О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 136

гр. София, 15.03.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ

П. Х.

изслуша докладваното от председателя /съдия/ Т. В.

т. д. № 764/2019 година.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от З. Ж. Т. от [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 2918 от 12.12.2018 г. по в. гр. д. № 4045/2018 г. на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, 14-ти състав, с което е потвърдено решение от 23.03.2018 г. по гр. д. № 14036/2013 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 16-ти състав. С първоинстанционното решение е признато за установено по предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 124 ГПК от „Б. П. Б. АД, че Р. И. Р. и З. Ж. Т. дължат на банката солидарно, в качеството си на поръчители, сумата от 300 000 евро, представляваща част от неплатена главница по договор за инвестиционен кредит № 476/2008 от 30.04.2008 г. и подписаните към него десет анекса (подробно индивидуализирани), ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 02.10.2012 г., до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 14085/2012 г. на Районен съд – Варна.

В касационната жалба се релевират доводи, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, евентуално – неправилно, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Недопустимостта на въззивното решение се аргументира с обстоятелството, че първоначалният ответник „Х. С. АД – в несъстоятелност, главен длъжник по процесното кредитно правоотношение, е направил възражение по чл. 637, ал. 1 ТЗ; процесното вземане, предмет на исковата молба на ищеца, е прието в производството по т. д. № 53/2013 г. по описа на Окръжен съд – Търговище (делото по несъстоятелност на акционерното дружество), а в резултат и на основание чл. 637, ал. 2 ТЗ производството по гр. д. № 14036/2013 г. на Софийски градски съд е прекратено по отношение на ответника „Х. С. АД – в несъстоятелност с определение от 16.03.2016 г. Твърди се, че първоинстанционният съд е следвало да прекрати делото по отношение на всички ответници, в т. ч. поръчителите, доколкото забраната по чл. 637 ТЗ има автоматично действие, а поръчителите, съгласно чл. 142 ЗЗД, имат право на същите възражения, на които и главният длъжник. Ето защо счита, че, разглеждайки и решавайки спора въпреки автоматичната забрана съгласно чл. 637 ТЗ и при служебно известния му факт за производството по несъстоятелност, водено срещу главния длъжник, и приемането на процесното вземане по реда на чл. 693 ТЗ, съдебният състав е постановил недопустимо решение.

Твърди, че е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неразглеждане на делото по реда на глава XXXII ГПК, въпреки че искът е с предмет право, породено и отнасящо се до договор за банков кредит, сключен между търговци и представляващ търговска сделка, с което страните са лишени от процесуални права, предоставени им от закона. Навежда доводи, че нито първоинстанционният, нито въззивният съд са изготвили доклад по делото със задължителното съдържание съгласно чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което го е лишило от възможността своевременно и надлежно да организира защитата си по делото. Сочи, че процесният Анекс № А10-476 е антидатиран, не е влязъл в сила за поръчителя и жалбоподател З. Т., поради несбъдване на поставените за влизането му в сила условия, в следствие на което същият не поражда ретроактивно действие към дата 27.04.2012 г., а доколкото подобно отлагателно условие за валидността на анекса не се е сбъднало, то и самият анекс няма обвързваща сила спрямо него. Касаторът излага съображения, че ако се приеме, че е подписал анекса, то същият е нищожен поради липса на основание за подписването му от страна на поръчителя З. Т., като релевира възражение в този смисъл пред ВКС, обосновавайки, че същото не е преклудирано. Намира за неправилни изводите на въззивния съд относно приложението на чл. 147 ЗЗД, доколкото към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение срокът за ангажиране отговорността на поръчителите вече е бил изтекъл. Излага и съображения в подкрепа на твърдението си за неправилно приложение от въззивната инстанция в настоящия случай на т. 9 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Касаторът моли за обезсилване на въззивното решение, евентуално – за постановяване на решение по същество на спора, с което искът бъде отхвърлен.

Към жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което са формулирани следните въпроси: 1. Следва ли съдът да изложи в доклада си инструкции по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК; 2. Намират ли приложение тълкуванията, дадени в т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при ангажиране на солидарната отговорност на поръчителите по договор за банков кредит и 3. Следва ли съдът да изложи в доклада си инструкции по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, ако една от страните в процеса упражнява адвокатска професия.

