Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на М. И. С, с. А., ул. „Таню войвода“ №27, О. П, срещу Решение №104 от 20.11.2017 г. на Административен съд, гр. Т., постановено по административно дело №№176/2017 г.

С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на г-н Стоянов срещу Заповед №17-0321-000459 от 01.09.2017 г. на началника на Районно управление, гр. П., в Областното управление на Министерството на вътрешните работи, гр. Т., с която на основание чл. 171, т. 2а от ЗДвП (ЗАКОН ЗЗД ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) му е приложена принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство“ - лек автомобил, марка „БВМ“, модел „330Д“, с регистрационен [рег. номер на МПС], за срок от шест месеца.

Касационният жалбоподател – М. И. С, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Съдът не е установил допуснато от органа съществено нарушение на административнопроизводствените правила като в оспорената заповед органът не е посочил кога, къде е как касаторът е допуснал твърдяното нарушение. Неправилно съдът приема, че в заповедта е вписан актът за установяване на административно нарушение, послужил като основание за издаване на оспорената заповед.

Счита, че съдът не е отчел нарушението на чл. 6 АПК. Неправилни счита мотивите на съда относно достатъчността на факта на управлявано от неправоспособно лице на собственият автомобил на касатора.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорената заповед.

Ответникът по касационната жалба – началникът на Районно управление гр. П., не взема становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението на съда е правилно и не страда от сочените касационни основания.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема от фактическа страна, че:

1. М. И. С е собственик на лек автомобил, марка „БВМ“, модел „330Д“, с регистрационен [рег. номер на МПС] .

2. На 01.09.2017 г. Д. М. И е управлявал лек автомобил, марка „БВМ“, модел „330Д“, с регистрационен [рег. номер на МПС], като при проверка контролните органи установяват, че г-н Иванов управлява моторното превозно средство без свидетелство за правоуправление – притежаваното от него свидетелство за правоуправление е за категория АМ, В1, а водачът е [дата на раждане] За установеното е съставен акт за установяване на административно нарушение №224597.

2. На 01.09.2017 г., със Заповед №17-0321-000459, началникът на Районно управление, гр. П., на основание чл. 171, т. 2а от ЗДвП (ЗАКОН ЗЗД ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) (ЗДвП) прилага на г-н М. И. С принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство“ – лек автомобил, марка „БВМ“, модел „330Д“, с регистрационен [рег. номер на МПС], за срок от шест месеца за установеното с Акт за установяване на административно нарушение №224595 нарушение.

3. В хода на съдебното производство органът е представил:

а) Заповед №8121з-48 от 16.01.2015 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 165 ЗДВП определя служби за контрол като под т. 1.3. за посочени областните дирекции на Министерството на вътрешните работи;

б) Заповед №363з-543 от 03.05.2017 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Т., за оправомощаване на длъжностни лица от дирекцията да издават заповед и по чл. 171 ЗДвП като под точка 1.6. на началниците на районните управления.

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и е в съответствие с материалния закон. Съдът приема, че с оглед на разпоредбата на чл. 171, т. 2а ЗДвП, редакция към датата на издаване на заповедта, е достатъчно да е осъществен обективният факт на управление на собствения на адресата на акта автомобил от неправоспособно лице. Фактът, че синът на собственика на автомобила, без негово знание, е взел ключовете на автомобила и го е управлявал, е ирелевантен за приложимостта на мярката.

Съдът приема, че е налице хипотезата на чл. 102, т. 1, предложение последно ЗДвП, поради което органът правилно е приложил мярката по чл. 171, т. 2а ЗДвП. По делото е безспорно, че управлявалото процесния автомобил лице притежава свидетелство за управление само за категория АМ и В1. Към датата на установяване на нарушението то е било непълнолетно.

Въз основа на горното съдът прави извод да законосъобразност на оспорената заповед и отхвърля жалбата. Изводът на съда е правилен.

Касаторът счита обжалваното съдебно решение за неправилно на основание и трите порока по чл. 209, т. 3 АПК. Доводи в подкрепа на твърдяните пороци съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост не сочи. Налице е бланкетно твърдение за тези два порока, поради което и с оглед на разпоредбата на чл. 218, ал. 2 във вр. с ал. 1 АПК съдът не следва да се произнася по тях.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно, тъй като съдът не е отчел допуснатото от административния орган съществено нарушение на административнопроизводствените правила като в акта не е посочил фактически основания за твърдяното нарушение, в т. ч. не сочи и акт за установяване на административно нарушение.

Преди всичко следва да се посочи, че твърдяното от касатора нарушение - липса на фактически основания за издаване на оспорената заповед, ако е осъществено, не е нарушение на административнопроизводствените правила, а би могло да бъде нарушение на изискванията за форма – чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Видно от оспорения акт, както обосновано приема и съдът, в него изрично, първо, е посочено извършеното от касатора нарушение, и второ, органът изрично е реферирал към издадения акт за установяване на административно нарушение като е посочил и номера му - №224597. По този начин органът е инкорпорирал в мотивите на акта си фактическите твърдения, установени в акта за установяване на административни нарушения. Това прави доводът на касатора за липса на фактически основания за издаване на оспорената заповед неоснователен.

Касаторът счита за несъответни на закона мотивите на съда, че за законосъобразността на мярката е достатъчен фактът на управление на собственото му превозно средство от лице, което няма правоспособност, без да се отчита обстоятелството дали изрично той е допуснал или е предоставил управлението на такова лице. Тези мотиви касаторът счита за противоречащи и на чл. 6 АПК.

Принудителната административна мярка, макар също като наказанието – за административно нарушение или за престъпление, да е по своята същност държавна принуда, има друга цел. Принудителната административна мярка не е насочена към личността на дееца – да санкционира неправомерното му поведение, а е насочена към правните последици от неправомерното поведение – да се предотврати и преустанови административното нарушение – чл. 22 от ЗАНН (ЗАКОН ЗЗД АДМИНИСТРАТИВНИТЕ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ) (ЗАНН).

Субект на принудителната административна мярка по чл. 171, т. 2а ЗДвП, редакция към датата на издаване на оспорената заповед, е всеки собственик на моторно превозно средство, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, което не притежава свидетелство за управление. Следователно, за да бъде едно лице адресат на принудителна мярка по чл. 171, т. 2а ЗДвП, е необходимо да бъдат доказани кумулативно и двата елемента на фактическия състав на мярката – управление на моторно превозно средство от лице, което не притежава свидетелство за управление, и адресатът на мярката да е собственик на управляваното моторно превозно средство.

В случая, и двата елемента на фактическия състав са налице. Субективното отношение на адресата на мярката към установеното нарушение е ирелевантно, както правилно приема и съдът.

С оглед на горното изводът на съда за законосъобразност на заповедта, с която е приложена процесната принудителна мярка, е правилен. Съдът правилно е установил фактите по делото, въз основа на тях е направил обосновани фактически изводи, правилно е тълкувал и приложил материалния закон, поради което решението като правилно следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №104 от 20.11.2017 г. на Административен съд, гр. Т., постановено по административно дело №№176/2017 г.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на М.С, [населено място], [адрес], срещу Решение №104 от 20.11.2017 г. на Административен съд, гр. Т., постановено по административно дело №№176/2017 г.

С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на г-н Стоянов срещу Заповед №17-0321-000459 от 01.09.2017 г. на началника на Районно управление, гр. П., в Областното управление на Министерството на вътрешните работи, гр. Т., с която на основание чл. 171, т. 2а от ЗДвП (ЗАКОН ЗЗД ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) му е приложена принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство“ - лек автомобил, марка „БВМ“, модел „330Д“, с регистрационен [рег. номер на МПС], за срок от шест месеца.

Касационният жалбоподател – М.С, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Съдът не е установил допуснато от органа съществено нарушение на административнопроизводствените правила като в оспорената заповед органът не е посочил кога, къде е как касаторът е допуснал твърдяното нарушение. Неправилно съдът приема, че в заповедта е вписан актът за установяване на административно нарушение, послужил като основание за издаване на оспорената заповед.

Счита, че съдът не е отчел нарушението на чл. 6 АПК. Неправилни счита мотивите на съда относно достатъчността на факта на управлявано от неправоспособно лице на собственият автомобил на касатора.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорената заповед.

Ответникът по касационната жалба – началникът на Районно управление гр. П., не взема становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението на съда е правилно и не страда от сочените касационни основания.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема от фактическа страна, че:

1. М.С е собственик на лек автомобил, марка „БВМ“, модел „330Д“, с регистрационен [рег. номер на МПС] .

2. На 01.09.2017 г. Д.И е управлявал лек автомобил, марка „БВМ“, модел „330Д“, с регистрационен [рег. номер на МПС], като при проверка контролните органи установяват, че г-н Иванов управлява моторното превозно средство без свидетелство за правоуправление – притежаваното от него свидетелство за правоуправление е за категория АМ, В1, а водачът е [дата на раждане] За установеното е съставен акт за установяване на административно нарушение №224597.

2. На 01.09.2017 г., със Заповед №17-0321-000459, началникът на Районно управление, гр. П., на основание чл. 171, т. 2а от ЗДвП (ЗАКОН ЗЗД ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) (ЗДвП) прилага на г-н М.С принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство“ – лек автомобил, марка „БВМ“, модел „330Д“, с регистрационен [рег. номер на МПС], за срок от шест месеца за установеното с Акт за установяване на административно нарушение №224595 нарушение.

3. В хода на съдебното производство органът е представил:

а) Заповед №8121з-48 от 16.01.2015 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 165 ЗДВП определя служби за контрол като под т. 1.3. за посочени областните дирекции на Министерството на вътрешните работи;

б) Заповед №363з-543 от 03.05.2017 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. Т., за оправомощаване на длъжностни лица от дирекцията да издават заповед и по чл. 171 ЗДвП като под точка 1.6. на началниците на районните управления.

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и е в съответствие с материалния закон. Съдът приема, че с оглед на разпоредбата на чл. 171, т. 2а ЗДвП, редакция към датата на издаване на заповедта, е достатъчно да е осъществен обективният факт на управление на собствения на адресата на акта автомобил от неправоспособно лице. Фактът, че синът на собственика на автомобила, без негово знание, е взел ключовете на автомобила и го е управлявал, е ирелевантен за приложимостта на мярката.

Съдът приема, че е налице хипотезата на чл. 102, т. 1, предложение последно ЗДвП, поради което органът правилно е приложил мярката по чл. 171, т. 2а ЗДвП. По делото е безспорно, че управлявалото процесния автомобил лице притежава свидетелство за управление само за категория АМ и В1. Към датата на установяване на нарушението то е било непълнолетно.

Въз основа на горното съдът прави извод да законосъобразност на оспорената заповед и отхвърля жалбата.

Изводът на съда е правилен.

Касаторът счита обжалваното съдебно решение за неправилно на основание и трите порока по чл. 209, т. 3 АПК. Доводи в подкрепа на твърдяните пороци съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост не сочи. Налице е бланкетно твърдение за тези два порока, поради което и с оглед на разпоредбата на чл. 218, ал. 2 във вр. с ал. 1 АПК съдът не следва да се произнася по тях.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно, тъй като съдът не е отчел допуснатото от административния орган съществено нарушение на административнопроизводствените правила като в акта не е посочил фактически основания за твърдяното нарушение, в т. ч. не сочи и акт за установяване на административно нарушение.

Преди всичко следва да се посочи, че твърдяното от касатора нарушение - липса на фактически основания за издаване на оспорената заповед, ако е осъществено, не е нарушение на административнопроизводствените правила, а би могло да бъде нарушение на изискванията за форма – чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Видно от оспорения акт, както обосновано приема и съдът, в него изрично, първо, е посочено извършеното от касатора нарушение, и второ, органът изрично е реферирал към издадения акт за установяване на административно нарушение като е посочил и номера му - №224597. По този начин органът е инкорпорирал в мотивите на акта си фактическите твърдения, установени в акта за установяване на административни нарушения. Това прави доводът на касатора за липса на фактически основания за издаване на оспорената заповед неоснователен.

Касаторът счита за несъответни на закона мотивите на съда, че за законосъобразността на мярката е достатъчен фактът на управление на собственото му превозно средство от лице, което няма правоспособност, без да се отчита обстоятелството дали изрично той е допуснал или е предоставил управлението на такова лице. Тези мотиви касаторът счита за противоречащи и на чл. 6 АПК.

Принудителната административна мярка, макар също като наказанието – за административно нарушение или за престъпление, да е по своята същност държавна принуда, има друга цел. Принудителната административна мярка не е насочена към личността на дееца – да санкционира неправомерното му поведение, а е насочена към правните последици от неправомерното поведение – да се предотврати и преустанови административното нарушение – чл. 22 от ЗАНН (ЗАКОН ЗЗД АДМИНИСТРАТИВНИТЕ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ) (ЗАНН).

Субект на принудителната административна мярка по чл. 171, т. 2а ЗДвП, редакция към датата на издаване на оспорената заповед, е всеки собственик на моторно превозно средство, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, което не притежава свидетелство за управление. Следователно, за да бъде едно лице адресат на принудителна мярка по чл. 171, т. 2а ЗДвП, е необходимо да бъдат доказани кумулативно и двата елемента на фактическия състав на мярката – управление на моторно превозно средство от лице, което не притежава свидетелство за управление, и адресатът на мярката да е собственик на управляваното моторно превозно средство.

В случая, и двата елемента на фактическия състав са налице. Субективното отношение на адресата на мярката към установеното нарушение е ирелевантно, както правилно приема и съдът.

С оглед на горното изводът на съда за законосъобразност на заповедта, с която е приложена процесната принудителна мярка, е правилен. Съдът правилно е установил фактите по делото, въз основа на тях е направил обосновани фактически изводи, правилно е тълкувал и приложил материалния закон, поради което решението като правилно следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №104 от 20.11.2017 г. на Административен съд, гр. Т., постановено по административно дело №№176/2017 г.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.