О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2138

Гр. София, 08.07.2025 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Й.

ЧЛЕНОВЕ: П. Х.

ИВАНКА АНГЕЛОВА

като изслуша докладваното от съдия П. Х. т. д. № 1959/2024 г., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Д., действащ лично и със съгласието на своя баща Д. Д. Д., двамата от [населено място] чифлик, чрез процесуален пълномощник, против решение № 110 от 08.04.2024 г., постановено по в. т. д. № 616/2023 г. по описа на Варненски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 269 от 15.06.2023 г. по т. д. № 140/2022 г. на Варненски окръжен съд (в диспозитива на въззивното решение неточно са изписани номерът, датата и делото, по което е постановено първоинстанционното решение) в частта, с която е отхвърлен искът на касатора срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата от 16 000 лв. (разликата над присъдените 14 000 лв. до претендираните 30 000 лв., частично от 80 000 лв.), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени вследствие на ПТП, настъпило на 23.09.2021 г. в [населено място] чифлик по вина на водача Р. И. Р., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.10.2021 г. до окончателното плащане на задължението.

В касационната жалба се излага, че въззивното решение е неправилно – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че при определяне на размера на обезщетението въззивният съд не е съобразил задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г. - не са обсъдени и взети предвид в нужната степен всички събрани по делото доказателства и конкретни обективно съществуващи факти, съдебната практика при компенсиране на неимуществени вреди от този вид, лимитът на отговорността на застрахователя, икономическата конюнктура в страната, инфлационните процеси, последиците за пострадалия и всички критерии, имащи значение за справедливия размер на обезщетението, в резултат на което то е значително занижено; недооценени в частност са останали видът и характерът на причинените телесни увреждания, претърпените болки и страдания, продължителността на лечебния и възстановителния период, търпените от пострадалия неудобства, последиците за психиката му, неговата ниска възраст, продължаващите болки; при определяне на обезщетението са отчетени обстоятелства като социалния статус на семейството на пострадалия, при положение, че същият не е критерий за правилно приложение на принципа на справедливост. Доводите за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила са свързани с недопускането на повторна САТЕ относно механизма на произшествието и установяването на точната скорост на движение на мотоциклета, управляван от пострадалия, както и с частично игнориране и неправилно ценене на събраните доказателства. Оспорва се и правилността на извода на съда за доказано съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ищец и неговия размер. Моли се за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и за постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде уважена, с присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси: 1. При направени оплаквания във въззивната жалба, че е налице неяснота, непълнота, необоснованост и възниква съмнение за неправилност на прието по делото експертно заключение, въззивният съд следва ли да допусне изслушването на повторна експертиза, при направено искане във въззивната жалба и дори служебно, в случаите, когато това е необходимо за изясняването на обстоятелствата по делото, изискващи специалните знания на вещо лице, след като съдебният състав няма необходимите специални знания и той не би могъл сам да даде отговор по съответните въпроси, за които съдиите нямат нужната квалификация и образование?; 2. При положение че необходимост от отговор на такива въпроси възникне с оглед съдържащите се данни във вече прието по делото заключение на вещо лице, следва ли съдът да допусне нова експертиза – в това число и служебно, за да осигури надлежен отговор на съответния въпрос от компетентно вещо лице и чрез надлежно изготвено експертно заключение, на който отговор би могъл да основе решението си?; 3. Следва ли съдът да допусне повторно заключение, когато не е обосновано и възниква съмнение за правилността на приетото такова по делото, и как съдът извършва преценка дали искането за възлагане на повторна или допълнителна експертиза е основателно? Може ли тази преценка да е формална – с формално сочене за правилност на приетото заключение, или трябва да се основава на установените в закона критерии?; 4. Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?; 5. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?; 6. Несъответствието на фактическите изводи на съда както на правните изводи, така и на установените по делото доказателства и факти, представлява ли нарушение на съществени процесуални правила? Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата?; 7. 3а да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните изисквания, въведени с ППВС № 4/1968 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност и обоснове точен паричен еквивалент на търпимите неимуществени вреди?; 8. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят, и как те се оценяват и съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 9. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания и настъпили последици, и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?; 10. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г.?; 11. Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и да се позове на събраните по делото доказателства, задължителната им преценка в тяхната съвкупност и значимост?; 12. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите?; 13. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2021 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди това и след това? Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия? Общественото разбиране за справедливост през последните 3-4 години и конкретно през 2021 г. предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите преди?; 14. Критериите на чл. 52 ЗЗД и икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП – м. септември 2021 г., обосновават ли намаляването на обезщетението?; 15. Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване? При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване – т. е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение, тъй като доказването на възражението за съпричиняване има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствената тежест?; 16. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта?; 17. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици?; 18. Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение, или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането? и 19. При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците за настъпване на деликта и последиците и с оглед на това да определи размера на допринасяне и на обезщетението?

