14

№ 2204

[населено място], 11.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на осми април през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА

Д. Г.

като изслуша докладваното от съдия Г. И. т. д. № 458 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Н. Г. ООД, [населено място], чрез адвокат Д. Р., обжалва решение № 728 от 17.12.2024 г. по в. т.д. № 739/2024 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 748 от 27.05.2024 г. по т. д. № 941/2023 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-23, в частта, с която е определена като начална дата на свръхзадължеността на „В. С. С. ЕООД - 31.12.2018 г.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Изтъква, че въззивният съд не бил преценил правилно правното действие на спогодбата между молителя А. П. и длъжника, в която били отразени предходни задължения, които обуславяли извод за свръхзадълженост в по-ранен момент. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо определената дата на свръхзадълженост 31.12.2018 г. да се определи начална дата на свръхзадълженост - 31.12.2017 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1. Как се проявява външно състоянието на свръхзадълженост? Твърди наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, конкретно противоречие с: решение № 152/13.07.2018 г. по т. д. № 2205/2017 г. на ВКС, I т. о.

2. Следва ли състоянието на неплатежоспособност, респ. свръхзадълженост и съответната им начална дата да се определят чрез анализ на цялостното икономическо състояние на търговеца въз основа на всички събрани по делото доказателства? Сочи основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, конкретно противоречие с: решение № 225/08.12.2016 г. по т. д. № 2572/2015 г. на ВКС, I т. о.; решение № 33/07.09.2010 г. по т. д. № 915/2009 г. на ВКС, II т. о.; решение № 115/25.06.2010 г. по т. д. № 169/2010 г. на ВКС, II т. о.; решение № 90/20.07.2012 г. по т. д. № 1152/2011 г. на ВКС, I т. о.; решение № 44/04.07.2012 г. по т. д. № 983/2011 г. на ВКС, I т. о.; решение № 202/10.01.2014 г. по т. д. № 1453/2013 г. на ВКС, II т. о.; решение № 80/08.10.2015 г. по т. д. № 1565/2014 г. на ВКС, I т. о.; решение № 96/06.07.2022 г. по т. д. № 2738/2019 г. на ВКС, I т. о.

3. Ограничен ли е въззивният съд от общото правило по чл.266, ал. 1 ГПК по делата за несъстоятелност или с оглед на засиленото служебно начало по чл.621а, ал. 1, т. 2 ГПК може по своя инициатива да събира доказателства, относими към правния спор? – противоречие с: решение №153/23.12.2010 г. по т. д. № 255/2010 г. на ВКС, I т. о.; решение №90/20.07.2012 г. по т. д. № 255/2010 г. на ВКС, I т. о.; решение №241/21.06.2013 г. по т. д. № 158/2012 г. на ВКС, II т. о.; решение №199/08.11.2013 г. по т. д. № 1819/2013 г. на ВКС, II т. о.; решение №99/02.07.2014 г. по т. д. № 2193/2013 г. на ВКС, II т. о.; решение №140/28.12.2015 г. по т. д. № 3682/2014 г. на ВКС, II т. о.

В подадения в срока, предвиден в чл. 287 от ГПК, отговор на касационната жалба А. П. Г., чрез адвокат В. Ч., оспорва подадената касационна жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

„В. С. С. ЕООД /в несъстоятелност/, [населено място], чрез адвокат Б. Ж., също обжалва решение № 728 от 17.12.2024 г. по в. т.д. № 739/2024 г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение № 748 от 27.05.2024 г. по т. д.н. № 941/2023 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-23, като прави искане да бъде отменено решението на въззивния съд и потвърденото с него първоинстанционно решение и бъде отхвърлена молбата на А. П. за откриване на производство по несъстоятелност, а при условията на евентуалност – да бъде изменено решението в частта относно определената начална дата на свръхзадълженост, като бъде определена начална дата на свръхзадължеността 31.12.2022 г. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1. Длъжна ли е въззивната инстанция, разглеждаща дело за несъстоятелност, да приложи засиленото служебно начало, регламентирано в разпоредбата на чл. 621а, ал. 1, т. 2 от ТЗ и по свой почин да събира доказателства, които са необходими за изясняване на обективната истина? Обосновава наличие на основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, конкретно сочи разрешаване на поставения правен въпрос в противоречие с дадените в съдебната практика разрешения съгласно решение №153/23.12.2010г. по т. д. №255/2010г. на ВКС, I т. о.; решение №90/20.07.2012г. по т. д. №255/2010г. на ВКС, I т. о.; решение №241/21.06.2013г. по т. д. №158/2012г. на ВКС, II т. о.; решение №199/ 08.11.2013г. по т. д. №1819/2013 г. на ВКС, II т. о.; решение №99/02.07.2014 г. по т. д. № 2193/2013 г. на ВКС, II т. о.

