О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 182

София, 31.03.2022 година

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, в закрито заседание на девети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ:БОНКА ЙОНКОВА

ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 1064/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „УП България 8“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 185 от 10.11.2020 г. по в. т. д. № 459/2020г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 208 от 04.03.2020 г. по т. д. № 1898/2018 г. на Варненски окръжен съд. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу „Енерго-П. П. АД, [населено място], при участието на „Н. Е. Компания“ ЕАД, [населено място] като трето лице-помагач на ответника, обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата 115 652.71 лв. – неплатена преференциална цена за изкупуване на електрическа енергия за месец ноември 2015 г., за която е издадена дебитно известие № 95 към фактура № 91 от 30.11.2015 г.; сумата 33 287.23 лв. – обезщетение за забава върху предходната сума за периода от 29.01.2016 г. до предявяване на иска – 30.11.2018 г.; сумата 67 753.08 лв. – незаплатена преференциална цена за изкупуване на електрическа енергия за месец декември 2015 г., за която е издадена фактура № 94 от 31.12.2015 г. /частично заплатена/ и сумата 19 576.09 лв. – обезщетение за забава върху предходната сума за периода от 25.01.2016 г. до предявяване на иска – 30.11.2018 г.

Касаторът поддържа, че атакуваното решение е недопустимо, евентуално – неправилно. Оплакването за недопустимост обосновава с твърдението, че първоинстанционният съд, в нарушение на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е отказал да спре производството по делото поради наличието на преюдициален, според него, спор – висящото производство за проверка за законосъобразност на решение № СП-5 от 28.03.2019 г. (решение СП-5) на Комисията за енергийно и водно регулиране, което е в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2017 от 09.07.2019 г. на ОСГТК на Върховен касационен съд. Неправилността на акта е мотивирана с това, че: Въззивният съд погрешно е анализирал ефекта на измененията на ЗЕВИ от м. юли 2015г. върху механизма за заплащане на производители от ВяЕЦ и неправилно е приложил последствията от отмяната на решение СП-1 от 31.07.2015г. на КЕВР /“решение СП-1“/; Неоснователно е отказал да се произнесе по валидността на решение СП-5 по реда на чл. 17, ал. 2, изр. 1 ГПК; Не е взел предвид съществуващата до момента на промените практика между дружеството и ответника за прилагане и на двете преференциални цени, определени с точки 8 и 9 на решение Ц-10, както е уредно в чл. 18, ал. 4 от договора; Не е обсъдил аргументите на жалбоподателя, че отказът за плащане от страна на ответника се обосновава само и единствено с тълкуванието на НЕК; Игнорирал е факта на неизпълнение на договорното задължение на ответника по договора за изкупуване на електрическа енергия; Не са изложени подробни мотиви за отхвърлянето на исковете.

Като значими за допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 2 ГПК са поставени въпросите: „1. Преюдициален ли е по смисъла на чл. 229, ал.1, т.4 ГПК спорът за законосъобразността на декларативен индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка; 2. При наличие на предпоставките, предвидени в чл. 17, ал. 2 ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на акта; 3. Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл. 17, ал. 2 ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно (ex lege) правомощие на съда; 4. Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл. 17, ал. 2 ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционното решение; 5. Допустимо ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на ИАА дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му; 6. Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна, пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданският съд да се произнесе по същество, без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността вследствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационно-правния спор“.

По отношение на първия въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а за всички останали въпроси – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Като релевантна за първия въпрос практика, освен цитираното в самата касационна жалба Тълкувателно решение № 1/2017 от 09.07.2019 г. на ОСГТК на Върховен касационен съд, са посочени също: определение № 410 от 27.09.2019 г. по ч. т. д. № 1813/2019 г. на I т. о., определение № 40 от 18.01.2018 г. по ч. т. д. № 2586/2017 г. на I т. о. и определение № 25 от 10.0912013 г. по ч. гр. д. № 795/2012 г. на IV г. о.

Освен по поставените въпроси, искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – поради вероятна недопустимост на въззивното решение.

Ответникът по касация – „Енерго-П. П. АД, [населено място] и третото лице-помагач на същия – „Н. Е. Компания ЕАД, [населено място] – молят за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения в депозирани по делото писмени отговори, съответно от 28.04.2021 г. и от 08.04.2021 г. Ответникът претендира присъждане на разноски за настоящото производство съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на обжалваното решение Варненски апелативен съд, чрез препращане към мотивите на първоинстанционния акт по реда на чл. 272 ГПК, е приел, че: Ищцовото дружество е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници посредством вятърна електроцентрала „Камен бряг Север-3“ с мощност от 3000 КWh; Между него и ответното дружество е сключен договор № 97 от 26.08.2009 г. за изкупуване на ел. енергия, произведена от възобновяем енергиен източник; Произведената през месец ноември 2015 г. енергия е в размер на 675 316 кWh, отразена във фактура № 93 от 30.11.2015 г., а през месец декември 2015 г. – 337 638 кWh електрическа енергия, отразена във фактура № 94 от 31.12.2015 г.

Като спорен по делото въззивният съд е преценил въпросът – може ли след изменението на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ и приемането на Решение № СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР ВяЕЦ да попадне последователно в две ценови категории в рамките на едногодишен период, определени в т.1.7 и т.1.8 от решение № СП - 1/31.07.2015 г., съответно произведената от централата електроенергия да подлежи на преференциално изкупуване от обществения доставчик и от крайните снабдители по т.8 и по т.9 от Решение № Ц-10/30.03.2011 г. на КЕВР за достигнато нетно специфично производство на електрическа енергия, съответно до 2 000 kWh и до 2 300 kWh, като едва след изчерпване и на втория праг за определяне на преференциални цени, изкупуването да стане по цени за излишък на балансиращия пазар.