В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава на следната практика на ВКС, включително задължителна такава на ВКС и ВС, в противоречие с разрешенията в която счита, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 240 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 3944/2019 г. на ВКС, IV г. о. – по въпроси №№ 1 и 2; решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на ВКС, I г. о. – по въпрос № 3; т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; т. 19 на Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, IV г. о., определение № 1006 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 619/2010 на ВКС, III г. о., решение № 11 от 21.04.1994 г. по адм. д. № 4900/1993 г. на ВКС, III г. о. и решение № 87 от 04.09.1958 г. по гр. д. № 55/1958 г. на ОСГК на ВС – по въпроси №№ 4 и 5; т. 12 на Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС – по въпрос № 6; ППВС № 4/23.12.1968 г. – по въпрос № 7; решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси №№ 8 – 10, вкл.; ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 88 от 09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 11; решение № 124 от 11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2974/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 177 от 27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, II т. о. и решение № 1 от 05.02.2019 г. по т. д. № 1002/2017 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 12; ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 23 от 25.03.2014 г. по т. д. № 1154/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 157 от 28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 94 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о. и решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о. – по въпросите под № 13; ППВС № 4/23.12.1968 г. – по въпрос № 14; решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, III г. о. и решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г. о. – по въпросите под № 15; решение № 147 от 05.12.2017 г. по т. д. № 60341/2016 г. на ВКС, I г. о. и решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 16; решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 17; решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 6 от 03.02.2017 г. по гр. д. № 53091/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 154 от 31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 97 от 10.11.1968 г. по н. д. № 1359/1967 г. на ВС, III н. о., решение № 322 от 28.11.1973 г. по н. д. № 234/1973 г. на ВС, III н. о., решение № 407/1987 г. по н. д. № 365/1987 г. на ВС и решение № 260/1983 г. по н. д. № 216/1983 г. на ВС – по въпрос № 18 и решение № 154 от 31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т. о. и решение № 58 от 29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 19.

По отношение на поставените въпроси под № 4, №№ 8 – 10, вкл., и № 14 в условията на евентуалност бланкетно се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касаторът се позовава и на самостоятелния критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирана с твърдения за тенденциозно и едностранно ценене и обсъждане на доказателствата по делото с явна цел за определяне на изключително нисък размер на обезщетението.

Ответникът по касационната жалба – „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становищe за липса на сочените от касаторa основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Производството е образувано и по подадена частна касационна жалба от пълномощника на касатора против същото въззивно решение в частта с характер на определение, с която е потвърдено определение № 1236 от 06.09.2023 г., постановено по т. д. № 140/2022 г. на Варненски окръжен съд (в диспозитива на въззивното решение отново неточно са посочени номерът, датата и делото, по което е постановено определението), в частта, с която е отхвърлена молбата по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските чрез допълнително присъждане в полза на адв. П. К. на сумата 918.57 лв. с ДДС (над вече присъдените 1 101.63 лв. с ДДС), представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв за осъщественото безплатно процесуално представителство на Д. Д. Д. в първата инстанция.

В частната касационна жалба се правят оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на определението в обжалваната част и се моли за отмяната му. Поддържа се, че според практиката на ВКС определянето на размера на възнаграждението за осъществявано по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв процесуално представителство следва да става към датата на приключване на устните състезания в съответната инстанция, поради което съдът е следвало да приложи Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията след изменението (обн. ДВ бр. 88/04.11.2022 г.). Развиват се доводи, че задължителните указания на решение на СЕС по дело С–438/22 са неприложими поради законовото препращане в чл. 38, ал. 2 ЗАдв към разпоредбите на НМРАВ, както и поради това, че в случая няма сключен договор между адвоката и неговия доверител, поради което липсва нарушение на правилата за конкуренцията в посочения от СЕС смисъл. Акцентира се и на несъобразения от съдилищата брой открити съдебни заседания с участие на пълномощника пред първата инстанция.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба са поставени следните въпроси: 1. Приложими ли са разпоредбите на актуалната към датата на приключване на устните състезания редакция на НМРАВ, издадена на основание чл. 36, ал. 2 ЗАдв., при определяне на адвокатски хонорар на основание чл. 38 ЗАдв (при оказана безплатна правна помощ) и текста на ал. 2 (Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати) и в кои случаи съдът не е обвързан от разпоредбите на Наредбата във връзка с постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г.?; 2. Ако липсва изрично договаряне и съгласие на адвоката да осъществи представителство при възнаграждение в размер по-нисък от установения в НМРАВ, как следва съдът да определи размера на адвокатското възнаграждение и трябва ли да се съобразят разпоредбите на НМРАВ? и 3. При проведено последно съдебно заседание след влизане в сила на измененията в НМРАВ (ДВ, бр. № 88/04.11.2022 г.), при действието на което е постановено решението, т. е. след влизане в сила на измененията, по коя редакция на Наредбата следва да се определи адвокатското възнаграждение и трябва ли съдът да съобрази разпоредбите на Наредбата, ако между страните не е договорено възнаграждение, различно от установеното в Наредбата?

По първите два въпроса е заявено наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновано със значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото във връзка с решението на СЕС от 25.01.2024 г., а по третия въпрос се твърди произнасяне на въззивния съд в противоречие с разрешенията, възприети в следната съдебна практика – определение № 829 от 20.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6417/2014 г. на ВКС, III г. о. и определение № 2157 от 14.07.2023 г. по ч. гр. д. № 2863/2023 г. на ВКС, III г. о. - основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Насрещната страна по частната касационна жалба не е подала писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба и частната касационна жалба са подадени в срока по чл. 283 ГПК, респ. чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и са насочени срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове.

За да достигне до обжалвания краен резултат, въззивният съд е изходил от обстоятелствената част на исковата молба, във връзка с което е намерил за неоснователни оплакванията на ищеца, че първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения, изразяващи се в игнориране на факти, установими от свидетелските показания и от мотивационната част на СМЕ. Съдът е посочил, че в исковата молба не са наведени твърдения за фактите и обстоятелствата, по отношение на които се претендира същите да бъдат „извлечени“ от показанията на свидетелите и от заключението на вещото лице и да послужат като част от фактическото основание на иска, релевантно за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. За неоснователно въззивният съд е намерил и оплакването, свързано с несъобразяване на факти от социалния доклад на Дирекция „Социално подпомагане“ – [населено място] чифлик, тъй като в него не е обективирано нещо различно от фактите и обстоятелствата, сочени в исковата молба, за чието установяване са ангажирани допустими гласни доказателства, събрани непосредствено от първоинстанционния съд.

За установяване на уврежданията на ищеца при произшествието решаващият съдебен състав е кредитирал изцяло заключението по допуснатата съдебно-медицинската експертиза, от което се установява, че получената от ищеца при ПТП разкъсно-контузна рана на дясна китка с увреждане на радиалния разгъвач на гривнената става и радиалния нерв в същата област е обусловило трайно затруднение на движенията на дясната ръка за повече от 30 дни; разкъсно-контузната рана на дясното коляно е обусловила временно разстройство на здравето, неопасно за живота; раните са обработени хирургично и зашити; увреденият радиален разгъвач на дясната китка е възстановен оперативно; лечението е продължило с гипсова имобилизация за 21 дни и последваща рехабилитация; обичайният срок за възстановяване е около два месеца. При прегледа на пострадалия е установено, че раните са зараснали и движенията в ставите на десните горен и долен крайник са напълно възстановени.

Съдът е съобразил и заключението по проведената СПЕ, според което след инцидента ищецът не е посещавал психолог или психиатър, не е провеждал специфично лечение, при изследването е бил психомоторно спокоен и правилно ориентиран; без съзнание за психично заболяване; няма нарушения във възприятно-предпазната дейност; мисловният процес протича с нормален темп, правилен по структура, апсихотичен, без доминантни идеи; емоционално–съответен, волево–нормобуличен, памет и интелект – в норма; не е налице актуална психопатологична симптоматика, няма данни за психично разстройство.

Въз основа на свидетелските показания, преценени съгласно чл. 172 ГПК и с оглед съответствието им с останалите доказателства, съдът е счел за установени всички твърдения в исковата молба относно претърпените от ищеца вследствие на инцидента неимуществени вреди - болки, страдания и негативни преживявания, подробно описани.

В обобщение, въззивният съд е приел за установени и е взел предвид следните факти, относими към размера на обезщетението, съобразно указанията на ППВС № 4/1968 г. по приложението на чл. 52 ЗЗД: възрастта на пострадалия – 13-годишен към момента на ПТП; степента, характера и вида на получените увреждания; наложилата се оперативна интервенция и обработка на рани, обусловили болки и страдания със значителен интензитет и причинили временна невъзможност за самообслужване и необходимост от активната чужда помощ поради затруднение в движенията на десния горен крайник за период, не по-малък от 2 месеца; засягането на значими за пострадалото лице човешки потребности поради невъзможност за период от няколко месеца да ходи на училище и да спортува, провокирания у пострадалия краткотраен травматичен стрес, съпътстван със социална изолация; оценката на експертите за пълно възстановяване от физическите и психически травми към момента на освидетелстването. Въззивният съд е посочил, че съобразява и следните обстоятелства: лимита на отговорност на застрахователя за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт към датата на застрахователното събитие (10 420 000 лв., независимо от броя на пострадалите лица – чл. 492 КЗ); това, че към момента на деликта – 23.09.2021 г. пострадалият водач на мотоциклет е малолетно лице, в нетрудоспособна възраст, баща му е без постоянна трудова заетост, двамата живеят в малък град – Долни чифлик; майката му живее в друго населено място. Според въззивната инстанция, посочените обстоятелства представляват помощни критерии за преценката за справедливост, която не допуска застрахователното плащане да се превръща от средство, заместващо загуба, в средство за извличане на неоправдано обогатяване и промяна в социалното положение и стандарта на живот на получателя на обезщетението – ППВС № 4/1968 г.

Предвид горните факти, обществения критерий за справедливост на съответния етап на социално–икономическото развитие в страната, лимитите на застрахователни обезщетения, както и обичайната съдебна практика при определяне на обезщетения при деликт с подобен характер и интензитет на вредите, съдът е заключил, че справедливият размер на обезщетението по смисъла на чл. 52 ЗЗД е този, определен и от първоинстанционния съд – 21 000 лв.

По втория спорен между страните въпрос относно наличието на принос в причиняването на вредите въззивният съд е съобразил заключението на съдебно–автотехническата експертиза, разпита на водача на лекия автомобил и относимите официални документи, съставени от органите на полицията и след подробното им обсъждане е приел следното: Преди произшествието, което е настъпило на кръстовище в [населено място], скоростта на лекия автомобил (след знак „Стоп“) е била 12.4 км/ч, а тази на мотоциклета - в диапазона 61.4 – 83 км/ч, т. е. над разрешената за населено място; водачът на мотоциклета е имал техническа възможност да спре аварийно преди ПТП в точката на начална реакция при движение със скорост до 50 км/ч.; причина за настъпване на ПТП от техническа гледна точка се явява поведението и на двамата водачи: на неправоспособния водач, управляващ МПС със скорост, по-висока от разрешената, и на водача на лекия автомобил, който не се е съобразил с наличието на двуколесно МПС по пътя с предимство и възможността за бързо ускоряване на мотоциклета, като се има предвид и обстоятелството, че мотоциклетът, управляван от ищеца, не е притежавал в пълен обем изискващите се светлини, вкл. предни. Съдът е кредитирал изцяло заключението на вещото лице и е приел, че независимо от вариантността му механизмът на произшествието изключва основателността на защитната теза на ищеца, че не е имал възможност да спре аварийно дори и при управление на мотоциклета с разрешената скорост от 50 км/ч.

При тези данни въззивният съдебен състав е намерил, че ответникът е провел главно и пълно доказване в процеса на съпричиняващо поведение на пострадалия, който, на 13-годишна възраст, като (неправоспособен) водач на мотоциклет „Хонда“, е допуснал нарушение на чл. 20 ЗДвП, както и е управлявал превозното средство без функциониращи светлини, като това негово поведение е в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат и съставлява основание за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Относно конкретния размер на приноса на пострадалия въззивната инстанция е посочила, че допуснатите нарушения на ЗДвП от застрахования водач са установени с влязлото в сила решение по чл. 78а НК: нарушение на чл. 6, т. 1 ЗДвП, вр. чл. 46, ал. 2 ППЗДвП и чл. 50, ал. 1 ЗДвП – след като спрял на пътен знак „Б2“, преди потегляне не изпълнил задължението си да пропусне ППС, които имат предимство. Приносът на пострадалия за настъпване на произшествието и вредоносния за него резултат в конкретния случай е намерен от съда за съществен, защото управлението на мотоциклета със скорост в рамките на разрешената би му дало възможност при навременна, адекватна реакция, въпреки липсата на правоспособност (знания и опит) за управление на МПС, да предотврати настъпването на пътния инцидент чрез спиране или чрез заобикаляне на автомобила, в който се е блъснал странично (в областта на задната дясна врата), малко преди последният да напусне кръстовището, при движение със скорост около 12 км/ч към момента на удара на мотоциклета в него, а неизпълнението на задължението за управление на МПС при включени светлини е препятствало по-ранното възприемане на мотоциклета от водача на автомобила като непосредствена опасност за движението. По тези съображения, въззивният съд е приел, че приносът на пострадалия следва да се определи на 1/3, в съответствие с обема на пряката причинно-следствена връзка.

По частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК въззивният съд е изложил съображения, че нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, препращаща към НМРАВ, е неприложима поради несъответствието с правото на ЕС съгласно приетото в решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22. Посочените в НМРАВ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебно определяне на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, материалният интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. При съобразяване на всички примерно посочени критерии за определяне размера на възнаграждението на адвокат, съгласил се да поеме безплатна правна защита, въззивният съдебен състав е приел, че не може да се направи извод за наличие на основание за увеличаване на дължимото възнаграждение за осъщественото пред първата инстанция безплатно процесуално представителство на ищеца от адв. П. К. над сумата от 1 101.63 лв. с ДДС.

Настоящият съдебен състав намира, че липсва основание за допускане на въззивното решение до касационна проверка и в двете обжалвани части, а съображенията за това са следните:

За допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК е необходимо касаторът да е формулирал един или повече правни въпроси, които имат значение за обжалвания краен резултат (т. е. такива, които са включени в предмета на спора, разрешени са от въззивния съд и са обусловили решаващата му правна воля за изхода на делото), но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждането на събраните по делото доказателства. Кумулативно с изискването да формулира надлежен правен въпрос касаторът следва да посочи и обоснове наличието на поне едно от допълнителните селективни основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, конкретно относими към разрешаването на въпроса.

