Върховният административен съд на Р. Б. - Второ отделение, в съдебно заседание на четвърти октомври две хиляди и двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. Р. ЧЛЕНОВЕ: А. А. . при секретар С. И. и с участието на прокурора Г. Х. изслуша докладваното от съдията М. А. по административно дело № 4416 / 2021 г. Производството е по реда на чл. 208-228 АПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Б., С. Б. и Г. Б. против Решение № 1350/17.12.2020 г. на Административен съд София-област по адм. дело № 1514/2019 г., с което е отхвърлена жалбата на И. Б. и е оставена без разглеждане тази на С. Б. и Г. Б. срещу Заповед № РД-05-587/06.11.2019 г. на зам.-кмета на община Костинброд, разпореждаща премахването на строеж „Сграда от допълващо застрояване“, находящ се в УПИ III-1396, в кв. 227 по плана на гр. Костинброд, като извършен без строителни книжа.
Ответникът - кметът на община Костинброд, не изразява становище по жалбата.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за правилност на решението.
Касационната жалба, подадена от С. Б. и Г. Б. против решението в прекратителната му част (с характера на частна жалба), е допустима, но неоснователна.
Според § 3, ал. 1 от Допълнителните разпоредби на Наредбата за принудително изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях на територията на О. К. "адресат/адресати на заповедта" са физически или юридически лица, спрямо които със заповедта по чл. 225а, ал.1 ЗУТ се създават задължения по нейното изпълнение. Тези лица могат да са собственика на терена, лицето, в полза на което е учредено ограничено вещно право или извършителя на строежа.
Административният орган разполага със самостоятелна преценка на кое от посочения кръг лица да възложи задължението за премахване на строежа, т. е. при определянето на конкретния адресат на заповедта. В случая субект на задължението е и И. Б., която в качеството си на съсобственик на имота е надлежен адресат на акта. Заповедта не създава задължение за нейните деца - С. Б. и Г. Б., с отричането на чието изпълнение да се обоснове правният им интерес от защита чрез предявеното съдебно оспорване.
С оглед задължението на съда по чл. 168, ал. 1 АПК, с разглеждането по същество на допустимата жалба на И. Б. се обезпечава проверката на законосъобразността на заповедта на всички основания по чл. 146 от кодекса, в частност налице ли са основанията да се разпореди премахването на строежа като незаконен.
Допустима, но неоснователна е и касационната жалба на И. Б..
Противно на възраженията в касационната жалба, при издаването на административния акт не са допуснати нарушения на реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, специално по т. 4 и т. 5 на текста – посочването на фактически и правни основания за издаване на акта и предмета на разпоредителната му част. Със заповедта се нарежда премахването на незаконна сграда от допълващо застрояване като изпълнена без разрешение за строеж – чл. 225а, ал. 1 във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. В съставения констативен акт постройката е отразена с окомерна скица, позволяваща еднозначното й отграничаване с конкретно местоположение и параметри от останалите обекти в имота, т. е. строежът е индивидуализиран в достатъчна за изпълнението на заповедта степен, а установяванията на администрацията са потвърдени и от съдебно-техническите експертизи.
Неоснователен е доводът на касаторката, че сградата не подлежи на премахване поради наличие на издадено за нея удостоверение за търпимост. Този документ има доказателствена стойност само при прехвърлителна сделка пред нотариуса - § 16, ал. 1, изр. 2 ПРЗУТ, ето защо търпимостта на строежа подлежи на самостоятелно изследване от административния орган при издаването на заповедта, съответно от съда в производството по оспорването й.
Констатирана е едноетажна сграда на допълващо застрояване от стоманобетонови колони и греди, тухлени стени и дървен покрив, покрит с керемиди. Обектът по своите характеристики представлява строеж съгласно легалната дефиниция на § 5, т. 38 ДРЗУТ. Изграждането му без изискуемото на общо основание по чл. 148, ал. 1 ЗУТ разрешение за строеж обуславя неговата незаконност в хипотезата на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Тя е достатъчна да предопредели материалната законосъобразност на заповедта, дори при липсата на изложени от съда съображения по другото, посочено в административния акт, правно основание - по чл. 225, ал. 2, т. 1 ЗУТ.
Мотивите на съда по главния спорен въпрос – за датата на изграждане на обекта и съответно неговата търпимост по § 16, ал. 1 ПРЗУТ, се споделят от касационната инстанция, а препратката към тях е допустима от чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК.
Не е налице съответствие между сградата към приетия от съда момент на първоначалното построяване – през 1984 г., и настоящото й състояние. Фактическите установявания за извършване на строително-монтажни работи (в т. ч. и замяна на носещи елементи на покрива), респ. за актуалните характеристики на обекта, и същественото увеличаване на застроената площ са основани на съвкупния анализ на заключенията на двете приети СТЕ, данните от издадените през 2015 г. и 2018 г. удостоверения за търпимост и твърденията на другия адресат на заповедта – Г. Б., във възражението му до административния орган, подадено по повод на образуваното производство по чл. 225а ЗУТ.
Предвид възприетите аргументирано от съда противоречия в свидетелските показания, вън от годината на изграждане на стопанската постройка, правилно убеждаващото им въздействие е поставено под съмнение. Дискредитирането пък на първата експертиза в частта за вероятните причини за увеличаване на квадратурата на обекта отговаря на правилото за оценка на заключението по чл. 202 ГПК вр. чл. 144 АПК.
Освен ремонтните дейности, които сами по себе си представляват строеж (вж. § 5, т. 38 ДРЗУТ в частта „основни ремонти, реконструкции и преустройства със и без промяна на предназначението“), постройката, изградена като стопанска, е преустроена в жилищна. Следователно, осъществена кумулативно е трансформация на обекта както по технически параметри, така и функционално. По същество първоначалният строеж е видоизменен до степен, придаваща му нова индивидуализация и спрямо нея следва да се преценява евентуална търпимост на обекта.
При събраните доказателства изводът на съда, че строежът в новия си вид е изпълнен в периода 2015-2018 г., е обоснован. Той почива на адекватна преценка на доказателствата за възможното осъществяване на юридическите факти във времето. Доколкото оспорващата въобще отрича факта на реализирана промяна във вида и обема на строителството, въпросът за доказването на по-ранен момент на новите строителни дейности не се и поставя. Оправдано е да се приеме, че във всички случаи те не са извършени преди пределния момент за признаване на търпимост, обвързан от § 127, ал. 1 ПЗРЗИДЗУТ с изграждането на строежа до 31.03.2001 г. Затова и обектът не може да се ползва от привилегията на търпимостта, която би осуетила премахването му.
В контекста на изложените съображения, потвърждаващото заповедта съдебно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила в неговата цялост - чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 АПК.
Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1350/17.12.2020 г. на Административен съд – София-област по адм. дело № 1514/2019 г.
Решението е окончателно.
Вярно с оригинала,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/ ТАНЯ РАДКОВА
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ А. А. п/ МАРТИН АВРАМОВ