2.Как се прилагат задълженията на въззивната инстанция да обсъди фактическия и доказателствения материал по делото и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение? Сочи допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като твърди, че решението било постановено в противоречие със задължителното и трайно тълкуване, изразено от ВКС в тълкувателно решение №1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение №388 от 17.10.2011 г. по гр. д. №1975/2010 г. на ВКС, IV гр. о.; решение №94/28.03.2014 г. по гр. д. №2623/2013 г. на ВКС, IV гр. о.; решение №55 от 03.04.2014 г. по т. д. №1245/2013 г. на ВКС, I т. о.; решение №63 от 17.07.2015 г. по т. д. №674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение №111 от 03.11.2015 г. по т. д. №1544/2014 г. на ВКС, II т. о.

3.Когато приема заинтересованост на някой от разпитаните по делото свидетели, следва ли съдът да конкретизира тази заинтересованост в мотивите на решението си, да обсъди техните показания и да обоснове, защо не им дава вяра? Твърди наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, противоречие с: решение № 65 от 16.07.2010 г. на по гр. д. №4216/2008 г. на ВКС, IV гр. о.; решение №194 от 02.07.2012 г. по гр. д. №92/2012 г. на ВКС, II гр. о.; решение №118 от 11.01.2021 г. по гр. д. № 665/2020 г. на ВКС, II гр. о.

Не са постъпили писмени отговори по реда на чл. 287 от ГПК на подадената касационна жалба от „В. сити Строй“ ЕООД.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационните жалби са допустими, подадени в предвидения в чл.613а, ал. 1 от ТЗ срок, от легитимирани да обжалват решението лица.

С първоинстанционното решение е обявена свръхзадължеността на касационния жалбоподател „В. сити строй“ ЕООД, определена е началната дата на свръхзадълженост - 31.12.2018 г., назначен е временен синдик.

Пред първоинстанционния съд по несъстоятелността са били предявени при условията на обективно кумулативно съединение искове за откриване на производство по несъстоятелност на „В. сити строй“ ЕООД при условията на кумулативност, поради наличие на основание и на свръхзадълженост, и на неплатежоспособност.

Искането е отправено от кредитора А. П. П..

Въззивният съд е приел твърдението за легитимация на молителя А. П. и е установил, че тя е кредитор по запис на заповед, който е редовен от външна страна, на основание чл. 535 от ТЗ. Издаден е на 22.05.2018 г. в [населено място], с определен падеж на задължението 22.05.2022 г. и с безусловно обещание да се плати на основание този запис на заповед на А. П. П. сумата от 2 543 460,91 лв. Възприети са твърденията и е извършено изследване на връзката между записа на заповед и вземането на А. П. като заемодател по два договора за заем от 09.12.2009 г. и 24.03.2010 г., въз основа на тези договори и договор за спогодба от 22.05.2018 г. Установено е наличието на оригинали на представените документи.

С оглед заключението, че подписите върху договорите са изпълнени от А. П., както и в графа заемател са изпълнени от Видин Г., докато подписът под заемател в договор от 24.3.2010 г. за „В. сити строй“ ЕООД от 08.10.2015 г. са копия на подписи, изпълнени от Видин Г..

С оглед оспорване на документите относно тяхното антидатиране, на основание чл. 181 от ГПК, съдът е приел, че за трети лица тези частни документи имат достоверна дата от деня, в който са заверени или от деня, в който съдържанието на документите е възпроизведено в официален документ, или от деня, в който настъпи друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа.

С оглед представено писмо от НАП, ТД-София от 26.07.2010 г. и ревизионен доклад № 1110498/23.11.2011 г., в което са описани като приложения и двата договора за заем, като представени в хода на ревизионното производство. Така съдът е приел, че документите са съществували и са съставени, издадени на посочените в тях дати и са съществували преди представянето им пред НАП. Отхвърлено е възражението като недоказано, че представените в процеса договори и представените пред НАП са с различно съдържание.

Въззивният съд е направил извод, че договорите за заем са сключени, като е възприел писмените доказателства и изслушаната съдебно-икономическа експертиза. По отношение на договора за заем от 09.12.2009 г. е прието, че от сметка с титуляр П., в евро, открита в „Инвестбанк“ АД на 09.12.2009 г. е наредена сумата от 300 000 евро по сметка на „В. С. С. ЕООД. Освен това е установено, че длъжникът е осчетоводил и декларирал заем в размер на 597 х. лв, от които 591 х. лв главница. Така е направен извод, че е сключен договор за заем от 09.12.2009 г. и сумата е преминала в длъжника.

По отношение на договора за заем от 24.3.2010 г. е прието, че има представена разписка от Виден Г. като управител на „В. сити строй“ ЕООД, с която е декларирал, че е получил сумата от 744 000 лв. Формалната доказателствена сила на този документ е приета за необорена. Освен това съдът е приел, че в договора за спогодба от 22.05.2018 г. е признато сключването на договора от 24.03.2010 г.

Направен е извод, че с оглед разпоредбата на чл. 286 от ТЗ двата договора за заем и сключената спогодба са търговски сделки.

По отношение на въведените в срок възражения за погасителна давност, въззивният съд е приел, че изискуемостта на задължението за връщане на заетата сума съгласно договора от 09.12.2009 г. е възникнала на 09.12.2012 г. , съгласно анекс към договора, с който е променен падежът на задължението. По отношение на договора от 24.03.2010 г. е прието, че падежът на задължението е 24.03.2011 г. Съответно е прието, че към вземанията на П. се прилага определената в чл. 110 от ЗЗД петгодишна давност.

Предвид въведения довод за прекъсване на давността, въззивният съд е приел, че са представени две потвърдителни писма, от 08.10.2015 г. и от 20.11.2019 г, според съдържанието на които са посочени основанията за възникване на вземанията, както и размерът към момента на потвърждаване. Съответно е изразено изявление за потвърждаване и на задълженията по двата договора за заем. Също така е направен извод, че е налице признание на дълга и в договора за спогодба от 22.05.2018 г., сключен между А. П. и „В. Сити С.“ ЕООД чрез Виден Г..

С оглед оспорването на двете писма относно тяхното антидатиране, въззивният съд е приел, че е установено, че те са изготвени за счетоводни нужди, с оглед ревизии на фирмата и на А. П., писмата са подписани от П. и Виден Г.. Прието е, че с оглед оспорването по реда на чл. 183 от ГПК, ответникът не е оспорил издаването на писмата, а само тяхното антидатиране. С оглед изслушаната съдебно-графологична експертиза е направен извод, че не може да се установи давността на пишещото средство или на обекта, върху който е положено. Прието е, че са автентични двете писма, като едно от писмата е подписано от лице Д. П., действащ като управител на длъжника. Тежестта за установяване на антидатирането е на лицето, въвело това оспорване, като е прието, че не са събрани доказателства, че писмата са от дати, различни от посочените в тях. По отношение на оспорването, на основание чл. 183 от ГПК, съдът е приел, че е без значение представянето на оригиналите, доколкото не е оспорено, че съществуват и са издадени писмата.

С оглед изявленията в двете писма е прието, че длъжникът е признал задължението, като на основание чл. 116 б. „а“ от ЗЗД това признание води до прекъсване на давността и започва да тече нова давност. Съответно за вземането по договора от 09.12.2009 г., давността започва да тече от 09.12.2012 г. и е прекъсната с писмото от 08.10.2015 г., откогато започва да тече нова давност, която е прекъсната със сключения договор за спогодба от 22.05.2018 г. Съответно по договора за заем от 24.03.2010 г. давността започва да тече от 24.03.2011 г. и е прекъсната на 08.10.2015 г. и оттогава започва да тече нова давност, съответно с договора за спогодба от 22.05.2018 г. отново е прекъсната давността.

С оглед изложените мотиви е обоснован извод, че съществуват вземания на основание договорите за заем и съответно записа на заповед, който като редовен от външна страна удостоверява посоченото в него вземане, обезпечаващо двата договора за заем относно заетите суми и уговорените лихви.

По отношение на вземането на „Нипал груп“ ООД, основано на цесия, с която са прехвърлени вземания от „Вилипал“ ЕООД в размер на 356 113,40 лв, формиран от предоставен паричен заем от 24.06.2019 г., от 117 350 лв, при 4 % годишна възнаградителна лихва, предоставен на 18.09.2019 г. и паричен заем, предоставен на 18.09.2019 г., в размер на 195 583 лв, предоставен при уговорена възнаградителна лихва 4 %. Както и включена възнаградителна лихва, начислена към 31.12.2022 г. и по двата договора за заем в общ размер 43 180,40 лв. Също така заплатена сума на 31.01.2022 г. от „Нипал груп“ ООД на „В. сити строй“ ЕООД на Рудко сумата от 202 000 евро, левова равностойност на 395 112 лв, на основание договор за паричен заем от 20.02.2020 г. Обобщено е, че „Нипал груп“ ООД имало вземане към „В. сити строй“ ЕООД в размер на 395 112 лв. Прието, че към датата на споразумението изискуемите и ликвидни задължения на длъжника към „Нипал груп“ ООД са били в размер на 751 225,40 лв. Въззивният съд е приел, че с оглед сключения анекс към споразумението било постигнато съгласие между страните като гаранция за изпълнение на общото задължение длъжникът да издаде в полза на кредитора запис на заповед за сумата от 751 225, 40 лв, с падеж 21.06.2023 г. Такъв запис на заповед бил издаден.

С оглед споразумението се установявало, че няма погасяване на дълга. Освен това в чл. 7 от същото била уговорена неустойка за забава в размер на 0,5 % на ден върху общо дължимата сума от 751 225,40 лв, но не повече от 25 % от общото задължение. С Анекс 2 от 22.4.2024 г. към споразумението от 15.6.2023 г. страните се съгласили падежът на задължението да бъде определен на 27.5.2024 г. Съдът е приел, че към приключване на устните състезания, е настъпил падежът на задължението. Така е обобщен извод, че е налице изискуемо вземане за молителя и същият е легитимиран да иска откриване на производство по несъстоятелност.

Съдът се е позовал на привнесените от кредиторите средства, за да постанови решение на основание чл. 630, ал. 1 от ТЗ.

Обобщен е извод, че на основание чл. 608, ал. 3 от ТЗ длъжникът е спрял плащанията към кредиторите си.

По отношение на основанието за откриване на производство по несъстоятелност съдът е приел, че на изследване подлежат активите и пасивите на дружеството, както и данните за обективното икономическо състояние. Изследван е периодът от 2017 – 2018 г. с помощта на вещо лице. Съдът е приел, че за 2017 г. и 2018 г. длъжникът е подал декларации по чл. 38, ал. 9, т. 2 от ЗСч, че не осъществява дейност и е прието, че за 2018 г. активите са тези, които са декларирани и към 2016 г.

Освен това изследването е извършено с оглед подадените декларации по чл. 38, ал. 9, т. 2 от ЗСч в търговския регистър и обявените годишни финансови отчети. Липсва предаване на счетоводството, за да се извърши пълна проверка на всички осчетоводени операции. Активът на дружеството да е не повече от 515 хил. лв. толкова, колкото е деклариран към 31.12.2016 г. Активите са разпределени, както следва - 225 хил. лева - земи, гори и трайни насаждения; 264 хил. лева – сгради и 26 хил. лева - парични средства. Към 31.12.2019 г. активът на дружеството е деклариран в размер на 1 065 хил. лева и е формиран от сбора на следните дълготрайни и краткотрайни активи: 1 002 хил. лева — дълготрайни материални и нематериални активи и 63 хил. лева - краткотрайни активи, за които липсват данни от какъв вид са, предвид липсата на данни от счетоводството. Към 31.12.2020 г. активът е деклариран в размер на 1 302 хил. лева, от които - 513 хил. лева - дълготрайни материални и нематериални активи и 789 хил. лева - краткотрайни активи. За финансовите 2021 г., 2022 г. и 2023 г. съдът е констатирал служебно при извършената справка по партидата на дружеството в ТР, че няма данни както за подаден годишен финансов отчет, така и за декларация по чл. 38, ал.9, т.2 от ЗСч. С оглед проверката на вещото лице в НАП е прието, че подадените СД по ЗДДС, че няма декларирани данни за активи/декларирани са 0.00 лева/.

От анализа на структурата на пасивите от наличните ГФО е установено, че за периода от 01.01.2018 г. - 31.12.2022 г. длъжникът е подал декларация по чл. 38, ал.9, т.2 от ЗСЧ, че не е осъществявана дейност. Прието е, че задълженията са не повече от 617 хил. лева, колкото са към 31.12.2016 г., т. к. за 2017 г. също е подадена декларация по чл. 38, ал. 9, т. 2 от ЗСЧ. Те са представени като „други задължения“ и няма други данни, от които да се направи извод за характера им. Към 31.12.2019 г. стойността на задълженията е приета за 1 243 хил. лева и по отношение на тях също липсва информация за вида им. Към 31.12.2020 г. стойността на задълженията е 1 706 хил. лева, без налични данни за вида. За 2021 г. и 2022 г., както и за 2023 г. е прието след служебна проверка в търговския регистър, че липсват данни както за подаден годишен финансов отчет или декларация по чл. 38, ал.9, т.2 от ЗСЧ. При тези данни при анализа на наличната информация за структурата на активите и пасивите на дружеството е направен извод, че дори и да се приемат за достоверни осчетоводяванията на актива и пасива, както и правилното им завеждане като краткотрайни, съответно краткосрочни и текущи, всички коефициенти за изследвания период са много под препоръчителните стойности. Хронологично е обобщено както следва: за 2018 г. коефициентите на обща, бърза, незабавна и абсолютна ликвидност са 0.0421; за 2019 г. коефициентът на обща ликвидност е 0.0507, а коефициентите на бърза ликвидност, на незабавна ликвидност и на абсолютна ликвидност са 0.0000; за 2020 г. коефициентът на обща ликвидност е 0.4625, а останалите коефициенти на ликвидност отново са 0.0000, а за 2021 г. и 2022 г. липсва информация за вида на краткотрайните активи. С оглед наличните данни от служебно извършените справки и заключението на експертизата е прието, че за 2021 г. дружеството не разполага с краткотрайни активи, а има краткосрочни задължения към НАП с падеж, настъпил през 2020 г. Относно 2022 г. е прието, че от доказателствата може да се направи извод, че длъжникът няма краткотрайни активи, а има само задължения към молителя А. П., падежът на които, съгласно договора за спогодба, настъпва в тази отчетна година. Констатирани са и задължения на ответника към НАП, с настъпил падеж в предходната година. Обосновава се извод, че не може да се изведе друго, освен че и за този период всички коефициенти на ликвидност са 0.00. Съответно - показателите за автономност са отрицателни за целия изследван период, тъй като собственият капитал е отрицателна величина.

Въззивният съд приема за установено, че за 2018 г. дружеството не е осъществявало дейност, за 2019 г. то също не е отчело приходи от дейност, а разходите му са в размер на 76 хил. лева. Прието е, че счетоводният финансов резултат е загуба в размер на - 76 хил. лева. за 2020 г. в отчета за приходите и разходите са декларирани „Други приходи“ в размер на 368 хил. лева, „Разходи за суровини, материали и външни услуги“ - 86 хил. лева и „Други разходи“ - 507 хил. лева. За посочената финансова година отчетеният счетоводен финансов резултат е загуба в размер на - 225 хил. лева. С оглед констатациите, че за следващите финансови години - 2021 г. - 2023 г. няма никакви данни в ТР, а от проверка в НАП на подадените СД декларации и дневници за продажби се е установявало, декларираните продажби са 0,00 лева, като е прието, че към момента на постановяване на въззивното решение, длъжникът не разполага с краткотрайни активи, които да покрият краткосрочните и текущите му задължения, защото не разполага с краткотрайни активи, от които да реализира парични потоци и да възстанови осъществяването на дейността си, реализира отрицателни финансови резултати и има непогасени задължения към двамата кредитори в настоящето производство на значителна стойност, и публични задължения, изискуемостта на които е настъпила на 22.05.2022 г. и на 15.06.2023 г., поради което са налице предпоставките за откриване на производство по несъстоятелност.