По отношение на поставените от касатора първи и втори въпроси се поддържа наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че възприетото от въззивния съд противоречи на решение № 209 от 04.11.2016 г. по гр. д. № 1539/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 97 от 18.05.2018 г. по гр. д. № 3224/2017 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 171 от 17.09.2018 г. по гр. д. 2813/2017 г. по описа на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 1, и на т. 9 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС – по въпрос № 2.

По третия въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновано със значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а така също и поради липсата в практиката на ВКС на решение по подобен казус.

Освен по поставените въпроси, искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и на самостоятелните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ и предл. трето ГПК (ред. ДВ бр. 86/2017 г.) – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение, съответно аргументирани от касатора.

Против касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от „Б. П. Б. АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник. Поддържа доводи за липса на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Моли въззивното решение да бъде оставено в сила като правилно. Претендира присъждане на сторените в касационната инстанция разноски.

От извършена служебна справка в ТРРЮЛНЦ се установи, че ответникът по касация – „Б. П. Б. АД, считано от 12.11.2019 г. е заличен търговец, поради преобразуването му без ликвидация чрез вливане в „Ю. Б. АД – негов универсален правоприемник. Поради това и на основание чл. 227 ГПК във вр. с чл. 263и, ал. 1 и ал. 2 ТЗ като ответник по жалбата в настоящото производство следва да бъде конституирано дружеството – правоприемник.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след като обсъди доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и е насочена срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да постанови атакуваното решение, съставът на Софийския апелативен съд, след преценка на релевантните доказателства е приел от фактическа страна наличието на валиден договор за инвестиционен кредит № 476/2008 от 30.04.2008г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя „Хил сити“ АД сумата от 8 500 000 евро, с последващи десет броя анекси, последният от които от 27.04.2012 г.; съобразно изрична договорна клауза, кредитът е обезпечен освен с ипотека и особен залог, и с поръчителство от: „Черноморски строежи“ ЕООД, Р. И. Р. и З. Ж. Т.; поръчителите са се задължили валидно да отговарят солидарно с кредитополучателя за всички произтичащи от договора задължения на „Хил сити“ АД до пълното и окончателното им погасяване; със съгласието на поръчителите, между страните по кредитното правоотношение са сключени анекси, като спорен е само анекс № 10 от 27.04.2012 г., в частта относно датата и условията, при които е подписан; исковото производство срещу първият посочен поръчител е прекратено поради неоспорване на заповедта за изпълнение.

След преценка на цялостното съдържание на последния анекс, възраженията и доводите на ответника Т., както и представените доказателства при инстанционното разглеждане на делото във връзка с тези възражения, въззивният съд е приел, че в анекса е обективирано постигнатото съгласие между страните по кредитното правоотношение, включително и на поръчителите, за точния размер на задълженията по кредита – общо 4 581 809.30 евро, от които от които 3 535 000 евро просрочена главница, 1 045 575,91 евро просрочени наказателни лихви и 1233,99 евро просрочени такси, и за новия падеж - до 30.04.2012 г. С оглед липсата на изрично предвидена и включена клауза в анекса, че той поражда действие спрямо жалбоподателя З. Т., или спрямо който и друг от поръчителите, единствено при условие, че същият бъде приподписан от „Т. Файнаншъл С. Инк“ щат О., САЩ и ратифициран от страна на „С. Ф. ЛЛС“ щат М., САЩ, въззивният състав е приел за неоснователни възраженията на поръчителя – въззивник /сега касатор/, които са в смисъл, че: действието на анекса е обусловено от настъпването на бъдещо несигурно събитие, което не се е сбъднало, и че падежът на цялото вземане не е настъпил. В тази връзка, съдът е отчел, че действително в посочения анекс като поръчители са отразени и двете американски дружества, с оглед водени преговори за прехвърляне собствеността на акции от „Хил сити“ АД, с цел финансово подпомагане на последното, но без краен резултат, като анексът е останал неподписан от посочените допълнителни поръчители. В мотивите към решението е обективирано становището, че неприподписването на анекса от посочените дружества не води до недействителност на самия анекс, нито до освобождаване от отговорност на останалите поръчители, а задължението на З. Т. да поръчителства за дълга по кредита е безусловно.

Апелативният съд е възприел като неотносимо възражението за антидатиране на анекс № 10, тъй като в него е обективирано изрично съгласие и на З. Т. с определения нов падеж на задължението, а именно 30.04.2012 г., а не със старите анюитетни вноски по стария погасителен план. Именно, от така посочения нов падеж за цялото задължение към банката, е започнал да тече преклузивният шестмесечен срок по чл.147 ЗЗД, спазен от страна на банката, с оглед подаденото на 02.10.2012 г. /преди изтичане на този срок/, заявление за издаване на заповед за изпълнение. Отделно от това, възражението в горния смисъл, е възприето и като недоказано, след преценка на всички писмени доказателства, включително и представените във въззивното производство.

Въззивният състав е обсъдил и счетоводно-икономическа експертиза, според която, към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, усвоената и непогасена главница по процесния договор за кредит към момента на депозиране на заявлението по чл.417 ГПК, е в общ размер от 3 500 000 евро, като установителният иск за сумата от 300 000 евро, част от дължимата главница по кредита, се доказан и по основание и по размер. Съдът е отчел и липсата на данни за доброволно погасяване на посочената част от задължението, а и невъведени такива твърдения, като частичното погасяване на вземанията по заповедта за изпълнение от друг съдлъжник, по реда на индивидуалното принудително изпълнение, не е отчетено. В този смисъл, съдът се е позовал на задължителни указания в Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

От правна страна апелативният съд е извел извод за валидно задължаване на поръчителя – въззивник, включително и с посочения в анекс № 10 нов падеж на цялото кредитно задължение, настъпил на 30.04.2012 г. Констатирал е, че в процеса не е въведено възражение за неавтентичност на анекс № 10, а доводите за изтичане на преклузивния срок по чл.147 ЗЗД не са възприети, с оглед депозираното в шестмесечния срок, считано от 30.04.2012 г., заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Съдът е изложил подробни съображения за липса на предпоставки за погасяване на даденото от З. Т. поръчителство, включително и съобразно цитираната практика на ВКС относно способите за преструктуриране или промяна на първоначално уговорения срок по даден кредит, с изрично съгласие и на поръчителя. Приел е, че при наличието на съгласие на поръчителя, обективирано в анекса, промените в съдържанието на договора, сключен между кредитора и длъжника, са противопоставими на поръчителя, а при договор с продължавано изпълнение, поръчителят се освобождава от отговорност единствено за задълженията с падеж, следващ първоначалният краен срок за изпълнение, но не и за тези, чийто падеж попада в рамките на този срок.

Оплакванията във въззивната жалба за нарушаване на правото на защита на З. Т., обосновано с доводи за липса на пълен и точен доклад, разпределящ доказателствената тежест, са отхвърлени като неоснователни. Съдът е констатирал, че в резултат на твърдяното нарушение, делото не е останало неизяснено от фактическа страна, а отделно от това е посочил, че поръчителят е и адвокат по професия.

