Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационна жалба на О. К, представлявана от кмета П.П чрез адв. Р.В срещу решение № 107/10.05.2019 г., постановено по адм. дело № 448/2018 г. по описа на Административен съд – гр. П. в частите, в които е изменен оспорения Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) от 23.07.2018 г. на директора на Регионална инспекция за околната среда и водите (РИОСВ) – гр. П., като е намален размера за непреведени месечни отчисления по чл. 60 от ЗУО (ЗАКОН ЗЗД УПРАВЛЕНИЕ НА ОТПАДЪЦИТЕ) (ЗУО) от 623 431,97 лв. главница на 554 501,02 лв. и лихва от 110 023,06 лв. на 80 197,39 лв., както и в изменената част за непреведени месечни отчисления по чл. 64 ЗУО от 7 237 802,86 лв. на 6 680 585,86 лв. за периода от 01.01.2011 г. до 31.12.2017 г. и лихва от 1 113 349,97 лв. на 779 874,39 лв., изчислена към 12 .07.2018 г. В касационната жалба не са посочени конкретни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, но от изложението й може да се направи извод, че се релевират оплаквания за допуснати нарушения от съда при прилагане на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Според касационния жалбоподател от една страна съдът е приел, че вземанията по чл. 60 и чл. 64 ЗУО са частни вземания по аргумент от чл. 162, ал. 4 ДОПК, а в същевременно е приел за резонно тези частни вземания да бъдат събирани по реда на публичните. Позовава се на чл. 163, ал. 2 ДОПК, който изрично изключва частните държавни и общински вземания от приложното поле на нормите за принудително събиране, като е посочено, че публичните вземания може да се събират и по различен ред от ДОПК, но за събирането на частните вземания такава алтернатива не е предвидена. Изразява се несъгласие в касационната жалба с приетото от решаващия съд, че доколкото предмет на производството пред него е размера а не събирането на вземането, то аргументите в полза на незаконосъобразността на установяването на попадат в обсега на първоинстанционното производство, поради което твърди, че съдът е смесил институтите на публичните и частните вземания единствено с цел да обоснове правилност и законосъобразност на АУПДВ по основание. Касаторът сочи, че съгласно чл. 163, ал. 2 ДОПК частните вземания се събират единствено по общия ред, от което следва, че и тяхното установяване не попада в обсега на реда на ДОПК. Твърди се и за нарушение на правото на ЕС и по-точно за несъответствие с философията на Директива 1999/31/ЕО на Съвета от 26.04.1999 г. относно депонирането на отпадъци и в която се говори единствено за „обезвреждане“, независимо от начина за това, а съгласно националният закон е налице кумулиране на методи за обезвреждане, по който начин се натрупва необоснована финансова тежест върху субектите. В касационната жалба се посочва, че ако касационната инстанция намери за законосъобразен реда, по който са установени задълженията на О. К, то се иска потвърждаване на първоинстанционното решение за признатите като недължими част от сумите, а именно: за отчисленията по чл. 60 ЗУО над 554 501 лв. и за отчисленията по чл. 64 ЗУО над 7 460 460 лв. В допълнение към касационната жалба, изготвено след преклузивния срок по чл. 211, ал.1 АПК са изложени подробни доводи, свързани с изготвеният от О. К проект „Закриване и рекултивация на депо за твърди битови отпадъци в землището на с. Р., м. „Гладни рид“, който е съгласуван с МОСВ и са описани множество доказателства, които не са приложени. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от адв. А.В, която е направила искане за спиране на настоящето производство поради депозирана от О. К жалба за оспорване на Наредба № 7/2013 г.

Касационна жалба беше подадена и от РИОСВ – гр. П. в отменената от първоинстанционния съд част на цитираното по-горе АУПДВ, но с определение № 14222/24.10.2019 г. настоящият съдебен състав я остави без разглеждане и в тази част касационното производство беше прекратено поради неизпълнение указанията на председателя на Първо отделение на ВАС, с което тази жалба беше оставена без движение до приподписването й от юрисконсулт или адвокат и внасяне на държавна такса в размер на 1700 лв.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, а обжалваното решение като правилно да се остави в сила. По идентични казуси прокурорът сочи формирана съдебна практика по адм. дела № 8479/2018 г., № 12916/2018 г. на Осмо отделение и № 7886/2016 г. на Трето отделение на Върховния административен съд.

Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал.1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения:

За да измени частично оспорения от О. К АУПДВ от 23.07.2018 г. първоинстанционният административен съд е приел, че отчисленията по чл. 60 и чл. 64 ЗУО извън периодите 01.012011 г. - 31.12.2012 г., а именно от 01.01.2013 г. до 31.12.2017 г. са дължими, но в размерите, посочени от вещото лице по съдебно-счетоводна експертиза относно отчисленията по чл. 60 и чл. 64 ЗУО с оглед установеното по делото, че О. К е собственик на общинско депо за неопасни отпадъци, находящо се в с. Р., м. „Гладни рид“ на площ от 41,229 дка, както и че с акт за публична общинска собственост е актувано като сметище. Съдът е установил, че остатъчният капацитет на депото в с. Р. към 01.01.2011 г. не може да се установи, поради липсата на инвестиционен проект, като и липсва първоначално изчислен и заложен обем, а и няма отчетни документи. Дейността на депото е преустановена на 01.01.2018 г. и е започнала процедура по изграждане на регионално депо – център за третиране на неопасни отпадъци на територията на О. Д и компостиране на отпадъци на територията на О.К.Т данни съдът е приел от съдебно-техническата експертиза, приета по делото. Въз основа на съдебно-счетоводната експертиза решаващият съд е установил каква част от отчисленията по чл. 60 и чл. 64 ЗУО са платени от общината и какви са дължимите размери на същите отчисления.

Относно основното възражение на О. К, че процесните отчисления по чл. 60 и чл. 64 ЗУО, респ. 71а и чл. 71е от отменения ЗУО не представляват публични общински вземания, а частни такива, първоинстанционният съд принципно е изразил съгласие с тази трактовка на жалбоподателя за спорните отчисления. В същото време обаче съдът е приел, че доколкото начинът на изпълнение на оспорения акт, респ. компетентен орган, който да събира това задължение не е предмет на настоящето производство, то въведените в тази връзка аргументи на жалбоподателя са без значение за изхода на спора.

Решението в обжалваната му част е правилно като краен резултат.