Въззивната инстанция, с оглед анализа на доказателствата, е обобщила извод, че длъжникът е в трайни затруднения и икономическото му състояние не му позволява да изпълнява задълженията си – всеки един от коефициентите е под единица за периода 2018 г. – 2022 г., като такива са показателите, вкл. и при съобразяване данните от баланса на дружеството към 2017 г. Същите сочат, че финансово икономическото му състояние е в пълна зависимост от кредиторите му и невъзможността му да изпълнява задълженията си по търговски сделки има траен характер, защото по отношение на първоначалния молител това продължава повече от две години, а данните за общото му икономическо състояние сочат, че търговецът на практика е преустановил дейността си /липсата на обявени ГФО и/или декларации по чл. 38, ал.9, т.2 от ЗСч/. Прието е, че спиране на плащанията от страна на длъжника по смисъла на чл. 608, ал.3 ТЗ се дължи на състоянието на неплатежоспособност. Въззивната инстанция е приела, че затрудненията на длъжника нямат временен характер, тъй като било установено съществуването им близо две години. От друга, същият не установил в процеса, при разместената доказателствена тежест от презумпцията по чл.608, ал.3 ТЗ, че длъжникът реално разполага с имущество, което да покрие задълженията му, без опасност за интересите на кредиторите му. Установените факти е прието, че сочат, че той не притежава дълготрайни материални активи, а осчетоводените като налични парични средства към 31.12.2018 г. и следващите години не са достатъчни за покриване на задълженията му само към двамата кредитори, както и към НАП. Не е установено длъжникът да притежава реално вземания към свои длъжници в размери, надхвърлящи задълженията му, вкл. и не се установи същият да е в състояние да ги събере.

Относно началната дата на неплатежоспособността е прието, че е към 14.10.2020 г. Този извод е направен с оглед публичното задължение на длъжника с посочения падеж.

При наличието на кумулативно предявяване на основанията за свръхзадълженост и неплатежоспособност, поддържано от молителя А. П., е прието, че на изследване подлежи състоянието на свръхзадълженост. Преценка е направена между имуществото на търговското дружество и всички негови задължения. За удостоверяване състоянието на свръхзадълженост при преценка дали чистият актив е отрицателна величина, за разлика от неплатежоспособността се вземат предвид и неизискуемите задължения, като в случая такова състояние е прието за удостоверено. С оглед данните от експертизата, по данни от ГФО за 2009 г. стойността на нетекущите активи на длъжника, изчерпващи се с един недвижим имот, с балансова стойност 264 хил. лева, с прилежаща към него земя с балансова стойност 225 хил. лева. Общата стойност на посочените дълготрайни активи в размер на 489 хил. лева е намерила отражение и в баланса на дружеството до 2016 г., след което стойността на дълготрайните активи се увеличава през 2019 г. до 1 002 хил. лева и намалява до 513 хил лв към 31.12.2020 г., без обаче да са налични данни на какво основание и респ. - какъв е видът на останалите дълготрайни материални активи на дружеството. Прието е, че това препятства възможността за обективна преценка относно реалното им съществуване и тяхната стойност, като е обусловен извод, че само имотът е бил в дълготрайните активи, като на 09.09.2020 г. длъжникът се е разпоредил с него в полза на „Нипал груп“ ЕООД. Прието е, че след тази дата дружеството е декапитализирано. Обобщен е извод, че от 2018 г. до 2020 г. стойността на активите не е била достатъчна да покрие задълженията, падежирали и непадежирали. Началната дата на свръхзадълженост е определена към 31.12.2018 г., защото към посочения момент, са установени задълженията по договорите за заем, сключени с молителите, които са в повече от осчетоводените дълготрайни материални активи.

С оглед извода за състоянието и на неплатежоспособност, и свръхзадълженост, въззивният съд е приел, че състоянието на свръхзадълженост предхожда състоянието на неплатежоспособност и следва на това основание да се открие производство по несъстоятелност.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

По отношение на формулираните първи правен въпрос, в изложението съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на „Нипал груп“ ООД, следва да се посочи, че предмет на касационната жалба на този жалбоподател е решението на въззивния съд, в частта относно определената начална дата на свръхзадълженост. Установено е състоянието на свръхзадълженост, в този момент, за който има данни относно превеса на всички притежавани от длъжника активи към всички поети задължения, независимо от тяхната изискуемост и така е определена началната дата на свръхзадълженост. Селекцията на касационните жалби се извършва само с оглед изложените основания за отмяна в тях и съответно поставените в изложението съгласно чл. 284, ал.3 , т. 1 от ГПК правни въпроси. С оглед предмета на касационно обжалване, не може да се приеме, че въпросът за външното проявление на състоянието на свръхзадълженост е от значение.

Този въпрос би имал значение, само ако се приеме, че засяга момента на определяне на външното проявление на свръхзадължеността. В случая въззивният съд, при определяне на началната дата на свръхзадълженост, не се е отклонил от трайната практика на ВКС, израз на която е посоченото решение по т. д. 2205/2017 г. на ВКС, I ТО. Въззивният съд е разгледал сочените основания за откриване на производство по несъстоятелност, разгледал е икономическото състояние на длъжника, обективирано чрез показателите за ликвидност и финансова автономност и задлъжнялост. Извършил е преценка на всички активи към всички задължения и е определил началната дата на свръхзадълженост, като по-ранно проявена от неплатежоспособността.

По отношение на поставения втори правен въпрос, следва да се посочи, че общо основание за допускане на касационно обжалване касаторът може да обоснове само с оглед изложените от него в касационната жалба основания за касационно обжалване на въззивното съдебно решение. Изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, следва да са основани на основанията за отмяна, посочени в касационната жалба. Извън тези основания касаторът не може да постави правен въпрос, който съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Поради това, че в касационната жалба на касатора „Нипал груп“ ООД са изложени оплаквания само срещу началната дата на свръхзадълженост с поставения правен въпрос не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на поставения трети правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд, за да достигне до извода за определяне на началната дата на свръхзадълженост е взел предвид всички събрани доказателства, които са релеванти и обуславящи извод относно датата на настъпване на свръхзадължеността. Съгласно постоянната практика на ВКС, израз на която е решение № 152 от 13.07.2018 г. по т. д. № 2205/2017 г., ВКС, I ТО, състоянието на свръхзадълженост се санкционира с оглед невъзможността на търговеца да покрива изискуемите си парични задължения, тъй като не е във възможност да компенсира загуби с печалби, като е обусловено от структурата на активите и пасивите. Поради това коефициентите за финансова автономност и задлъжнялост, в които участва собственият капитал са от значение. Стойностите на същите се съобразяват като и промяната в рамките на целия изследван период е от значение, за да се определи дали ще е налице неплатежоспособност в следващ период. С оглед на това, съдът определя началната дата с оглед анализ на цялостното финансово и икономическо състояние на търговеца, като съобразява и заявената или твърдяната от страните в хода на производството дата. Когато някоя от страните сочи определена дата или период от време, в който е налице състояние на свръхзадълженост или неплатежоспособност, в случай на обжалване на решението в частта относно началната дата, въззивният съд е длъжен да изследва твърденията.

Освен това в производството по несъстоятелност на основание чл. 613 а от ТЗ е налице засилено служебно начало и съдът преценява дали е необходимо да се съберат доказателства, като дава указания на страните. Също така може да допусне и служебно съдебно-счетоводна експертиза, за да изследва обективното икономическо състояние на длъжника, в случай, че липсват доказателства. Това задължение съществува и за въззивната инстанция.

В случая първоинстанционният съд е допуснал съдебно-счетоводна експертиза, която съдържа данни за всички икономически показатели, релевантни за определяне на икономическото състояние на длъжника. Налице са данни, включително за 2018 г. и на коефициентите на финансова автономност и задлъжнялост, показващи съотношението между всички дълготрайни материални активи и всички задължения, независимо дали са изискуеми или не. Наличието на експертиза с необходимите икономически показатели е дало възможност на съда да определи началната дата на свръхзадълженост. При наличие на относима експертиза, съдържаща всички необходими данни, липсва разрешаване на поставения правен въпрос в отклонение от трайната практика на ВКС. Поради това не може да се приеме, че е налице соченото от касатора допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1 , т. 1 от ГПК.

По отношение на формулираните правни въпроси от „В. сити строй“ ЕООД в изложението съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.

По отношение на първия правен въпрос следва да се посочи, че е разрешен с оглед въведените факти и обстоятелства от страните в процеса. С оглед задълженията на въззивния съд, предвидени в чл. 621, ал. 1, т. 2 от ТЗ. Действително въззивният съд е отказал допускане на свидетелски показания пред въззивния съд, сочени за установяване на обстоятелството, че счетоводните документи на длъжника не са предадени на новия собственик. Въззивният съд е приел, в определението, постановено на основание чл. 267 от ГПК, че тези доказателства биха могли да се представят в хода на производството пред първата инстанция, за което присъединеният кредитор не е направил искане своевременно. По отношение на фактите, на които се позовава тази страна, следва да се приеме, че анализът на останалите доказателства по делото, обективиран в мотивите на въззивния съд, са обусловили изхода на спора. Изрично съдът е приел, че липсват данни счетоводството на длъжника да е предадено на новите собственици и дали в това счетоводство са се съдържали писмата-потвърждения. Така формулираният правен въпрос не би могъл да е обуславящ изхода на спора, след като е приет за установен факта, който са искал да установи въззивника, че не са предадени счетводните документи на длъжника. Съдът е установил наличието на издадените потвърдителни писма, както и че спорно е било обстоятелството относно тяхното антидатиране. Въззивният съд е основал решението си на анализ на доказателствата по делото, конкретно възпроизвеждане на представените договори и писма за потвърждаване на дълга пред държавен орган, с което е прието, че е налице възпроизвеждане на документа, съответно оспорването на антидатирането на писмата е прието за неоснователно. С оглед изложените мотиви не е налице основание за допускане на касационно обжалване с поставения правен въпрос.

По отношение на втория формулиран правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че с него касаторът не е обосновал основание за допускане на касационно обжалване. С оглед трайната практика на ВКС, на която и касаторът се позовава, възивният съд, в рамките на изложените основания във въззивната жалба, дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. При обжалване на решение за откриване на производство по несъстоятелност, на основание чл. 621а, ал. 1, т. 2 от ТЗ съдът дължи и служебно да събере доказателства и да анализира същите, като изложи самостоятелни мотиви, за да установи икономическото състояние на длъжника. Изцяло решаващата дейност на въззивната инстанция следва да бъде отразена в мотивите на решението. Ясните и убедителни мотиви, основани на установените факти по делото са гаранция за законосъобразност на съдебното решение.

В случая въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС. Обсъждането на потвърдителните писма и оспорването им като антидатирани е извършено, като е прието, че спорно не е издаването на потвърдителните писма, подписани от надлежния представител на дружеството, спорни са датите на издаване, като е прието, че с оглед признаване на задълженията в спогодба от 22.05.2018 г., не може да се приеме, че е налице доказване на антидатирането, което е в тежест на оспорващата страна. Логическата връзка между доказателствата е обусловила извод за надлежно формулирани признания от страна на длъжника. Въззивният съд е изложил съображения относно разпределението на доказателствената тежест, анализирал е събраните по делото доказателства във връзка с оспорването като антидатирани на потвърдителните писма за признаване на възникналите задължения на основание договора за заем, и е формирал изводи за това, че посочените писма съдържат годни изявления да признаят задълженията и съответно пораждат последици на прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а“ от ЗЗД. Поради така изложените мотиви не може да се приеме, че е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Решението не е постановено в отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС, израз на която са Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. 1/13 г., така и цитираните от касатора решения и служебно известни решения на ВКС, представляваща трайна практика на ВКС по поставения правен въпрос.

По отношение на третия формулиран правен въпрос настоящият съдебен състав намира, че въпросът относно показанията на свидетелите и и защо не се кредитират е обсъден. Въззивният съд е изложил съображения защо не кредитира показанията на свидетелите. Направен е анализ на доказателствата и е приложена нормата на чл. 172 от ГПК, като са съобразени близките отношения между свидетелите, които са съпрузи съответно на кредитора и на собственика на капитала на дружеството-длъжник и са били последователно собственици и управители на дружеството и влошените отношения между тях. Свидетелството на свидетеля И. за наличието на други съдебни производства между свидетелите И. и Г. за предаване на парични суми. Показанията са приети за противоречиви. Преценено е, че свидетелите са заинтересовани от изхода на спора. С оглед на това е преценено, че тези показания могат да се ползват само когато фактите, за които е свидетелствано са подкрепени и от други доказателства. Така е прието, че търговските книжа на дружеството длъжник не е установено да са предадени от Виден Г. на С. и П. И., вкл. и двете писма потвърждение. В този смисъл въпросът за това изложени ли са мотиви за некредитиране на свидетелските показания не би могъл да представлява основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е разрешил правния въпрос относно обсъждането на противоречиви свидетелски показания в съответствие с трайната практика на ВКС, част от която и касаторът е посочил. Поради това липсва отклонение от разясненията по приложение на чл. 172 от ГПК, обективирани в цитираните от касатора решения, съответно не е налице основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 728 от 17.12.2024 г. по в. т.д. № 739/2024 г. на Апелативен съд – София.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: