Производството е по гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК.

Образувано е по касационни жалби на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – София и на „Н.В“ ООД срещу решение № 7189/30.11.2018 г. на Административен съд София-град /АССГ/ по адм. д. № 12658/2017 г.

Първият касатор обжалва частта от решението, с която е отменен ревизионен акт /РА/ № Р-22002316004981-091-001/04.05.2017 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП София относно определени задължения по ЗДДС в резултат на непризнато право на приспадане на данъчен кредит в размер 162 314 лева. Доводите му са за неправилност на решението заради противоречие с материалния закон. Според него регистрацията за целите на ДДС на доставчика е условие за правомерното начисляване на данъка, а съответно и за правото на приспадане на данъчен кредит с арг. от чл. 70, ал. 5 ЗДДС.

Вторият касационен жалбоподател обжалва частта от съдебния акт, отхвърляща оспорването му срещу РА относно установения ДДС за внасяне в размер 26 707.07 лева и лихва за забава в размер 7 161 лева. Оплакванията му са за неправилност на решението на основания от трите категории по чл. 209, т. 3 АПК. Сочи подценени от първостепенния съд писмени доказателствени средства, установяващи според него използването на леките автомобили, за чието придобиване е отказано право на приспадане, за независимата му икономическа дейност. Така обосновава отсъствието на ограничението на правото на приспадане на данъчен кредит по чл. 70, ал. 1, т. 2 ЗДДС за единия от автомобилите, а за другия настоява на изключението по чл. 70, ал. 2, т. 5 ЗДДС от ограничението по чл. 70, ал. 1, т. 4 ЗДДС предвид извършването на транспортни услуги като основна дейност.

Всеки от касаторите иска отмяна на обжалваната част от решението и отхвърляне на оспорването, респ. отмяна на съответната част от РА. Като ответници по касация изразяват становище за неоснователност на насрещната касационна жалба. Претендират деловодни разноски.

Заключението на прокурора е за неоснователност на касационните жалби.

Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното:

С оспорената пред АССГ част от РА са установени в тежест на "Н.В" ООД задължения по ЗДДС – за ДДС за внасяне в общ размер 181 160.85 лева с лихви за забава общо 33 868.07 лева. Определените задължения за косвения данък са в резулта на извършена корекция на декларираните от РЛ резултати по ЗДДС в данъчни периоди от м. 12.2014 г. до м. 05.2016 г. Основание за корекцията е отказът на приходната администрация да признае упражнено в тези данъчни периоди право на приспадане на данъчен кредит. Отречено е данъчно предимство в общ размер 162 314 лева по фактури, издадени от „Медор груп“ ЕООД, „НИ КО 2012“ ООД и „ПЛА СТО 2015“ ЕООД заради факта на дерегистрация за целите на ДДС на доставчиците и с позоваване на разпоредбата на чл. 70, ал. 5 ЗДДС. Право на приспадане в размер 11 930.56 лева е отказано за осъществено в д. п.м. 06.2015 г. обратно начисляване на данъка във връзка с вътреобщностно придобиване през м. февруари 2015 г. на лек автомобил марка Ауди, модел А5 кабриолет с рег. [рег. номер на МПС], доставен от немско дружество. Приложено е ограничението по чл. 70, ал. 1, т. 4 ЗДДС с оглед предмета на доставката – лек автомобил. Отречено е правото на приспадане в общ размер 6 916.29 лева за данък, начислен по лизингови вноски в изпълнение на договор за финансов лизинг от 20.01.2015 г. с „Алианц лизинг България“ АД за лизинговане на лек автомобил Д. Г. Ч 3.0 ЦРД. Според администрацията не е установено отреждането на стоката за независимата икономическа дейност на РЛ, което сочело на ограничението по чл. 70, ал. 1, т. 2 ЗДДС.

С първоинстанционното решение е отменен РА в частта му за определяне на публични задължения в корелация с отказа да се признае правото на приспадане на данъчен кредит по издадени от дерегистрирани по ЗДДС доставчици и е отхвърлена жалбата срещу РА в останалата част.

Според административния съд по фактурите на „Медор груп“ ЕООД, „НИ КО 2012“ ООД и „ПЛА СТО 2015“ ЕООД са установени материалноправните предпоставки за правото на приспадане на данъчен кредит. Съдът се е позовал на практика на СЕС за решаващия си извод, че спорното данъчно предимство не може да бъде поставено под условието за предоставяне на идентификационен номер по ДДС на доставчика.

По констатациите на съда лекият автомобил марка Ауди е продаден на 26.10.2016 г. Във връзка с притежаването му са сключвани различни видове застраховки, платен е данък върху превозните средства за 2015 и за 2016 г. Представена е пътна книжка, според която автомобилът е управляван от Н.В и се е движил само на територията на гр. Б. за по 8-10 дни през 07, 08 и 09.2015 г. и м. 07.2016 г. Съставяни са пътни листове и мемориални ордери за изписване на гориво. Съдът е споделил изводите на органите по приходите за приложимост на ограничението в правото на приспадане по чл. 70, ал. 1, т. 4 ЗДДС. В същото време не били установени изключенията по чл. 70, ал. 2 от ограниченията по ал. 1, т. 4, тъй като липсвали информационни източници за използване на автомобила за икономическата дейност на дружеството. Като доказателствено релевантен е възприет фактът на отсъствието на осчетоводени разходи за поддръжката и експлоатацията на превозното средство.

По спора за правото на данъчен кредит по лизинговите вноски за лекия автомобил Джип установяванията на съда са за сключен от жалбоподателя с „Алианц лизинг България“ АД договор за финансов лизинг с опция за прехвърляне на собствеността от 20.01.2015 г.; договор за наем между „Н.В“ ООД и „Мебекс“ ЕООД от 23.01.2015 г. с предмет предоставянето за възмездно ползване на същия автомобил; издаването от жалбоподателя на фактури по договора за наем на автомобила за м. 02.2015 г. – м. 12.2016 г., префактуриране към наемателя на застраховки и данък върху превозните средства. С оглед основанието за придобиването на автомобила е изключено приложението на ограничението по чл. 70, ал. 1, т. 4 ЗДДС и е концентриран спора до отреждането му за икономическата дейност на РЛ. Не било установено стоката да е ползване за основната дейност на търговеца. Доказателствата за отдаването ѝ под наем не били представени своевременно. Договорът за наем бил представен за първи път на вещото лице по ССЕ. Липсата на твърдения в хода на ревизията и пасивността на жалбоподателя разколебавали доказателствената стойност на документите.

Решението е неправилно в отхвърлителната и правилно в отменителната му част. По жалбата на ДДОДОП.

Не е съобразен със Съюзното право доводът за идентификацията на доставчика за целите на ДДС, като условие за правото на приспадане на данъчен кредит на получателя. М. С е формулирал като материалноправни предпоставки за възникване на правото на приспадане качествата данъчнозадължено лице на доставчика и на получателя и използване на получените стоки или услуги за нуждите на облагаемите сделки /вж. така т. 28 от решението на Съда по дело С-277/14/. Формална предпоставка е данъчнозадълженото лице да разполага с фактура със съответното съдържание, което включва и идентификационния номер за целите на ДДС, под който данъчнозадълженото лице е извършило доставката на стоките или услугите /т. 29 от цитираното решение/. Получателят има право на приспадане дори когато доставчикът е данъчнозадължено лице, което не е регистрирано за целите на ДДС „…стига фактурите за доставените стоки да съдържат цялата изискуема информация по член 22, параграф 3, буква б) от Шеста директива, и в частност информацията, която е необходима, за да се установи кое е лицето, издало посочените фактури, и какво е естеството на посочените стоки…“ /т. 40 от цитираното решение, но също и соченото там решение на Съда по дело С-324/11, т. 32/. С т. 31 от решението по дело С-324/11 е подчертано значението на декларирането от ДЗЛ кога започва, променя или преустановява дейността си, но независимо от значението на това деклариране за доброто функциониране на системата на ДДС, то не би могло да представлява допълнително изискване за признаване на качеството данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 9, § 1 от Директивата за ДДС.З и въведеното с чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС допълнително изискване за регистрация по ЗДДС на доставчика противоречи на правото на Съюза. Основаният на него отказ да се признае правото на приспадане е неправомерен, което определя като незаконосъобразно определянето с РА на публични задължения заради отказа. Правилен е съдебният акт в частта му за отмяна на незаконосъобразната част от утежняващия административен акт. По жалбата на „Н.В“ ООД

Неправилно с РА е отказано правото на приспадане на данъчен кредит за придобиването на автомобили по ВОП и по договора за финансов лизинг. Ако тежестта да докаже предпоставките за възникване на правото на приспадане на данъчен кредит е за ДЗЛ с арг. от чл. 154, ал. 1 от ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, то предпоставките за издаването на РА, като утежняващ административен акт, включително тези на ограниченията на правото на приспадане, следва да се установят от приходната администрация - чл. 170, ал. 1 от АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. При действието на чл. 8, ал. 2 ГПК и чл. 153 от кодекса при твърдение на ДЗЛ за наличие на юридически факти, представляващи изключение от ограничението на правото на приспадане, тези факти се включват в предмета на доказване и тежестта за установяването им е на претендиращия данъчното предимство.

Не съществува ограничението по чл. 70, ал. 1, т. 2 ЗДДС - стоките или услугите са предназначени за безвъзмездни доставки или за дейности, различни от икономическата дейност на лицето.

- Съдът е подценил правнорелевантният факт на осчетоводяване на придобиването на автомобилите по сметка 205 /която е от група 20 на материалните сметки/. Той сочи на избор на касатора да включи изцяло автомобилите като стопански актив, а не само с частта използвана за професионални цели /вж. т. т. 53 и 54 от решението на СЕС по дело С-118/11/, поради което дължимият при придобиването на този актив ДДС подлежи изцяло и незабавно на приспадане. Когато включена в стопанските активи стока дава право на пълно или частично приспадане на платения по получени доставки ДДС, употребата й за лични нужди на данъчнозадълженото лице или за нуждите на неговия персонал, или по-общо за цели, различни от икономическата дейност на лицето, се приравнява на възмездна доставка на услуги съгласно член 26, параграф 1 от Директивата ДДС /така и чл. 9, ал. 3, т. 1 от ЗДДС/. В цитираното решение на СЕС са разграничени възможните решения на стопанския субект и последиците за облагане с ДДС.Юте факти, пораждащи задължението за начисляване на ДДС при доставки по чл. 26, § 1 от Директивата за ДДС и чл. 9, ал. 3, т. 1 от ЗДДС са различни от тези изключващи правото на приспадане на данъчен кредит, така че дори бидейки инстанция по същество, съдът не следва да подмени в обхвата на правораздавателната си дейност правоприложната дейност на органите по приходите.

- При установяванията на съда за използване на лекия автомобил марка Ауди от Н.В и доколкото основната дейност на РЛ е осъществяването на транспортни услуги, то иде реч за ползване на стоката за дейност различна от основната, но обуславяща изключението по чл. 70, ал. 2, т. 5 ЗДДС от ограничението по чл. 70, ал. 1, т. 4 ЗДДС. Ако ползването е за цели различни от икономическата дейност на лицето, то данъчният ефект е приравняването на ползването на възмездна доставка на услуги, а не отричане на правото на приспадане при придобиването на вещта.

- Лекият автомобил Д. Ч е използван единствено за отдаване под наем. Възмездното предоставяне на вещта за ползване представлява експлоатация на материално имущество с цел получаване на доход от него, което е проявление на независима икономическа дейност по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗДДС. Това, наред с отреждането на актива за професионални цели с осчетоводяването му като ДМА, изключва ограничението по чл. 70, ал. 1, т. 2 ЗДДС.

Дължима е отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната част, както и в частта за присъждане на деловодни разноски в полза на ДДОДОП. Вместо него в тази част следва да се постанови отмяна на РА в частта за установяване на задължения за ДДС за внасяне в размер 26 707.07 лева и лихва за забава в размер 7 161 лева и упълномеряване на разноските на „Н.В“ ООД за първата инстанция до 6 291.60 лева като се присъдят още 654.54 лева. В останалата част решението на АССГ следва да бъде оставено в сила.

При този изход на делото на „Н.В“ ООД се дължат деловодни разноски за касационното съдебно производство в размер 5 779.61 лева.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, Първо отделение РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 7189/30.11.2018 г. на Административен съд София-град /АССГ/ по адм. д. № 12658/2017 г. в частта, с която е отхвърлена жалбата на „Н.В“ ООД против ревизионен акт /РА/ № Р-22002316004981-091-001/04.05.2017 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП София, относно установяване на задължения за ДДС за внасяне в размер 26 707.07 лева и лихва за забава в размер 7 161 лева и вместо него в тази част постановява:

ОТМЕНЯ ревизионен акт /РА/ № Р-22002316004981-091-001/04.05.2017 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП София, в частта относно установените в тежест на „Н.В“ ООД задължения за ДДС за внасяне в размер 26 707.07 лева и лихва за забава в размер 7 161 лева.

ОТМЕНЯ решение № 7189/30.11.2018 г. на Административен съд София-град /АССГ/ по адм. д. № 12658/2017 г. в частта, с която е осъден „Н.В“ ООД да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ деловодни разноски в размер 1 095.40 лева.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 7189/30.11.2018 г. на Административен съд София-град /АССГ/ по адм. д. № 12658/2017 г. в останалата част.

ОСЪЖДА Националната агенция за приходите да заплати на "Н.В" ООД деловодни разноски за първоинстанционното производство в размер 654.54 лева и за касационното производство в размер 5 779.61 лева.

Решението е окончателно.