Отчисленията по чл. 60 и чл. 64 ЗУО са пряко свързани с разпоредбата на чл. 66, ал. 1, т. 2 ЗМДТ, регламентираща, че дейностите по предоставяне на услуги по чл. 62 ЗМДТ включват третиране на битови отпадъци, необхванати в управлението на масово разпространените отпадъци, както и проучване, проектиране, изграждане, поддържане, експлоатация, закриване и мониторинг на депата за битови отпадъци и/или други инсталации или съоръжения за оползотворяване и/или обезвреждане на битови отпадъци – за услугата по чл. 62, т. 2 ЗМДТ за такса битови отпадъци, която безспорно представлява публично общинско вземане. Именно поради това, че спорните отчисления представляват разходи за таксата битови отпадъци, законодателят в чл. 60 и чл. 64 ЗУО е предвидил установяването им да се извършва със същия акт, с който се установява и самата такса битови отпадъци. Отчисленията са част от такса "битови отпадъци и не остават в сметките на общините, а се превеждат в специални сметки за чужди средства на съответната РИОСВ, на чиято територия се намира депото. Целта на тези отчисления законодателят свързва с насърчаване на рециклирането и оползотворяването на битовите отпадъци с цел да се инвестират в съоръжения за третиране и/или оползотворяване на отпадъци, както и да се намали тяхното депониране. В този смисъл неоснователно е възражението на касатора, че се касае за частни държавни вземания, редът за установяване и събиране на които е по общия ред по ГПК, а не по ДОПК. Законодателят в тази връзка изрично и в чл. 60, ал. 6 и чл. 64, ал. 8 ЗУО разпорежда, че дължимите суми за невнесени отчисления по ал. 3 се определят с акт за установяване на публично държавно вземане, издаден по реда на чл. 166 ДОПК от директора на РИОСВ, в който териториален обхват се намира съответното депо, а за депото на О. К, това е директора на РИОСВ – Перник, който е издател на оспорения пред първоинстанционния съд акт. Частните държавни вземания са изброени в чл. 3, ал. 7 ЗНАП и отчисленията за обезпечения по чл. 69, ал.1 и чл. 64, ал.1 ЗУО не са сред тях. Касае се за публични държавни вземания по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 2 ДОПК.Отелно касационният жалбоподател твърди, че публични държавни вземания са тези определени по основание и размер, като неоснователно счита, че в случая след като в ЗУО размер на отчисленията не е определен, то тогава спорните вземания са частни държавни вземания. Законодателят, определяйки в чл. 162, ал. 2, т. 2 ДОПК публичните държавни вземания тези, които са определени по основание и размер, е имал предвид нормативно определен размер, като в процесния случай той е определен с Наредба № 7/19.12.2013 г. на министъра на околната среда и водите. Неоснователно е и възражението в касационната жалба, че след като отчисленията по чл. 60 и чл. 64 ЗУО не са определени в закона по размер, то не се касае за публични държавни вземания. Делегирането в чл. 60, ал. 6 и чл. 64, ал.8 във връзка с чл. 43, ал. 2 ЗУО регламентира, че размерите се определят Наредба № 7/19.12.2013 г., издадена от министъра на околната среда и водите и това е чл. 20 от нея. От данните по делото безспорно се установява, че О. К като собственик на депо за неопасни отпадъци е правела отчисления, но не в пълния им размер, както и че за спорния период е декларирала общо 168 326,20 тона отпадъци за депо неопасни отпадъци. Не се спори, че за същия период общината е подавала заявления по чл. 5 от Наредба № 14/15.11.2010 г. за реда и начина за изчисляване на размера на отчисленията и разходване на събраните средства за дейностите по закриване и следексплоатационни грижи на площадките на депата за отпадъци отм. с ДВ, бр. 111/27.12.2013 г.).

Касационният жалбоподател излага доводи, че вземанията по чл. 60 и чл. 64 ЗУО се отнасят до едно и също действие – обезвреждане на отпадъци, поради което не могат да бъдат прилагани едновременно в един и същи момент и за едно и също нещо. Настоящият съдебен състав счита тези доводи за неоснователни и неподкрепящи се от закона. Отчислението по чл. 60, ал.1 ЗУО представлява обезпечение, предназначението на което е за покриване на бъдещи разходи за закриване и следексплоатационни грижи на площадката на депото. Отчислението по чл. 64, ал.1 ЗУО е за обезвреждане на отпадъци, което в случая е за общинско депо за неопасни отпадъци на О. К закрито, считано от 01.01.2018 г. Следователно, касае се за различни по правния си характер отчисления по чл. 60 и чл. 64 ЗУО.

Касационният жалбоподател се позовава на Директива 1999/31/ЕО на Съвета от 26.04.1999 г. и в нея в чл. 8 изрично е прието в б. iV) че държавите-членки приемат мерки, една от които е финансово обезпечаване или всякакви други еквиваленти начини съгласно условията и реда за приемане от държавите-членки, за да направят така, че задълженията (в това число и разпоредбите относно управлението след закриване), договорени съгласно разрешителното, издадено в съответствие с разпоредбите на настоящата директива, да се изпълнят и изискваните по член 13 процедури по закриване да се спазят. В чл. 10 на същата Директива са регламентирани разходите за депониране на отпадъците, вкл. и за разходите за финансовата гаранция или на нейния еквивалент, както и разходите за закриването на площадката и на нейната поддръжка след закриването й. Именно в съответствие с тези разпоредби на цитираната Директива са и цитираните законови разпоредби на ЗУО, поради което не е налице твърдяното от касатора несъответствие на националния закон с общностното законодателство в областта на управлението на отпадъците. Процесните отчисления представляват публични вземания, но не представляват такси, както твърди касатора.

Неоснователен и другият довод на касационния жалбоподател, че Наредба № 7/19.12.2013 г. е издадена от некомпетентен орган – министъра на околната среда и водите, а не от съответния общински съвет, предвид, че спорните отчисления представляват частни вземания по смисъла на чл. 162, ал. 4 ДОПК. Имайки предвид правният характер на отчисленията по ЗУО същите са публични държавни вземания по смисъла на чл. 162, ал.2, т. 2 ДОПК и тяхното събиране не е в полза на общината, а на републиканския бюджет. В този смисъл неправилно първоинстанционният съд е възприел разбирането на касационния жалбоподател, че спорните отчисления представляват частни държавни вземания, но това не води до отмяна на обжалваното решение, за което настоящата съдебна инстанция счита, че е правилно като краен резултат. Освен това съдът в отменителната част е възприел възражението на жалбоподателя за погасени по давност вземания по чл. 60 и чл. 64 ЗУО за 2011 г. и 2012 г., но в диспозитива на решението си е посочил период от 01.01.2011 г. до 31.12.2017 г. и предвид, че тази част не е предмет на касационното производство, няма пречка първостепенния съд на основание чл. 175, ал.1 АПК сам да поправи допуснатата в диспозитива очевидна фактическа грешка. Същото се отнася и до изменителния диспозитив, в който отново съдът е посочил целия период от 01.01.-2011 г. до 31.12.2017 г., а не от 01.01.2013 г. до 31.12.2017 г., след като е отменил като погасени по давност вземанията от 01.01.2011 г. до 31.12.2012 г., поради което и в тази част няма пречка първостепенният съд да постанови решение по чл. 175, ал.1 АПК.

С оглед гореизложеното настоящия съдебен състав счита, че решението в обжалваната част не страда от сочените от касатора пороци и затова е правилно като краен резултат, поради което на основание чл. 221, ал. 2, предл.1 АПК следва да бъде оставено в сила.

Относно искането за спиране на касационното производство поради представената в съдебно заседание на 03.12.2019 г. жалба срещу чл. 20, ал. 2 от Наредба № 7/19.12.2013 г. за реда и начина на изчисляване и определяне размера на обезпеченията и отчисленията, изисквани при депониране на отпадъци, издадена от министъра на околната среда и водите, същото е неоснователно. На първо място наличието на жалба, без образуване на дело, не е основание за спиране по смисъла на чл. 229, ал.1, т. 4 ГПК във връзка с чл. 144 АПК. На втора място, дори да е образувано дело срещу посочената наредба, решението по нея съгласно чл. 195 АПК има действие занапред и не преурежда възникнали правоотношения преди постановяването му, поради което евентуалната отмяна на подзаконовия нормативен акт няма обратно действие. По изложените мотиви следва да се приеме за неоснователно искането на касатора за спиране на настоящето дело.

Въпреки изхода на делото на ответника по касация РИОСВ – гр. П. не се присъждат разноски, тъй като такива не са поискани в депозирания по делото писмен отговор срещу касационната жалба на О. К.

На касатора също не се присъждат разноски макар, че такива са поискани предвид изхода на делото.

Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 107/10.05.2019 г., постановено по адм. дело № 448/2018 г. по описа на Административен съд – гр. П. в обжалваната му част.

О. Б. У. искането на О. К за спиране на производството по адм. дело № 9360/2019 г. по описа на Върховен административен съд, Първо отделение до постановяване на решение по жалба на същата община срещу чл. 20, ал. 2 от Наредба № 7/19.12.2013 г. за реда и начина на изчисляване и определяне размера на обезпеченията и отчисленията, изисквани при депониране на отпадъци, издадена от министъра на околната среда и водите. Решението не подлежи на обжалване.