На този въпрос съдът е отговорил отрицателно, мотивирайки се с това, че: Новата правна уредба предвижда заплащане на произведена електрическа енергия от възобновяем източник чрез енергиен обект – ВяЕЦ по преференциални цени да става не съобразно фактически произведените количества до един от двата прага на достигнато нетно специфично производство на електрическа енергия, а съобразно технологичната годност за работа на обекта през календарната година до 2 250 часа и над 2 250 часа съобразно зонирането в две ветрови зони с Решение № Ц-13/28.06.2006 г. на ДКЕВР; Целта на законодателната уредба е не да се ограничава производството на електрическа енергия от вятърни електроцентрали само до или над 2 250 годишни часа, а да се създадат условия за изкупуване по преференциални цени само на количествата електрическа енергия, които осигуряват приход за производителите, съответстващ на заложената норма на възвръщаемост в определените преференциални цени със съответните решения на КЕВР – т. е. да се постигне баланс между заложените в тези цени ценообразуващи елементи и действителните приходи на производителите. В тази насока решаващият състав се е позовал и на мотивите за приемане на ЗИДЗЕ (обнародван в ДВ, бр.56/ 24.07.2015 г., в сила от 24.07.2015 г.), с който е изменена нормата на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ. Като е взел предвид уговореното в чл. 18, ал. 4 от процесния договор за изкупуване на електрическа енергия от възобновяем източник, че технологичната годност за работа на обекта – ВяЕЦ „Камен бряг Север-3“ през календарната година е до 2 250 часа, съставът на апелативния съд е приел, че приложение следва да намери преференциалната цена за достигнато нетно специфично производство от 2 000 kWh годишно, а именно 188, 29 лв./МWh, като произведените над този праг количества електроенергия се заплащат по цени за излишък на балансиращия пазар. Счел е, че няма основание за присъждане на преференциална цена от 174.54 лв./МWh, съответно 172.95 лв./МWh за достигнато нетно специфично производство на електроенергия за разликата над 2 000 kWh – 550.926, съответно – 138.564 МWh, тъй като процесната ВяЕЦ няма технологична годност за работа повече от 2 250 годишни часа.

Като неоснователно въззивният съд е преценил оплакването, че производството по делото е следвало да бъде спряно с оглед обжалването на Решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР, като подробно е аргументирал становището си с предварителната изпълняемост на същото.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Безспорно, два от поставените от касатора въпроси (въпрос № 1 и № 6), т. е. въпросите, свързани с наличието на основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, са обуславящи за изхода на конкретното дело, доколкото решаването им има значение за допустимостта на обжалвания акт. По отношение на тях обаче не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (за първия въпрос), съответно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – за последния въпрос. Цитираните от касатора три определения на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, с които не е допуснато касационно обжалване, нямат характер на практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, разяснен в т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК. Що се отнася до определението по ч. гр. д. № 795/2012 г. на ВКС, IV г. о., касаещо заплащане на обезщетение за фактически отработено време над нормалната месечна продължителност, същото е неотносима практика.

Релевантна практика за посочените въпроси са служебно известните на настоящия състав актове на ВКС – определение № 597 от 30.09.2019 г. ч. т. д. № 1628/2019 г., определение № 241 от 28.05.2021 г. по ч. т. д. № 985/2021 г., определение № 236 от 27.05.2021 г. ч. т. д. № 429/2021 г. на II т. о., определение № № 60 293 от 01.08.2021 г. по ч. т. д. № 926/2021 г. на I т. о., определение № 60 275 от 21.07.2021 г. по ч. т. д. № 595/2021 г. на I т. о. и определение № 60 429 от 22.11.2021 г. по ч. т. д. № 1251/20121 г. на II т. о. В тези актове се приема, че когато по силата на закона е предвидено предварително изпълнение на индивидуален административен акт, независимо от обжалването на последния, през спорния период следва да се зачетат правните последици, към които е насочен. Съществуването на посочената практика изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а съответствието на действията на въззивния съд с тази практика изключва и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следователно, доколкото не са били налице предпоставките за спиране на производството по делото, постановеното по него решение не е недопустимо съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС.

Що се отнася до останалите въпроси в изложението, свързани с приложението на чл. 17, ал. 2 ГПК, същите не могат да обосноват допускането на касационния контрол, тъй като не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Отсъствието на обуславящ за изхода на делото характер произтича от обстоятелството, че въззивният съд изобщо не се е произнасял по приложението на чл. 17, ал. 2 ГПК, каквото е твърдението и на самия касатор, заявено като изрично оплакване в касационната жалба. Ето защо, не подлежи на преценка поддържаното за тези въпроси основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация „Енерго-П. П. АД, [населено място] разноски за настоящото производство в размер на сумата 7 512 лв. – адвокатско възнаграждение (с включен ДДС), чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представените по делото доказателства – договор за правна защита и съдействие № 21389 от 09.04.2021 г.; фактура № 22376 от 09.04.2021 г. и платежно нареждане от 26.04.2021 г. до „П. И. Банка”.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 185 от 10.11.2020 г. по в. т. д. № 459/2020г. на Варненски апелативен съд.

ОСЪЖДА „УП България 8“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], пл. „Позитано“ № 2, ет. 5 да заплати на „Енерго-П. П. АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], бул. „В. В. № 258, Варна разноски за настоящото производство в размер на сумата 7 512 (седем хиляди петстотин и дванадесет) лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: