О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 183

Гр. София, 31.03. 2022 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на 16.02.2022 год. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: Б. Б.

П. Х.

Като изслуша докладваното от съдия П. Х. т. д. № 2974/2019 год., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. В. Г. от [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, против въззивно решение № 1801 от 16.07.2019 г. по в. гр. д. № 4778/2018 г. на Апелативен съд – София, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 2119 от 03.04.2018 г. по гр. д. № 2806/2016 г. на Софийски градски съд, като краен резултат е признато за установено на основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ, че касаторът дължи на „Ю. Б. АД по договор за банков кредит – продукт „Бизнес револвираща линия – плюс“ № BL720/21.02.2006 г. следните суми: 29 771.93 лв. - неиздължена главница по договора, ведно със законната лихва, считано от 03.11.2010 г.; 2 634.97 лв. - лихва (възнаградителна и наказателна) за периода от 03.05.2010 г. до 25.10.2010 г. и 79.19 лв. - такси за обслужване на банковия кредит за периода от 03.05.2010 г. до 25.10.2010 г., като касаторът е осъден да заплати и разноските за заповедното и исковото производство.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, за което са изложени подробни доводи. Въз основа на тях се моли решението да бъде обезсилено, евентуално – отменено, като предявените искове бъдат отхвърлени в цялост. Претендират се разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се основава на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, като се твърди, че с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по редица материалноправни и процесуалноправни въпроси, както следва: 1/ В тежест ли е на ищеца да установи в процеса, че между него като поръчител и кредитора е постигнато изрично съгласие именно за гарантиране на задължение от този вид и то към момента на сключване на процесната сделка; 2/ За да уважи съдът предявените искове, ищецът следва ли да докаже на първо място наличието на валидно правоотношение с ответника; 3/ И следва ли да докаже настъпила предсрочна изискуемост на солидарния длъжник, в случая – кредитополучателя преди подаденото заявление; 4/ Прекратява ли се поръчителството, ако до изтичане на шестмесечния срок от изискуемостта на главното задължение кредиторът не е предприел действия по събиране на вземането си спрямо длъжника; 5/ Кой е началният момент, от който започва да тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, с изтичането на който се погасява отговорността на поръчителя при непредявен в този срок иск от кредитора; 6/ Какви са последиците при уговорена в договор за заем по чл. 240 ЗЗД „автоматична предсрочна изискуемост“; 7/ По какъв начин следва да е удостоверено връчването на длъжника на документ, съдържащ волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, за да се приеме, че това волеизявление е достигнало до длъжника и е настъпила предсрочна изискуемост на кредита; 8/ Следва ли ищецът /и кредитор/ с оглед тежестта на доказване да докаже и удостовери връчването на длъжника на уведомителното писмо на банката, с което кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем; 9/ Може ли без произнасяне по всички доводи и възражения на страните въззивният съд да установи действителния размер на отделните вноски – за главница и лихви и акцесорни вземания за такси, с настъпил падеж; 10/ Допустимо ли е в производството по иска с правно основание чл. 422 ГПК да се изменя основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, какъвто би бил резултатът, ако се възприемат доводите на въззивника за частично уважаване на иска касателно падежиралите вноски, релевирано за първи път с въззивната жалба; 11/ Допустимо ли е искане за присъждане на падежирали към определен момент, следващ подаването на заявлението по чл. 417 ГПК вноски, без да е налице уведомяване за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита /като такова искане се прави за първи път едва с въззивната жалба/.

Независимо от така поставените въпроси, касаторът формулира обобщаващо и следните такива:

12/ Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл.422 ал.1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит за главница и възнаградителна лихва поради предсрочна изискуемост на кредита да бъде уважен за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение; 13/ Допустимо ли е за пръв път във въззивната жалба да се навеждат доводи за уважаване на иска за изискуемите към датата на заявлението по чл. 417 ГПК погасителни вноски и лихви по кредита при положение, че в исковата молба няма петитум за установяване съществуването на вземане за изискуеми задължения по кредита; 14/ Допустимо ли е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит за главница и възнаградителна лихва поради предсрочна изискуемост на кредита да бъде уважен за вноските с настъпил падеж, при липса на разграничение на падежирани и непадежирани вноски към датата на заявлението, в заявлението по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422 ГПК; 15/ Допустимо ли е съдът да уважи иск за вземания по договор за банков кредит, предявен по реда на чл. 422 ГПК, в хипотеза на позоваване от ищеца на предсрочна изискуемост на кредита при липса на разграничение на падежирани и непадежирани погасителни вноски; 16/ Следва ли въззивният съд с оглед неговите задължения да постави въпроси на страните по посочените от тях факти при нужда от изясняването им и да даде указания по чл. 145, ал. 2 ГПК, да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изложи съображенията си по тях в мотивите на решението; 17/ Следва ли въззивният съд, с оглед задълженията на съда по чл. 12 ГПК, да обсъди аргументите и доводите на ответника и прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и по чл. 235, ал. 2 ГПК да постанови решението си върху приетите за установени от него факти и закона; 18/ Следва ли съдът да обсъди наведени с отговора на исковата молба възражения от значение за изхода на делото – давността, чл. 146 ЗЗП; 19/ За задължението на съда да се произнесе по предмета на делото, който се определя от страните; 20/ Изискуемо ли е в хипотезата на предявен иск по чл. 422 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника и в случая – на поръчителя, преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката - кредитор по реда на чл. 418, вр. чл. 417, т. 2 ГПК вр. чл. 60, ал. 2 ЗКИ; 21/ Следва ли съдът служебно, без да е сезиран за това с исковата молба, да установява изискуемост на вземания за неплатени вноски по кредит, съответно да постановява решението си по иск по чл. 422, ал. 1 ГПК въз основа на представения документ по чл. 417, т. 2 ГПК, извън наведеното в исковата молба основание за дължимост на вноските – предсрочна изискуемост на кредита; 22/ Какво разграничава недопустимото решение, с което първата инстанция се е произнесла по непредявен иск, от първоинстанционното решение, с което искът е квалифициран неправилно от въззивната инстанция; 23/ Има ли правомощия въззивния съд за пръв път да се произнесе по искането на ищеца за присъждане на падежирали вноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано и с основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Във връзка с петия въпрос производството по делото е било спряно до приключването на тълк. дело № 5/2019 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно чл. 292 ГПК, а с определение № 204/23.10.2020 г. същото е възобновено, предвид постановяване на тълкувателно решение № 5/2019 г. от 21.01.2022 г.

Ответникът по касация – „Ю. Б. АД, чрез процесуалния си пълномощник, с писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за неоснователност на касационната жалба, както и на искането за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съобрази следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирано лице, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение съставът на въззивния съд е взел предвид доводите и възраженията на ответника – настоящ касатор, изложени в отговора на исковата молба, досежно нейната неоснователност, а именно – че банката не е обявила по отношение на кредитополучателя кредита за предсрочно изискуем и на това основание предявеният иск срещу поръчителя следва да бъде отхвърлен; че поръчителството е прекратено, поради изтичане на преклузивния срок по чл. 147 ГПК; че поръчителят се е задължил лично по договора за банков кредит, но не е подписвал /или дал съгласие да бъде представляван/ при сключването на анексите; че действието на договора за банков кредит не е надлежно продължено до 27.02.2016 г.; както и че нищожни по см. на ЗЗП са клаузите в договора относно наказателната лихва.

От фактическа страна съдът е приел, че договорът за кредит – продукт „Бизнес револвираща линия – плюс“, с кредитополучател АТЛАС ЕМ ЕНД ЕС ООД и съдлъжник ЕТ МАТАДОР – Д. М., сключен на 27.02.2006 г., касае предоставянето на кредит от 30 000 лв. за посрещане на краткосрочни оборотни нужди, с краен срок за погасяване – 27.02.2016 г. Предвидено е, че при просрочие на дължимите вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита, възнаградителната лихва се увеличава автоматично с 10 пункта – наказателна надбавка; уговорени са условията, при които банката може да направи кредита предсрочно изискуем; посочено е, че уведомленията във връзка с кредита ще се осъществяват на адресите на страните, посочени в договора, а ако някоя от страните промени адреса си има задължение да уведоми насрещната страна, в противен случай всички съобщения, достигнали до стария адрес, ще се считат получени.

Кредитополучателят не е погасил дължимата вноска към 21.09.2009 г. и следващите. На 23.08.2010 г. банката е изпратила покана до кредитополучателя за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, но не на адреса, посочен в договора, а на новия адрес на управление на дружеството, вписан в ТР. Поканата до солидарния длъжник /съдлъжник/ е била надлежно връчена, а до поръчителя – не, тъй като не е била изпратена на адреса, посочен в договора за поръчителство. На 03.11.2010 г. банката е подала заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, искането е уважено, възражение в законоустановения срок е направил само поръчителят, като по реда на чл. 419, ал. 1 ГПК разпореждането относно незабавното изпълнение спрямо последния е било отменено /определение № 17678/14.77.2016 г. по ч. гр. д. № 4483/2016 г. на СГС/, а изпълнителният лист – обезсилен. Обсъдено е заключението на вещото лице относно извършените погашения по кредита по дати и вид на задълженията, просрочените вноски /с настъпил падеж/ към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, също по видове задължения /главница, възнаградителна лихва, такси/, както и дължимите суми към крайния срок за погасяване на кредита, настъпил в хода на процеса.

От правна страна съставът на въззивния съд е приел, че поръчителят е физическо лице, обезпечило изпълнението на задължението на кредитополучателя да върне предоставения кредит, предназначен за осъществяване на търговската му дейност, от което е изведен извод, че ответникът не отговаря на изискванията на § 13, т. 1 ДРЗЗП и не може да се ползва от предвидената в този закон защита, освен това в договора за поръчителство изрично е отбелязано, че поръчителят има качество на „управител“ на магазин на търговското дружество – кредитополучател. На следващо място съдът е приел, че предсрочната изискуемост не е била обявена по надлежния ред, а срокът на договора е изтекъл преди подаване на исковата молба по чл. 422 ГПК, т. е. всички вноски са станали изискуеми. На това основание съдът е приел, че ответникът дължи всички вноски по погасителния план, считано от 03.05.2010 г., „съгласно разпоредбата на чл. 147 ЗЗД“, до 27.02.2016 г., когато изтича срокът на договора, съответни на установеното от вещото лице досежно главницата – 29 771.93 лв. Въззивният съд е редуцирал задълженията за лихви и такси „съобразно срока по чл. 147 ГПК“, като е приел за дължими само тези, възникнали в периода след 03.05.2010 г. до 25.10.2010 г.

Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по обобщения процесуалноправен въпрос, дали при постановяване на своето решение въззивният съд следва да обсъди всички относими към предмета на спора възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти и да изложи мотиви по тях. Въпросът е принципно значим за всяко едно въззивно решение, като касационната проверка следва да се допусне с оглед посочената от касатора практика на ВКС по чл.290 ГПК /решения № 161/04.10.2016 г. по т. д.№ 2220/15 г. на ІІ т. о., № 212/01.02.2012 г. по т. д.№ 1106/10 г. на ІІ т. о., № 127/05.04.2011 г. по т. д.№ 1321/09 г. на ІV г. о., № 134/30.12.2013 г. по т. д.№ 34/14 г. на ІІ т. о., № 68/24.04.2013 г. по т. д.№ 78/12 г. но ІІ т. о./ и данните по делото, според които съставът на въззивния съд е пропуснал да се произнесе по част от направените от ответника – настоящ касатор правопогасяващи възражения, съответно поддържани и във въззивното производство.

По останалите множество въпроси, формулирани в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, не се обосновава надлежно приложното поле на достъпа до касационно обжалване. Първите три въпроса, поставени от касатора /относно доказването на валидно правоотношение с ответника по договор за кредит и настъпила предсрочна изискуемост/, са относими изцяло към правилността на формираните от въззивния съд изводи за наличие на основание за ангажиране отговорността на поръчителя, поради което нямат характера на правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д.№ 1/2009 г. Не отговаря на общото селективно изискване на чл.280 ал.1 ГПК за достъп до касация и формулираният въпрос под № 9 /Може ли без произнасяне по всички доводи и възражения на страните съдът да установи действителния размер на отделните вноски/.

Следващите два въпроса, касаещи приложението на чл.147 ал.1 ЗЗД, са намерили отговор в ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 5/21.01.2022 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д.№ 5/2019 г. в смисъл, че разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД урежда едно от специалните основания за прекратяване на поръчителството по право - ако кредиторът не предяви иск срещу длъжника в шестмесечен срок от падежа на главното задължение; срокът е краен и преклузивен; в случай, че е уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. Тълкуването е приложимо към настоящия казус, но не ползва касатора, предвид приетото от въззивния съд, че главното задължение е станало изискуемо с изтичане срока на договора за кредит през 2016 г., поради което обжалване по тези въпроси не следва да се допуска.

Следващите три въпроса се отнасят до обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. Тезата на касатора за липса на надлежно обявена предсрочна изискуемост преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК е споделена от въззивния съд, поради което въпросите нямат значение за разрешаването на правния спор в искания от страната смисъл.

Въпроси с №№ 10, 11, 12, 13, 14, 15, 20, 21, 23 също не могат да обосноват допускането на въззивното решение до касационен контрол, доколкото същите са разрешени от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика, а именно – ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Според посочения акт на нормативно тълкуване е допустимо предявеният по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение; искът следва да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо; разграничаването на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в исковата молба по чл.422 ал.1 ГПК не е предпоставка за редовността, допустимостта или основателността на иска.

Въпрос № 22 не е обсъждан от въззивния съд и поради това не е обусловил правната му воля за изхода от спора; няма и вероятност въззивното решение да е недопустимо, като постановено по непредявен иск, с оглед задължителните указания на ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС.

Решението не може да се квалифицира и като очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, доколкото от съдържанието му не се констатира нито превратно приложение на материалния закон, нито грубо нарушение на правилата на формалната логика.

С оглед доказаното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, касаторът следва предварително да внесе такса в размер на 649.72 лв. по съответната сметка на ВКС, съгласно чл.18 ал.2 т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1801 от 16.07.2019 г. по в. гр. д. № 4778/2018 г. на Апелативен съд – София, в обжалваните от Т. В. Г. части.

УКАЗВА на касатора Т. В. Г. в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внасяне на дължимата държавна такса за разглеждане на жалбата му в размер на 649.72 лева по съответната сметка на ВКС, като при неизпълнение на горното в срок, производството по делото ще бъде прекратено.

ДЕЛОТО ДА СЕ ДОКЛАДВА на Председателя на Второ т. о. за насрочване в публично съдебно заседание, при надлежно изпълнение на дадените указания.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: