Върховният административен съд на Р. Б. - Пето отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети септември в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:Й. Д. ЧЛЕНОВЕ:Д. Д. Е. М. при секретар Н. А. и с участието на прокурора Христо Ангеловизслуша докладваното от председателяЙ. Д. по адм. дело № 4949/2021

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на министъра на правосъдието, подадена чрез процесуален представител юрк. Л. Н., против решение № 1533 от 11.03.2021 г., постановено по адм. дело № 5098/2020 г. по описа на Административен съд – София град, с което е отменена негова заповед № ЧР-03-41/29.04.2020 г.

Касационната жалба въвежда оплаквания за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касаторът поддържа тезата, че установеното по безспорен начин и подробно описано в мотивите на заповедта деяние на Р. У., извършено в качеството му на началник на сектор II-а категория в Затворническо общежитие „Казичене“ към затвора в гр. София I-а категория, представлява тежко нарушение на служебната дисциплина по смисъла на чл. 203, ал. 1, т. 13 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) във връзка с чл. 194, ал. 2, т. 4 от с. з. По изложени в касационната жалба съображения, които поддържа и в съдебно заседание чрез процесуалния си представител, касаторът моли за отмяна на обжалваното решение и ново решение по същество на спора, с което да се потвърди издадената от него заповед № ЧР-03-41/29.04.2020 г. Прави възражение за прекомерност на претендирания размер на адвокатския хонорар на ответната страна.

Ответникът Р. У. в постъпил писмен отговор на касационната жалба и в съдебно заседание, чрез процесуалния си представител адв. И. М., излага доводи за нейната неоснователност. Иска оставяне в сила на решението като валидно, допустимо, правилно и обосновано. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски, за които прилага доказателства.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение да допустимост и неоснователност на касационната жалба.

Като взе предвид релевираните касационни основания, прецени доводите и възраженията на страните в съответствие със събраните по делото доказателства, настоящият касационен състав на Пето отделение на ВАС, в рамките на правомощията по чл. 218, ал. 1 и ал. 2 от АПК, достигна до следните правни изводи:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от страна с правен интерес и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

Производството пред АССГ е образувано по жалба на Р. У. срещу заповед № ЧР-03-41/29.04.2020 г. на министъра на правосъдието, с която на основание чл. 10, ал. 2, т. 5 и чл. 19, ал. 2 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) във връзка с чл. 194, ал. 2, т. 4, чл. 197, ал. 1, т. 6 във връзка с чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено служебното правоотношение с главен инспектор Р. У. на длъжност – началник на сектор II-ра категория в Затворническо общежитие „Казичене“ II-ра категория към затвора в гр. София I-ва категория.

За да приеме процесната заповед за незаконосъобразна и да я отмени с атакуваното решение, първоинстанционният съд е изложил мотиви за издаването й от материално компетентен административен орган, в предписаната от закона форма, при спазване на изискванията за съдържание на акта, на преклузивните срокове за неговото издаване, както и на правилата, гарантиращи правото на защита на дисциплинарно отговорното лице, но при допуснато нарушение на процесуалните правила, което от своя страна е довело и до неправилно прилагане на материалноправните норми.

Решаващият извод на съда за незаконосъобразност на заповедта е изведен въз основа на преценката за несъответствие между фактическото основание за ангажиране на дисциплинарната отговорност на Р. У. и дадената от дисциплинарно наказващия орган правна квалификация на деянието, а именно тежко дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 194, ал. 2, т. 4 от ЗМВР – „неспазване на правилата на Етичния кодекс за поведение на държавните служители“ във връзка с чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР – „деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващи престижа на службата“. В мотивите на решението съдът е посочил, че описаното в дисциплинарния акт деяние, изразяващо се в бездействие неизпълнение на резолюция на по-горестоящ административен орган, довело до забавено изпълнение на разпореждане на прокурор от Софийска градска прокуратура (СГП) и неявяване след разпореждане от началника на затвора в гр. София на 06.11.2019 г. за даване на отчет за неизпълнението на поставената му с резолюция задача, не може да осъществи състав на дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 194, ал. 2, т. 4 от ЗМВР, тъй като подобни деяния се свързват с някоя от хипотезите на т. 1 и/или т. 2 от същата разпоредба на ЗМВР. Поради това и предвид липсата на каквито и да е данни по преписката, че вменените на Р. У. деяния могат да бъдат подведени под правната квалификация на чл. 194, ал. 2, т. 4 от ЗМВР, във връзка с чл. 20, чл. 21, чл. 61, чл. 62, чл. 70, чл. 74 и чл. 78 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители от Главна дирекция „Охрана“ и Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към министъра на правосъдието, административният съд е обосновал крайния извод за незаконосъобразност на оспорената заповед.

Този извод на решаващия състав е подкрепен и с довода, че процесната заповед не съдържа мотивите на органа за възприетото решение да наложи най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“ на служителя за извършено тежко нарушение на служебната дисциплина по чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР, вместо по-леко дисциплинарно наказание, предвид правомощията, с които разполага по чл. 197, ал. 3, т. 1 от ЗМВР. Съдът е установил и формално приложение на разпоредбата на чл. 206, ал. 2 от ЗМВР, което е приел като самостоятелно основание за отмяна на заповедта поради несъответствие с административнопроизводствените правила и приложимия материален закон. Така постановеното решение на АССГ е правилно.

Съдът е обсъдил и описал подробно всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и относимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото. Страните не спорят относно фактите по делото, поради което не се налага повторното им изложение в мотивите на настоящото решение. Спрямо релевантните и установени факти съдът е приложил правилно относимите материалноправни разпоредби. Изводът за наличие на отменително основание по чл. 146, т. 4 във връзка с т. 5 от АПК спрямо оспорената заповед е законосъобразен. Оспорената пред административния съд заповед е издадена на основание чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР, като в нея е посочено, че дисциплинарното наказание на Р. У. е наложено поради допуснато тежко нарушение на служебната дисциплина, изразяващо се в деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващи престижа на службата. Като конкретно нарушени са посочени нормите на чл. 20, чл. 21, чл. 61, чл. 62, чл. 70, чл. 74 и чл. 78 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители от Главна дирекция „Охрана“ и Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към министъра на правосъдието, утвърден със заповед № ЛС-04-4/02.01.2018 г. на министъра на правосъдието.

От доказателствата по делото е видно, а и в заповедта точно и ясно е описано, че фактическите деяния, заради които Р. У. е бил санкциониран с най-тежкото дисциплинарно наказание, съставляват на практика форма на неизпълнение на конкретни разпореждания на прекия ръководител във връзка с осъществяването на текущата дейност на звеното, в което е работил като главен инспектор, началник на сектор II-ра категория в Затворническо общежитие „Казичене“ II-ра категория към затвора в гр. София I-ва категория. Служителят не се е подчинил и на разпореждането на началника на затвора в гр. София да се яви на 06.11.2019 г. за даване на отчет относно изпълнението/неизпълнението на предходно дадената му задача да изготви преписката с исканата от СГП информация за лишения от свобода П. Ц. в срок до 06.11.2020 г..

При така установените факти по делото, правилно първоинстанционният съд е приел, че посочената от органа правна квалификация е неправилна и не съответства на приетите за извършени от фактическа страна дисциплинарно укорими деяния. Последните биха могли да осъществят състав на дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 194, ал. 2, т. 1 (неизпълнение на заповеди и разпореждания на преки ръководители) но не и състав на нарушение по смисъла на чл. 194, ал. 2, т. 4, във връзка с чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР. Видно е, че Р. У. не се е съобразил с дадените му от по-горестоящ орган разпореждания за изпълнение на конкретна задача и явяване за даване на обяснения по нея, но тези деяния неправилно са квалифицирани като тежки нарушения на служебната дисциплина, за които се следва налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание – уволнение. С. Т. постановление № 3 от 7.06.2007 година на ВАС, постановено по тълкувателно дело № 4/2007 година, ОС на съдиите, цитирано в мотивите на първоинстанционното решение, нормата на чл. 239, ал. 1, т. 5 от ЗМВР (отм.), в случая чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР, урежда хипотезите на „поведение, несъвместимо с морала, което води до уронване престижа на службата“. Както се посочи по-горе, нарушението на Р. У. е за неизпълнение на конкретни разпореждания на ръководител, а съгласно тълкуването, дадено в постановлението, дисциплинарно уволнение по чл. 239, ал. 1, т. 5 ЗМВР (отм.), респективно чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР, се налага за поведение, несъвместимо с морала, което накърнява авторитета на службата пред обществото, в противоречие с принципите и целите на осъществяваната дейност, която служителите са призвани да изпълняват при стриктно спазване на закона, зачитане на основните права и свободи на гражданите и утвърждаване на принципите на правовата държавата. В настоящия случай, установеното фактическо основание за реализиране на дисциплинарната отговорност на Р. У. не отговоря на изискуемите съгласно чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР предпоставки за реализиране на най-тежкото дисциплинарно наказание.

Именно поради наличието на посоченото несъответствие в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, решаващият състав на АССГ правилно е отменил административния акт като незаконосъобразен.

Наведените в касационната жалба доводи и съображения не съставляват основание за промяна на решаващите изводи на първоинстанционния съд относно материалната незаконосъобразност на процесната заповед. Фактите и обстоятелствата по спора сочат по несъмнен начин, че вмененото на Р. У. деяние не осъществява състав на тежко дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 194, ал. 2, т. 4, във връзка с чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР.

С оглед изложеното, първоинстанционният състав е постановил правилно решение, което не страда от релевираните в касационната жалба пороци и следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора, своевременно заявеното искане на ответника по касация за присъждане на разноски в настоящото производство се явява основателно. Претендирани и доказани са разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 650.00 лева, съгласно представени с отговора писмени доказателства – фактура, преводно нареждане и списък на разноските за посочената сума. Предвид направеното в съдебно заседание възражение за прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК от процесуалния представител на касатора, настоящият състав, като прецени фактическата и правна сложност на делото и съобрази минимално определения размер на възнаграждението за дела по ЗМВР (чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения), намира, че е налице основание за намаляване на претендираното адвокатско възнаграждение и определя дължимите от Министерство на правосъдието в полза на Р. У. разноски по настоящото дело в размер на 400.00 лева.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1533 от 11.03.2021 г., постановено по адм. дело № 5098/2020 г. по описа на Административен съд – София град.

ОСЪЖДА Министерство на правосъдието да заплати на Р. У. разноски по делото в размер на 400.00 (четиристотин) лева.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ:/п/ Йовка Дражева

секретар: ЧЛЕНОВЕ:/п/ Диана Добрева

/п/ Еманоил Митев