следва да се отмени, като ищецът се възстанови на заеманата преди уволнението длъжност, респ. – приел е, че предявените искове са основателни и следва да се уважат.

Настоящият състав на ВКС намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, първите два правни въпроса в изложението на касатора не са обуславящи правните изводи на въззивния съд, поради което и не съставляват основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая. Това е така, защото тези два материалноправни въпроса изхождат от постановката, че уволнение е извършено от заместващия, докато въззивният съд е приел, че процесното уволнение на ищеца е извършено със заповед на титуляра (командира на ответното военно формирование) през времето, в което той е бил заместван.

Третият материалноправен въпрос, макар и непрецизно формулиран, е обуславящ решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение, поради което следва да бъде уточнени и конкретизирани от състава на касационната инстанция, съгласно т. 1, изр. 3 - in fine от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: разполага ли лицето, осъществяващо работодателските функции (власт), докато е в отпуск и има заместник с компетентност (правомощия) да прекратява трудови правоотношения от името на работодателя.

Първото посочено от жалбоподателя – решение № 320/28.10.2011 г. по гр. дело № 1818/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС (на което се е позовал и въззивният съд), е неотносимо към този въпрос и към предмета на спора по настоящото дело, а и това решение на ВКС е постановено в противоречие с ТР № 6/11.01.2013 г. на ОСГК на ВКС. Второто посочено от касатора – решение № 346/23.07.2010 г. по гр. дело № 468/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС (на което също се е позовал и е цитирал и въззивният съд), макар и да е от значение за разрешаването му, не дава пряк отговор на въпроса. На настоящия съдебен състав не е известна и друга практика на ВКС, съдържаща отговор на този материалноправен въпрос. Поради това, касационното обжалване по същия следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като създаването на такава практика по реда на чл. 290 от ГПК по този въпрос би допринесло за правилното тълкуване и прилагане на материалния закон от съдилищата в подобни случаи, което от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които такъв въпрос се поставя, според точния смисъл на закона, респ. би допринесло и за развитието на правото (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 80 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1190/08.07.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 1527/2021 г. на Варненския окръжен съд.

УКАЗВА на жалбоподателя Военно формирование 26870 - гр. Варна, Хидрографска служба на Военноморските сили в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметката на Върховния касационен съд държавна такса в размер 80 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната.

След представяне на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка изпълнението на дадените указания.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: