Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 от ДОПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” гр. П. против Решение № 2390/15.12.2016 г., постановено по административно дело № 916/2016 г. по описа на Административен съд – Пловдив. С обжалваното решение е отменен Ревизионен акт № Р – 16002615004767 – 091 – 001/04.02.2016 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП гр. П., потвърден с Решение № 187/30.03.2016 г. на Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” гр. П., с който в тежест на В. Л. Т. с [фирма] са определени задължения за данък по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ за 2013 г. в размер на 1 337,31 лева, ведно с прилежащите лихви в размер на 240,07 лева.

В касационната жалба се твърди, че оспореното решение е необосновано и неправилно, поради несъответствието му с материалния закон. Според касационния жалбоподател, въпреки, че съдът е споделил констатациите на приходните органи по отношение на твърденията за предоставени заеми, неправилно е отменил ревизионния акт с мотива, че недостигът на парични средства за 2013 г. е установен към ограничен времеви период през годината, вместо да се извърши рекапитулация към 31.12.2013 г. Правните изводи на съда се оспорват, като се твърди, че ревизиращият екип правилно е приложил разпоредбите на чл. 10, чл. 13 и чл. 24, ал.2 ЗДДФЛ. Иска се отмяна на решението, след което да се постанови друго, с което да се потвърди ревизионния акт. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.

Ответникът по касационната жалба – В. Л. Т. оспорва касационната жалба посредством депозирано по делото писмено становище, в което се съдържат доводи в подкрепа на съдебното решение, с молба да бъде оставено в сила.

Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната...