Производство по чл.208 и сл. АПК вр. чл.160, ал.6 ДОПК.

Образувано по касационна жалба на И.Д от [населено място], чрез адв.Р.М, против Решение №110 от 07.01.2019г. на Административен съд София-град по адм. д.№ 877 по описа за 2017г., с което е отхвърлена жалбата на касатора против РА № Р-22220615009255-091-001/29.09.2016г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП-София, изменен с Решение № 2214/16.12.2016г. на директора на Дирекция „ОДОП“ – София при ЦУ на НАП, с който на лицето са определени допълнително задължения за данък върху доходите по ЗДДФЛ за д. п. 2011 г. в размер на 22 611.31 лв. главница и лихви за забава в размер на 10173.32 лв.

В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е неправилно като постановено при пороци по чл.209, т.3 АПК, изразяващи се в неправилно прилагане за случая на разпоредбата на чл.13, ал.1, т.1 б“а“ от ЗДДФЛ (ЗАКОН ЗЗД Д. В. Д НА ФИЗИЧЕСКИТЕ ЛИЦА) /ЗДДФЛ/. Необосновано съдът приел, че продаденият от ревизираното лице недвижим имот не е „жилищен“ по смисъла на §1, т.51 от ДР на ЗДДФЛ. Доколкото в данъчния закон няма определение за „жилище“ и „жилищни нужди“, приложимо е определението на чл.35, ал.3 от ЗУТ (ЗАКОН ЗЗД УСТРОЙСТВО НА ТЕРИТОРИЯТА) /ЗУТ/, съгласно която в примерното изброяване на „сгради за временно обитаване“ са посочени и казарми, каквото представлява и имотът и за каквото е използван до 1961г. Идентичен е текстът на чл.95, ал.2 от Наредба №7 от 22.12.2003г. за правила и нормативи за устройството на отделните видове територии и устройствени зони. Смисълът на данъчното определение следвало да се изяснява във връзка с §5, т.30 ЗУТ, който съдържа определение за „жилище“. Следвало да се вземе предвид и описанието на имота в Акта за недвижим имот, собственост на МВР от 25.12.1961г. и в приемо-предавателния протокол -опис от 26.08.1964г., където са описани следните сгради и помещения : Застава, жилище и спомагателни постройки. От архитектурната и техническа документация също се вижда, че имотът може да задоволява жилищни нужди. Без правно значение, при това, е актуалното ползване на имота. Необосновано е твърдението, че имотът може да се счита за съвкупност от отделни недвижими имоти. Иска се отмяна на решението и на РА в обжалваната част.

Ответникът по касационната жалба – директорът на Дирекция „ОДОП“ София при ЦУ на НАП, чрез юрк.. Т, оспорва жалбата. Иска оставяне в сила на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото.

Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба, направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл.218 и чл.220 АПК и съобрази становищата на страните, намира жалбата процесуално допустима, а по съществото й съобрази следното:

Пред първоинстанционния съд не е имало спор по фактите.

През 2007г. ревизираното физическо лице придобило недвижим имот, представляващ използвана до 1961г. казарма, състояща се от застава, жилище и спомагателни постройки /съгласно описанието на имота по Акт за недвижим имот, собственост на МВР от 25.12.1961г. и в приемо-предавателен протокол-опис от 26.08.1964г./, който без да преустройва през 2011г. продал на дружеството „Д. Л“ЕООД за сумата от 273 816лв. Приходът от тази продажба не декларирал, считайки го за необлагаем на основание чл.13, ал.1, б“а“ ЗДДФЛ.

Приходните органи и първоинстанционният съд приели, че тази разпоредба е неприложима за случая, защото имотът не се използвал за жилищни нужди и определили задължения по чл.48, ал.1 ЗДДС върху прихода от продажбата на имота в размер на процесните суми главница и лихви.

Съгласно чл.13, ал.1, т.1, б.“ а“ и б.“б“ от ЗДДФЛ, не са облагаеми доходите, придобити през данъчната година от продажба или замяна на: а) един недвижим жилищен имот, ако между датата на придобиването и датата на продажбата или замяната са изминали повече от три години;б) до два недвижими имота, както и селскостопански и горски имоти независимо от броя им, ако между датата на придобиването и датата на продажбата или замяната са изминали повече от 5 години.

Съгласно §1, т.51 от ДР на ЗДДФЛ "Недвижим жилищен имот" във връзка с прилагането на чл. 13, ал. 1, т. 1 е недвижим имот, който към момента на продажбата или замяната може да служи за задоволяване на жилищни нужди.

Обосновано първоинстанционният съд е приел, че в случая не е налице посоченото основание за освобождаване от облагане на дохода, получен от продажбата на недвижимия имот.

По нотариалния акт от 2011г. имотът е описан както следва : имот № 005220, находящ се в [населено място], [община], с площ от 14 600 кв. м., ведно с построените в него четири сгради: административна сграда от 230.00 кв. м.; битова сграда – 120 кв. м.; помощна сграда -110.00 кв. м и помощна сграда -30.00 кв. м. / л.60-62 от делото/. Имотът е бил частна държавна собственост; бил е в поделение № 6230 /казарма/ като една от сградите - битова сграда е била предназначена за жилищни нужди на поделението през 1961 г.

Макар да не споделя мотивите на първоинстанционния съд, че имотът следва да е използван за жилищни нужди към момента на продажбата за да попада в обсъжданата хипотеза на освобождаване от облагане на дохода от продажбата му, настоящият състав на касационната инстанция намира, че той не може да служи за задоволяване на жилищни нужди по предназначението си. Именно поради своята неделимост, на която се позовава и касаторът, бившата казарма по предназначението си, което не е променяно между придобиването и продажбата на имота, не може да задоволява жилищни нужди в общо употребимия смисъл на този израз. Жилищни нужди може да задоволява сграда, която може да бъде дом и да бъде постоянно обитавана за нуждите на едно или повече лица. Етимологията на думата казарма определя и езиковия й смисъл. Тя е обект (сграда, помещение) за продължително разполагане на личния състав на военни формирования. Това предназначение по начало не може да се свърже със задоволяването на жилищни нужди по смисъла на легалното определение в допълнителната разпоредба на данъчния закон.

При наличието на легално определение на понятие за целите на конкретния данъчен закон, неоснователно касаторът се позовава на разпоредби от ЗУТ (ЗАКОН ЗЗД УСТРОЙСТВО НА ТЕРИТОРИЯТА).

Доколкото касационният жалбоподател не поддържа, че е налице хипотезата на чл.13, ал.1, т.1, б.“б“ ЗДДФЛ, тя не следва да се обсъжда.

Предвид изложеното, оспорваното решение не страда от пороците, обосновани в касационната жалба и като валидно, допустимо и правилно следва да остане в сила.

На ответника по касационната жалба следва да се присъдят 1 513, 54лв. юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Водим от горното и на осн. чл.221, ал.2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №110 от 07.01.2019г. на Административен съд София-град по адм. д.№ 877 по описа за 2017г.

ОСЪЖДА И.Д, ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], №[номер], ет.[номер], да заплати на Дирекция „ОДОП“ София при ЦУ на НАП 1 513, 54лв. юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Решението не подлежи на обжалване.