Въззивният съдебен състав е отхвърлил като неоснователни релевираните от З. Т. възражения за недопустимост на исковото производство, обуславящи недопустимост и на първоинстанционния съдебен акт. Приел е, че по отношение на този поръчител не е налице хипотезата на чл.637, ал.1 ТЗ /приложена от първата инстанация спрямо кредитополучателя „Хил сити“ АД, с последващо прекратяване на производството по делото срещу него, на осн. чл.637, ал.2 ТЗ/, нито предвидените в чл.637, ал.5 ТЗ хипотези, при които е изключено спирането на производството по имуществени граждански и търговски дела при открито производство по несъстоятелност на длъжника. От друга страна, съдът е констатирал, че исковата молба срещу поръчителя Т. е редовна, съответстваща на изискванията на чл.374, вр. чл.127 ГПК, като е предявена в рамките на срока по чл.415, ал.2 ГПК.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият правен въпрос – относно задължението на първоинстанционния съд да изготви доклад по делото, съобразно изискванията по чл.146 ГПК, включително и да разпредели доказателствената тежест, не удовлетворява основната селективна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Преди всичко, въззивният съд не е отрекъл посоченото задължение, видно и от определение от закрито заседание на 25.09.2018 г. но е възприел, че допуснатото от СГС нарушение, изразяващо се в непълен доклад по делото, не е възпрепятствало изясняването на спора от фактическа страна. Очевидно съдът е съобразил, че ответникът З. Т. е представил доказателства в подкрепа на всички надлежно релевирани в процеса възражения, включително и писмени доказателства, приети в производството пред апелативния съд. Поради това, въпросът не би могъл да се прецени като обуславящ за изхода на делото. Дори и да се съотнесе към извода на съда, че възражението за антидатиране на сключения последен анекс към договора за кредит – анекс № 10 не е доказано, то този извод е само допълнителен, а не самостоятелен, тъй като главното съображение на решаващия състав е, че възражението е неотносимо, с оглед валидното съгласие на страните по договора и на поръчителите за посочения в анекса нов падеж на цялото задължение към банката.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Въпросът е мотивиран от касатора с твърдение за даден неправилен отговор, от страна на въззивния съд, по въпроса, свързан с даденото в т.9 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС тълкуване при ангажиране на солидарната отговорност на поръчителите по договор за банков кредит. Поради това, поставеният въпрос е съотносим към правилността на атакувания съдебен акт. Както е посочено и в задължителните за съдилищата в РБългария мотиви към т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията по чл.281, т.3 ГПК не е налице тъждество, а произнасянето по оплакванията на касатора за незаконосъобразност на въззивното решение не попада в предмета на селективното производство. Независимо от горните съображения, в случая липсват данни за допуснато от апелативния съд отклонение от приложимите, в случая, постановки на ТР № 4/2013 г., преценени с оглед конкретните данни по спора и доводите на страните. Необходимо е и да се отрази, че въззивният съдебен състав не е изложил мотиви във връзка с хипотезите, при които длъжникът би могъл да се снабди с обратен изпълнителен лист по реда на чл.245, ал.3 ГПК. Затова и обосновката на въпроса в този смисъл, не подлежи на преценка.

Последния въпрос, за който се твърди, че е от значение за развитието на правото, не съответства на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото мотивът на съда във връзка с приложимостта на чл.146, ал.1, т.5 ГПК тогава, когато страна в процеса упражнява и адвокатска професия, е само допълнителен, а не самостоятелен / видно от мотивите към решението в тази им част/. Именно поради това, въпросът не би могъл да се квалифицира като обуславящ за изхода на делото.

Касационно обжалване на атакуваното решение не би могло да се допусне и на поддържаните самостоятелни основания по чл.280, ал.2 ГПК.

По делото липсват данни за вероятна недопустимост на исковото производство по чл.422 ал.1 ГПК срещу поръчителя З. Т. и вероятна недопустимост на първоинстанционния съдебен акт. Отхвърлянето на възраженията на този ответник за приложимост на чл.637, ал.1 ТЗ, съответно на чл.637, ал.2 ТЗ не само спрямо дружеството – кредитополучател, по отношение на който е било открито производство по несъстоятелност, но и по отношение на поръчителите – физически лица, е в съответствие с материалния и процесуален закон, а и с практиката на ВКС в посочените хипотези на субективно пасивно съединяване на искове.

Не съществуват даннни и за очевидна неправилност на въззивното решение, изводима от неговото съдържание, без необходимост от преценка за материална и процесуална законосъобразност и обоснованост въз основа на релевантните факти и доказателства, доводите и възраженията на страните. Апелативният съд не е приложил несъществуваща правна норма, нито е налице грубо нарушаване на правилата на формалната логика, което да е довело до явна необоснованост на съдебния акт. Същевременно, видно от мотивировката на това основание е, че касаторът твърди нарушения на материалноправни и процесуалноправни норми, което съставлява достатъчно основание за отхвърляне на искането за достъп до касация по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК.

Предвид горното, не са налице поддържаните от касационния жалбоподател основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд – София решение по гр. д. № 4045/2018 г.

При този изход на делото, на ответника по касационната жалба следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 7040.99 лева, съобразно приложените към отговора на жалбата доказателства и своевременно направеното искане по чл.78, ал.3 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

КОНСТИТУИРА като ответник по касационната жалба „Ю. Б. АД, с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], на мястото на „Б. П. Б. АД – заличен търговец, с ЕИК:[ЕИК], [населено място].

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2918 от 12.12.2018 г. по в. гр. д. № 4045/2018 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14-ти състав.

ОСЪЖДА З. Ж. Т. да заплати на „Ю. Б. АД сумата от 7 040.99 /седем хиляди и четиридесет лева и деветдесет и девет стотинки/ лв., сторени разноски за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: