Р Е Ш Е Н И Е

№ 333

гр. София, 03.07.2025г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети юни две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бисер Троянов

ЧЛЕНОВЕ: Петя Шишкова

Петя Колева

в присъствието на секретаря И. Р. и прокурора от ВКП Н. Л. като разгледа докладваното от съдия Шишкова КНД № 414 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.346, т.1 от НПК.

Образувано е по повод на постъпили касационни жалби с допълнения към тях от защитниците на тримата подсъдими срещу присъда № 1 от 09.01.2025г., постановена по ВНОХД № 418/23г. по описа на Апелативен съд – Варна. С атакувания съдебен акт е отменена изцяло оправдателната присъда № 5 от 07.02.2022г. по НОХД № 187/21г. на Окръжен съд – Търговище, и подсъдимите В. Т. С., Д. С. Д. и К. Н. Н. са признати за виновни в това, че на 14.05.2015г. в [населено място], като съизвършители помежду си, с цел да набавят за Д. С. Д. имотна облага, принудили Б. Г. Х. чрез сила да извърши нещо, противно на волята му - да изтегли сумата от 496лв. от банковата си сметка в „Р. Б.“ ЕАД и да ги предаде на Д. С. Д., и с това му причинили имотна вреда, като деянието е извършено от две и повече лица, поради което и на основание чл.214, ал.2, т.1 във вр. чл. 213а, ал.2, т.4, вр. чл. 214, ал.1 от НК и чл.55, ал.1, т.1 от НК са осъдени съответно на осем месеца лишаване от свобода, една година лишаване от свобода и осем месеца лишаване от свобода. На всеки от тримата е наложено и наказание ГЛОБА в размер на четири хиляди лева. С оглед наличието на минали осъждания, по отношение на подсъдимите е приложен чл.25, вр. чл.23 от НК. В тяхна тежест са възложени направените по делото разноски.

С идентичните жалби и допълненията към тях са релевирани и трите касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. Иска се отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимите.

В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбите.

Подсъдимите и защитниците не се явяват в съдебно заседание и не взимат становище по съществото на делото.

Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:

Претенцията на касаторите за допуснати съществени процесуални нарушения е основателна. Въпреки че вече веднъж е получил указания от Върховния касационен съд за по-внимателен анализ на съставомерните признаци на деянието, Варненският апелативен съд отново е пренебрегнал задължението си да събере и обсъди всички относими доказателства и доказателствени средства, а наличните е интерпретирал в нарушение на процесуалните норми.

Както е констатирано и при предходната касационна проверка на въззивната осъдителна присъда, фактите свързани с обвинението за упражнена спрямо Б. Х. принуда, не са надлежно изяснени. При повторното осъждане, Варненският апелативен съд е мотивирал наличието на въпросния елемент от състава на престъплението с три конкретни обстоятелства, възприемането на всяко едно от които поставя различни процесуални проблеми.

Първото от тях е отвличането на Х. сутринта на 14.05.2015г., когато излязъл от входа на блока си, за да отиде до близкия магазин. От фактическа страна съдът е приел, че тогава той бил пресрещнат от подсъдимите В. С. и К. Н., които го хванали за ръцете и насилствено го задържали, до пристигането на подсъдимия Д., след което го качили в автомобила на последния и го откарали до сграда срещу пицарията на [улица]. Като е обосновал принудата с така описаното поведение на подсъдимите, съдът е нарушил забраната ne bis in idem. За същото деяние по делото е приложено /т.3, л.216-220 от ДП/ постановление за прекратяване на наказателното производство. В хода на разследването тримата подсъдими са били обвинени, освен в осъществяването на престъплението, за което са предадени на съд, и за престъпление по чл.142, ал.2, т.2 и т.7 от НК, реализирано именно с описаното по-горе поведение. С изготвеното на 28.05.2021г. постановление за частично прекратяване, прокуратурата е приела, че не се установява извършената промяна в местоположението на свидетеля Б. Х. да е била против волята му, де е осъществена чрез физическа принуда, да е бил насилствено вкаран в лекия автомобил, отведен в гаражно помещение и лишен от възможност за свободно придвижване. Така изготвеното постановление не е отменено, поради което наличието му по делото, съгласно разпоредбата на чл.24, ал.1, т.6 от НПК препятства осъждането на лицата за описаните в него действия. Пълната идентичност между деянието, за което възможността за търсене на наказателна отговорност е преклудирана и това, което Варненският апелативен съд е приел за осъществено от подсъдимите и изпълващо съдържанието на елемент от състава на престъплението по чл.214 от НК, е безспорна и ясно видима при съпоставка на обстоятелствата, описани на стр.5, абз.5 от постановлението и тези в абз. последен на стр.3 и стр.4 от мотивите към присъдата. Следва да се има предвид, че в случая не става въпрос за прецизиране на работното обвинение след приключване на разследването. Прекратяването на наказателното производство не се отнася само до правната квалификация, а е за едното от разследваните престъпления, обвинението за което съставлява единство от цифровото изражение на престъпния състав и фактическо описание на обстоятелствата, изпълващи всеки един от елементите на престъплението.

Внимателният прочит на мотивите към присъдата /става въпрос за факт, който се споменава единствено на стр.11, абз.3/, както и естеството на задаваните на св.Х. въпроси по време на разпита му в хода на въззивното съдебно следствие, водят до извод, че следващото обстоятелство, интерпретирано като упражняване на принуда, е заключването на пострадалия в обособено гаражно помещение в подземния паркинг на [улица]. В тази връзка преди всичко следва да се изтъкне, че подобно твърдение не се съдържа в обвинението. Сред възприетите в обвинителния акт факти липсва заключване на св.Х. в гараж и лишаването му от възможност за свободно придвижване. Това е единственото насилствено действие извън отвличането, с което е аргументирана употребата на сила, поради което представлява съществено обстоятелство. Като го е приел за установено, без да е предявено обвинение на подсъдимите за него, съдът е нарушил правото на защита. Критика търпи и доказателственият анализ, довел до този фактически извод. На допълнителния разпит, както и при предходните, позицията на св.Х. по въпроса дали е могъл да излезе от помещението е била неясна и противоречива, а отговорите – неадекватни на питанията. От друга страна, свидетелят неизменно е твърдял, че през тези 15-20 минути, преди да стане 9.00ч. и банката да отвори, не е правил никакви опити да излезе или да потърси помощ, а просто е седял на палет и е чакал. Логично възниква въпросът, могъл ли е да знае дали врата е заключена, след като не е проверил, а съдът е пропуснал да изясни това обстоятелство.

От фактическа страна апелативният съд е приел за установено, че подсъдимият Д. заплашил Х. с думите „Внимавай какво правиш, защото ще ти счупя краката с бухалка“. От правна страна е възприел заканата от страна на Д., като част от упражнената спрямо пострадалия принуда. Допуснатото по този повод съществено процесуално нарушение се изразява в противоречието между присъдата и мотивите към нея. В диспозитива на атакувания въззивен акт е записано, че подсъдимите са принудили Х. да изтърпи нещо противно на волята му само чрез сила, без да се споменава за заплашване. От друга страна, видно от заключителната част на обвинителния акт, подсъдимият Д., за разлика от С. и Н., е обвинен в изнудване, освен чрез сила, и чрез заплашване. Разликата във формулировката на обвиненията не отчита същността на съучастието като материалноправен институт. Известно е, че отделните извършители, независимо от конкретния си принос, отговарят заедно за съвместно осъщественото престъпление. Каузалният принос на всеки един от тях се отчита при определяне на наказанието, но не предпоставя различна правна квалификация, освен при ексцес. Независимо от тази непрецизност, обвинението срещу Д. за принуда, осъществена чрез заплашване е факт, а по него липсва произнасяне с въззивната присъда.

Касационната проверка констатира липса на надлежни мотиви и по отношение на престъпния резултат като елемент от състава на престъплението. За да приеме, че Х. е претърпял имотна вреда, въззивният съд е отчел единствено обстоятелството, че инкриминираната сума е била депозирана в банката по негова сметка. Игнорирал е факта, че пострадалият никога не е изпълнявал длъжността „управител на бар“, заплатата за която е превеждана по откритата от него сметка, и никога не е работил за едноличния търговец М. Г.. Когато страните са създали само документална привидност, обективираща причина за преминаване на парични средства от патримониума на едно лице в полза на друго, без те действително да са имали волята да встъпват в правоотношение, налице е хипотеза на изначална липса на основание и съгласно чл.55 от ЗЗД, даденото подлежи на връщане. Както е известно, имуществото представлява съвкупност от права и задължения, активи и пасиви. В момента, в който в патримониума на св.Х. е постъпил актив, под формата на преведена по неговата сметка сума, е възникнал и пасив, заради задължението за връщане на същата тази сума. Съдът е следвало да обсъди, доколко в светлината на установените по делото облигационни отношения е налице имотна вреда. Самият свидетел е съзнавал, че заплата за управител на бар не му се следва и не е имал претенции към нея. Доброволно е предоставил дебитната си карта, като е знаел, че така наредителят си получава обратно парите и не е възразявал. Не се е възползвал от възможността сам да изтегли сумата, въпреки че е имал нужда от средства и дори е опитал да получи „бърз кредит“. Не са обсъдени показанията му в частта, в която обяснява защо е обявил картата за изгубена. Х. е твърдял, че отношенията му с Д. са се влошили преди това по повод на отправени обвинения в кражба на обувки, и е решил да му навреди, като му попречи да изтегли парите. Изводът, че е поискал блокиране на картата защото сам е имал претенции към постъпващите по сметката суми е произволен и в противоречие с действителното съдържание на свидетелските показания.

С оглед изложеното, настоящият касационен състав намери, че се налага повторно връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция, при което посочените съществени процесуални нарушения да бъдат отстранени и при преценката за съставомерност на деянието доказателственият материал да бъде прецизно анализиран.

Извън посочените отменителни основания, оплакванията в жалбите са неоснователни. Претенцията за нарушение на чл.243, ал.10 от НПК се основава на допусната от защитниците фактологична грешка. Въпросната разпоредба се отнася до постановленията за прекратяване на наказателното производство, докато датиращото от 2015г. постановление е за отказ да се образува наказателно производство, отмяната на което е при различен процесуален режим.

Експертизата, изследвала свидетелската годност на пострадалото лице действително е с непрецизно поставена задача, тъй като освен способността да възпроизвежда правилно събитията, която е изследвана към датата, когато са започнали разпитите му, от значение е и възможността да ги възприема правилно в момента, когато са се случили. Допуснатата неточност, обаче, не е попречила за изясняване на релевантния въпрос и в този смисъл не съставлява съществено процесуално нарушение. Вещите лица са се запознали със всички материали по делото и обстоятелството, че Х. е свидетелствал за събития с петгодишна давност им е било известно. В експертизата е проследено умственото му и психическо развитие още от детска възраст. При това положение, са съобразили задължението по чл.152, ал.3 от НПК и са ползвали и материалите, отнасящи се към времето на деянието. По време на разпита им в открито съдебно заседание изрично е изтъкната разликата между инкриминираната дата и тази, посочена в задачата им, но заключението, че Х. притежава свидетелска годност е останало непроменено.

ВКС не констатира нарушение на материалния закон по повод приложението на чл.25 от НК, но с оглед отмяната на въззивната присъда, подробното обсъждане на това оплакване е безпредметно.

Водим от горното, и на основание чл.354, ал.3, т.2 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,

Р Е Ш И :

Отменя присъда № 1 от 09.01.2025г. по ВНОХД № 418/23г. на Апелативен съд – Варна.

Връща делото за ново разглеждане на въззивната инстанция.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

1.

2.