Във връзка с решението по иска с правно основание чл. 432 КЗ касаторът е поставил 19 въпроса, обобщени съобразно правомощията на касационната инстанция в три групи. В първата група са формулирани процесуалноправни въпроси, касаещи приложението на правилата за допускане на нова (повторна) експертиза във въззивното производство – чл. 266, вр. чл. 201 ГПК, вкл. служебно, и предпоставките за това; както и въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд за мотивиране на съдебния му акт, в това число - да извърши самостоятелна преценка на доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност и логическа последователност.

По първите въпроси касационният съд се е произнесъл по реда на чл. 290 ГПК в смисъл, че когато с оглед оплакванията във въззивната жалба или във връзка с осигуряване приложението на императивна материалноправна норма може да се направи извод, че е налице неяснота, непълнота, необоснованост или възниква съмнение за неправилност на прието по делото експертно заключение, въззивният съд следва и служебно да допусне изслушването на нова експертиза в случаите, когато това е необходимо за изясняването на обстоятелствата по делото, изискващи специалните знания на вещо лице.

В конкретния случай въззивният съд в подготвително заседание на 08.04.2024 г. е разгледал искането на касатора за назначаването на нова (повторна) експертиза относно механизма на произшествието, като е направил изрична преценка за липса на предпоставките на чл. 201, предл. 2 ГПК, вр. чл. 266, ал. 3 ГПК, тъй като даденото от вещото лице заключение е ясно и обосновано и не възниква съмнение относно неговата правилност. Предвид това съдът не е процедирал в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, а проверката за правилност на горния извод стои извън предмета на производството по чл. 288 ГПК.

По следващите въпроси е налице задължителна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като дейността и на първата, и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да реши спора, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; обект на въззивната дейност не са пороците или законосъобразността на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор по същество, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В същия смисъл е и разрешението по т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, според което във въззивното производство съдът при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Съгласно практиката по чл. 290 ГПК при постановяване на решението си съдът е длъжен да оцени поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, които носят информация относно релевантните за спора факти.

Видно е от съдържанието на обжалваното решение, че и по тези въпроси липсва твърдяното противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е формирал свои собствени фактически и правни изводи по предмета на спора, след обсъждане и съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и надлежното подвеждане на установените чрез тях факти под приложимите материалноправни норми.

Втората група въпроси касае приложението на чл. 52 ЗЗД и критериите, въз основа на които съдът определя обезщетение за неимуществени вреди от деликт при спазване на принципа за справедливост.

Според задължителните постановки на ППВС № 4/1968 г. и трайната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, които следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането; когато съдът само е изброил релевантните за определяне на обезщетението факти, но не е мотивирал оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно е преценил последните, критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД се явява нарушен; горната преценка неминуемо изисква отчитане на общественото разбиране за понятието „справедливост” на определен етап от развитието на обществото въз основа на обществено-икономическите условия, като лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите имат значение единствено като ориентир за конкретната икономическа конюнктура, при която е настъпило увреждането, без да са самостоятелен критерий за определяне размера на обезщетението.

Посочените указания по приложението на закона са съобразени от въззивния съд, като при определяне на размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди съдебният състав е взел предвид броя, вида и тежестта на телесните увреждания, вида на проведеното лечение, продължителността на лечебния и възстановителния процес, интензитета на болките и страданията, възрастта на пострадалото лице към момента на увреждането, търпените неудобства, допълнителните негативни психични изживявания, обществено-икономическите условия в страната при настъпване на процесното ПТП. Съдът е акцентирал върху краткия срок на възстановяване, обусловен от младата възраст на ищеца, и върху липсата на функционални и психологични последствия от травмите, при отчитане на всички установени по делото обстоятелства, касаещи обема на вредите. Предвид изложеното и по втората група въпроси не се установява соченото от касатора противоречие със задължителна практика на ВС и практиката на ВКС. Извън горното следва да се посочи и съизмеримостта на определеното обезщетение с други такива за сходни увреждания в процесния период, съобразно вече влезли в сила въззивни съдебни актове.

Третата група въпроси е относима към правилата за установяване и отчитане на принос на пострадалото при деликт лице съгласно чл. 51, ал. 2 ГПК. По тези въпроси също е налице обилна и трайна практика на касационната инстанция, според която съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина; принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице, когато с поведението си пострадалият обективно способства за настъпване на този резултат или за увеличаване на обема на вредоносните последици, като съпричиняването може да се изразява и в поемане на риска от настъпването на вредоносни последици или необоснованото му игнориране, макар по правило да не почива на предположения; приносът на пострадалия следва да бъде доказан при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела като основание за намаляване на отговорността си за обезщетяване на причинени от деликт вреди; при определяне степента на съпричиняване е нужно да се направи сравнение на поведението на участниците в ПТП, като съразмерността на действията или бездействията на пострадалия спрямо останалите фактори, причинили произшествието, ще определят и приноса му за настъпването на вредите.

Обжалваният съдебен акт е постановен в съответствие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК – прието е наличие на пълно и главно доказване на възражението за съпричиняване, изследвана е пряката причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вредоносни последици, извършена е съпоставка между поведението, броя и тежестта на нарушенията на двамата водачи, довели до увреждането на ищеца, въз основа на които е определена и степента на съпричиняване.

Предвид изложеното по така обобщените въпроси не се установява наличието на допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на исканото обжалване. По въпросите, спрямо които се релевира и допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се посочи, че с оглед наличието на съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за тях не може да се приеме, че имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото съгласно разясненията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., а въпрос № 14 дори не покрива общото селективно изискване за достъп до касационен контрол.

По делото не се доказва и наличието на самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието на обжалваното решение не се констатира превратно прилагане на закона от страна на въззивния съд (т. е. в неговия обратен смисъл), нито грубо нарушение на правилата на формалната логика, поради което същото не може да се квалифицира като очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба.

Във връзка с решението на апелативния съд в частта (с характер на определение), с която е разгледана и оставена без уважение частната жалба срещу определението на първата инстанция по чл. 248 ГПК също не са налице изискванията на закона за провеждането на касационен контрол.

Въпросът по коя редакция на НМРАВ следва да се определи адвокатското възнаграждение, дължимо на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, не удовлетворява общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съдът е отрекъл изцяло приложимостта на посочените в Наредбата минимални размери на възнаграждения, независимо от нейните редакции, с оглед задължителното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22. Останалите въпроси също не могат да обосноват достъпа до касационна проверка на въззивното определение (в кои случаи съдът не е обвързан от разпоредбите на НМРАВ и трябва ли да се съобразят разпоредбите на Наредбата, ако липсва изрично договаряне и съгласие на адвоката да осъществи представителство при възнаграждение в размер, по-нисък от установения в НМРАВ) въз основа на решението на СЕС, с което ясно е констатирана нищожността на коментираната уредба и задължението на съда да я остави без приложение, като това се отнася и до случаите, касаещи размера на възнагражденията при безплатното процесуално представителство.

Съдебната практика е установила примерни критерии за определяне на адвокатското възнаграждение, вкл. в хипотеза като настоящата, при съобразяване на разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗАдв за справедливост и обоснованост на възнаграждението, във връзка с които липсват поставени правни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

С оглед резултата от предприетото касационно обжалване в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски, респективно юрисконсултско възнаграждение, в размер на 200 лв., на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.

Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 110 от 08.04.2024 г. по в. т. д. № 616/2023 г. на Варненския апелативен съд в обжалваните му части.

ОСЪЖДА Д. Д. Д. с ЕГН [ЕГН], действащ със съгласието на своя баща Д. Д. Д., да заплати на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД с ЕИК[ЕИК], сумата 200 (двеста) лв. – юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК за защитата му в касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: