7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3435

гр.София, 30.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Р.

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

З. Р.

като разгледа, докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 3189 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Н. Д. и Н. Д. Д., чрез процесуалния им представител, срещу решение № 84 от 15.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 730/2023 г. по описа на Окръжен съд-Пазарджик, с което е потвърдено решение № 821 от 17.07.2023 г., постановено по гр. д. № 2707/2022 г. по описа на Районен съд - Пазарджик в обжалваната му част, с която е признато за установено в отношенията между страните, че В. Д. Д. не дължи на Д. Н. Д. и на Н. Д. Д. сумата от 5 488.70 лв. по изпълнително дело № 124/2022 г. по описа на ДСИ при Районен съд-Пазарджик, поради погасяване на вземанията.

С влязло в сила разпореждане № 569 от 30.05.2024 г., постановено по в. гр. д. № 730/2023 г., на основание чл. 286, ал. 1, т.2 ГПК въззивният съд е върнал касационна жалба с вх. № 3964/24.04.2024г., подадена от Н. Д. Д., поради което решение № 84 от 15.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 730/2023 г. по описа на Окръжен съд-Пазарджик, е влязло в сила в частта, в която е потвърдено решение № 821 от 17.07.2023 г., постановено по гр. д. № 2707/2022 г. по описа на Районен съд - Пазарджик в частта, с която е признато за установено в отношенията между страните, че В. Д. Д. не дължи на Н. Д. Д. сумата от 5488.70 лв. по изпълнително дело № 124/2022 г. по описа на ДСИ при Районен съд-Пазарджик, поради погасяване на вземанията.

В касационната жалба на Д. Н. Д. се поддържа твърдение, че въззивното решение е нищожно, евентуално недопустимо, евентуално неправилно. Излага се становище, че изложените от въззивния съд мотиви за допустимост и основателност на иска са напълно неясни, противоречиви и неразбираеми, поради което същите водят до абсолютна неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването. Релевира се възражение, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът е допуснал до разглеждане и съответно е уважил иск по чл. 439 от ГПК срещу ответника Д. Д., по отношение на който от страна на ищеца не са заявени императивно необходимите твърдения за наличие на факти, които са довели до погасяване на задължението след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Твърди се, че въззивното решение е неправилно, поради противоречие с материалния закон и необоснованост. В изложението по чл. 280 ГПК се прави искане за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, като се сочат следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Дължи ли въззивният съд проверка на редовността на исковата молба и трябва ли да я остави без движение, когато се констатира противоречие между обстоятелствената част и петитума?

2. Дължи ли въззивният съд постановяване на ясни, логични и непротиворечиви мотиви по съществени за предмета на спора въпроси при постановяване на своето решение?

3. Допустимо ли е да се разгледа като допустим и да се уважи като основателен иск по чл. 439 ГПК срещу ответник, по отношение на който от страна на ищеца не са заявени твърдения за наличие на факти, които са довели до погасяване на задължението след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, а са заявени единствено твърдения за неправилно конституиране на този ответник като взискател по изпълнението, който в резултат на това неправилно конституиране, евентуално би могъл да получи изпълнение без правно основание?

4. Допустимо ли е да се разгледа като допустим и да се уважи като основателен иск по чл. 439 ГПК, при наличие на съществено противоречие между фактическите твърдения в исковата молба и петитума на иска?

5. Допустимо ли е да се разгледа като допустим и да се уважи като основателен иск по чл. 439 ГПК срещу втори главен ответник, който е конституиран едва в първото съдебно заседание на първоинстанционния съд, наред с посочения в исковата молба първоначален ответник, без съгласие на страните?

6. Дължи ли въззивният съд логично, обективно и непротиворечиво обсъждане на всички възражения и доводи на страните ?

Постъпил е отговор на касационната жалба на касатора от ищцата, чрез пълномощника й, с който се оспорва касационната жалба. В отговора се прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, тъй като въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по поставените въпроси. Излагат се и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията по чл. 284 ГПК.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

Производството пред районния съд е образувано по искова молба от В. Д. Д. против Д. Н. Д., в обстоятелствената част на която се твърди, че през месец август 2022 г. срещу ищцата било образувано изпълнително дело № 20225220400124 по описа на ДСИ при РС - Пазарджик. Твърди се, че изпълнителното дело е било образувано по молба на Д. Д. като взискател лично, а не като законен представител на Н. Д. Д. – непълнолетен син на страните. Излага се твърдение, че както към датата на образуване на изпълнителното производство, така и към датата на завеждане на исковата молба в съда ответникът Д. Д. не притежава качеството на законен представител на сина си Н. Д., тъй като последният към онзи момент е навършил пълнолетие. Твърди се, че поради неправилното конституиране на ответника Д. Д. като взискател същият би могъл да получи изпълнение без правно основание, което поражда правния интерес на ищцата от предявяване на отрицателен установителен иск против този ответник. Сочи се, че носител на правата по изпълнителен лист № 132 от 10.08.2021г., издаден по гр. д. № 2464/2020г. по описа на РС-Пазарджик, е Н. Д. Д., а не неговият баща Д. Н. Д.. Излага се становище, че след приключване на съдебното дирене в производството, по което е било издадено изпълнителното основание, ищцата е погасила изцяло задълженията си към кредитора Н. Д., поради което сумата, която се претендира по изпълнителното дело, в общ размер на 5 488.70 лв., включваща главница, мораторна лихва, издръжка за минал период, както и разноски по изпълнителното производство не е дължима. В първото по делото о. с.з. първоинстанционният съд е конституирал като ответник по иска и синът на страните - Н. Д..

От приетите и събрани писмени доказателства, в т. ч. и неоспорената съдебно-счетоводна експертиза въззивният съд е направил извод, че изпълнителното дело е било образувано и водено срещу ищцата за задължения, които са били напълно погасени преди образуването му. Поради което е приел, че предявените отрицателни установителни искове по чл. 439 от ГПК срещу двамата ответници за недължимост на сумата от 5488.70лв., предмет на принудително изпълнение по изпълнително дело № 20225220400124 по описа на ДСИ при Районен съд-Пазарджик, образувано въз основа на изпълнителен лист № 132 от 10.08.2021 г., са основателни и следва да бъдат уважени.

Неоснователно е възражението на касатора, че обжалваното въззивно решение е нищожно. Съгласно дадените разяснения в Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 г. по т. д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е съдебното решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. В настоящия случай не е налице порок, който да води до нищожност на обжалваното решение.

Поставеният процесуален въпрос под № 1 не съставлява общо основание за допускане на касационна проверка. Съдът е изпълнил процесуалните си задължения за проверка редовността на исковата молба и е извършил необходимите процесуални действия за изясняване на спора от фактическа страна. Противно на твърдението на касатора не е налице противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба. При съблюдаване на процесуалния закон ищцата правилно е формулирала петитума на исковата молба, без да пренася факти от обстоятелствената част.

Поставеният процесуален въпрос под № 2 също не съставлява общо основание за допускане на касационна проверка. Мотивите на съда са точни, ясни и убедителни, съгласно характеристиката, дадена от Пленума на Върховния съд, определяща изискванията към тях, отразена в ППВС № 1/13.07.1953 г. Мотивите на решението не отговарят на дадената от касатора с поставения от същия въпрос характеристика, поради което този въпрос не формира общо основание, което да е относимо към практиката, която е посочил пълномощника на касатора.

По формулирания от касатора процесуалноправен въпрос № 6, свързан със задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните по делото доказателства е налице многобройна и трайно установена практика на ВКС, намерила израз и в посоченото от касатора решение, която дава положителен отговор на въпроса. Въззивният съд е дължал произнасяне по спорния предмет на делото, самостоятелна преценка на доказателствата във връзка с оспорванията и възраженията на ответниците, както и обсъждане на техните доводи относими към предмета на спора, но в случая това е било направено. В заключение: Настоящият съдебен състав намира, че с изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, окръжният съд е разрешил този процесуалноправен въпрос в съответствие с константната практика на ВКС, поради което касационното обжалване не следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Въпроси трети и четвърти се явяват обуславящи изхода на делото и поради това осъществяват общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице соченият допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отговорът на поставените въпроси следва от характера на предявения иск с правно основание чл. 439 ГПК. В настоящия случай, чрез предявяването на този иск ищцата желае да бъде установено погасяване на задължението й за издръжка поради плащането му след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В изпълнителния лист като кредитор на ищцата е посочено детето Н. Д. Д., чрез неговия баща и законен представител Д. Н. Д.. Налице е правен интерес от предявяването на този иск и срещу Д. Н. Д., тъй като ищцата оспорва изпълнението с твърдения, че са настъпили обстоятелства след възникналото изпълнително основание. На съдебния изпълнител е възложено събирането на вземането. Разпоредбата на чл. 429, ал. 1 ГПК не предвижда съдебният изпълнител да установява дали лицето образувало изпълнителния процес е легитимирано. Член 439 ГПК предоставя защита на длъжника срещу изпълнението, то по аргумент за по-силното основание на длъжника следва да му бъде предоставена защита срещу възможността задължението му да бъде събрано принудително втори път. Не без значение е и обстоятелството, че процесуалната легитимация по този иск се обуславя от твърденията на ищцата за това кое лице претендира съществуването на задължението. Тъй като в исковата молба като претендиращо задължението лице е посочен Д. Н. Д. именно той е процесуално легитимиран да участва като страна в процеса. Решенията, респ. определенията, на които касаторът се позовава в изложението, са неотносими към настоящия спор. В определение № 207 от 26.05.2016 г. по гр. д. № 2096/2016 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС съдилищата са приели, че предявеният иск е недопустим съгласно чл. 439, ал. 2 от ГПК, тъй като ищецът се позовава на факти, настъпили преди, а не след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В настоящия случай, ищцата се позовава на факти настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В определение № 313 от 25.03.2011 г. по ч. т. д. № 157/2011 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС съдилищата са приели, че предявените искове са недопустими, тъй като с оглед наведените в исковата молба фактически основания и петитум със същите се цели оспорване действията на съдебния изпълнител по образуваното изпълнително дело, като посочените действия не подлежат на самостоятелен съдебен контрол по реда на обжалването предвиден в чл. 435 ГПК. С решение № 209 от 28.11.2018 г. по т. д. № 2530/2017 г., Т. К., І Т. О. на ВКС е даден отговор на въпроса: „Следва ли да се счете за надлежно уведомен длъжникът по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за извършена цесия в хипотеза на заведен иск по чл. 439 ГПК срещу конституирания в изпълнителното производство нов кредитор /цесионер/, в което цесионерът с отговора на исковата молба представя уведомление от цедента до длъжника, за което твърди, че вече е връчено“. Настоящият случай не е такъв.

По формулирания 5 въпрос същият е свързан с ответника – Н. Д. Д., спрямо когото въззивното решение е влязло в сила, поради което този въпрос не може да бъде предмет на произнасяне. Но дори и да бъде разгледан, въпросът не е обуславящ, доколкото не може да се свърже с мотивите на обжалваното решение. В настоящия случай не сме изправени пред хипотеза на предявен иск срещу втори ответник наред с първоначалния ответник без съгласие на страните. При изложени в обстоятелствената част твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита както срещу бащата Д. Д., така и срещу сина Н. Д., а петитумът, насочен само срещу бащата Д. Д., правилно и в изпълнение на процесуалното задължение, регламентирано в чл. 7 ГПК, съдът е конституирал като ответник и сина Н. Д.. Следователно поставения правен въпрос не покрива критерия по чл. 280, ал. 1 ГПК за обща предпоставка за допускане на касационното обжалване.

В изложението за допускане на касационно обжалване към касационната жалба са изложени твърдения за наличие на основания за допускане по смисъла на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Съгласно приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимия към конкретното дело въпрос няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, ако е налице неясна правна уредба, което налага тълкуването на закона от ВКС или при настъпили промени в обществените условия или в законодателството, налагащи промяна на вече даденото от ВКС тълкуване на закона. В случая касаторът не е изложил аргументи защо произнасянето от ВКС ще бъде от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Не е посочена непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от неточно тълкуване или промяна на обществените условия.

Не се установява обжалваното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационния контрол. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Следва да се посочи, че в касационната жалба не се сочат конкретни явни и тежки пороци на въззивното решение, които да обуславят допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Поради изложеното решението на въззивния съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

В закллючение: не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по касационната жалба на Д. Н. Д..

При този изход на спора, право на разноски има ответницата по касационната жалба. Към подадения отговор на касационната жалба е приложен списък по чл. 80 ГПК, договор за правна защита и съдействие и пълномощно. В договора за правна защита е уговорено адвокатско възнаграждение между ответницата и процесуалния й представител в размер на 1500 лв., заплатено в брой, а съгласно приетото в Тълкувателно решение № 6 от 2013 г. по тълк. д. № 6 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС, този договор има характер на разписка и удостоверява плащането на адвокатското възнаграждение. С оглед изложеното, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата разноски в размер на 1500 лв., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 84 от 15.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 730/2023 г. по описа на Окръжен съд-Пазарджик по касационната жалба на Д. Н. Д..

ОСЪЖДА Д. Н. Д. с ЕГН: [ЕГН] да заплати, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на В. Д. Д. с ЕГН: [ЕГН] сумата от 1500 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение пред Върховния касационен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.