- 8 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 297

гр. София, 16.08.2022 година.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 13.04.2022 (тринадесети април две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. частно гражданско дело № 1216 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК като е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 6574/17.03.2022 година, подадена от М. С. М. и К. С. К., против определение № 847/01.03.2022 година на Окръжен съд Варна, постановено по ч. гр. д. № 335/2022 година.

С обжалваното определение съставът на Окръжен съд Варна е потвърдил първоинстанционното определение № 917/25.01.2022 година на Районен съд Варна, 47-ми състав, постановено по гр. д. № 18 212/2021 година, с което е върната подадената от М. С. М. и К. С. К. против община Долни чифлик и община Варна искова молба с вх. № 53 168/23.12.2021 година, с която е поискано да бъде признато за установено в отношение между страните: 1.) факта за наличието на нищожност при вписване на акта за граждански брак между Б. Т. К. и О. Д. Б. на 04.05.2021 година; 2.) нищожност на вписване на акта за граждански брак между Б. Т. К. и О. Д. Б. на 04.05.2021 година, поради съществуващия предходен юридически факт на настъпилата смърт на Б. Т. К. на 18.12.2020 година, чиято регистрация била вписана впоследствие на 28.08.2021 година в община Варна, К. О. в нарушение на добрите нрави, както и 3.) да се осъдят ответниците солидарно да заличат от регистъра за гражданска регистрация, вписаният на 04.05.2021 година акт за граждански брак между Б. Т. К. и О. Д. Б. като правна последица от констатираната нищожност, като е прекратено образуваното въз основа на нея съдебно производство.

В частната си касационна жалба М. С. М. и К. С. К. излагат твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е то и потвърденото с него определение № 917/25.01.2022 година на Районен съд Варна, 47-ми състав, постановено по гр. д. № 18 212/2021 година да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. и К. твърдят, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, а също така и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване на въззивното определение на Окръжен съд Варна.

О. Д. Б. и К. С. К. са бил уведомен за обжалваното определение на 11.03.2022 година, а частната им касационна жалба е с вх. № 6574/17.03.2022 година. Поради това е спазен предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

За да постанови определението си съставът на Окръжен съд Варна е приел, че задължението на съда да разгледа и да се произнесе по депозирана молба било обусловено от наличието на правен спор между страните или правен интерес от установяването на факти и граждански правоотношения с правно значение и то само в случаите, изрично предвидени в закона. Наличието на правен интерес било абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на установителните искове. Същата се обуславяла от правото, което се защитавало от ищеца с предявяването на иска, както и обема на защита, който се целя, предвид правните последици от евентуалното му уважаване. Първата предявена претенция била недопустима, тъй като целяла установяване на юридически факт, а съобразно чл. 124, ал. 4, изр. 2 от ГПК иска за установяване на факти с правно значение се допускал само в случаите, предвидени в закон. Фактът, че била налице нищожност при вписване на акт за граждански брак не попадал в приложното поле на правна норма, поради което липсвала предпоставката за допустимост на иска. Липсвал правен интерес и от провеждане на исково производство относно нищожност на вписването на акта за граждански брак. Нормативната уредба на гражданската регистрация не регламентирала възможността да бъдела заличавана информация от регистър Население за дадено лице. Съобразно разпоредбата на чл. 104, т. 2 от ЗГР, единната система на гражданската регистрация и административното обслужване на населението съхранявала и поддържала хронология на променените данни. В случая, не се касаело и за охранителното производство по чл. 38, ал. 4 от ЗГР, тъй като не се твърдяло вписване на неверни данни в регистрите. За разлика от ЗКИР и ЗТР, в ЗГР липсвала разпоредба, която да регламентирала установяването на нищожност на вписването на акт за гражданска регистрация. В конкретния случай М. С. М. и К. С. К. не оспорвали факта на сключването на граждански брак между Б. Т. К. и О. Д. Б.. Твърдението им, че към момента на вписване на акта за граждански брак, последният бил прекратен със смъртта на съпругата било съобразено с разпоредбата на чл. 44, т. 1 от СК. С предявяването на иска се целяло установяване липсата на наследствено правоотношение между наследодателя на М. С. М. и К. С. К. и О. Д. Б.. Касаело се за установяване на факт с правно значение (дали О. Д. Б. е законен наследник на Б. Т. К.), какъвто иск не бил предвиден от закона. За М. и К. липсвал правен интерес от повеждането на самостоятелно исково производство за установяването на този факт извън конкретен спор, в който наследственото правоприемство било преюдициален въпрос. Кръгът на наследниците и редът за наследяване били определени в ЗН и било въпрос на преценка на доказателства да се установяло дали едно лице е наследник на друго лице. Предявената молба не можела да се квалифицира и като такава по чл. 542 от ГПК, доколкото цитираната разпоредба предвиждала установяване на факти, за чието удостоверяване законът бил предвидил съставяне на официален свидетелстващ документ. Целта на това производството била да се замести със съдебно установяване несъставения или унищожен официален свидетелстващ документ. В случая, тъй като бил вписан акт за граждански брак, М. и К. целели установяване на отрицателен факт, за който не съществувала възможност да бъде удостоверен със свидетелстващ документ, за да е налице интерес от установяването му по съдебен ред. М. С. М. и К. С. К. не обосновавали и правен интерес от провеждането на иск с правно основание чл. 537, ал. 2 от ГПК, доколкото не излагали фактически твърдения за накърняване на техни права или ограничаване реализирането на такива в резултат на твърдяното вписване. На следващо място, страните претендирали съдът да осъди община Горни чифлик и община Варна солидарно да заличат от регистъра за гражданска регистрация, вписаният на 04.05.2021 година акт за граждански брак между Б. Т. К. и О. Д. Б., като правна последица от констатираната нищожност. Подобно искане щяло да бъде допустимо единствено като последица от успешно проведен иск с правно основание чл. 537, ал. 2 от ГПК, но както било вече посочено, съобразно релевираните фактически твърдения в исковата молба, такъв иск бил недопустим, поради липса на правен интерес за М. и К.. Съдът не разполагал с правомощия да регламентира изцяло поведението и действията на служителите на общинските администрации, а само тези от тях, които били изрично запретени от закона и имали характер на противоправни. Изричната законодателна уредба на възможните правни спорове определяла компетентността на съда да ги разрешава. Доколкото наведените от М. С. М. и К. С. К. твърдения и отправеното искане не можели да се подведат под хипотезиса на която и да било правна норма, съдът не намирал наличието на правен спор между страните и необходимостта от неговото разрешаване по исков ред. Следвало да се посочи, че всички искове предявени срещу община Варна се явявали недопустими, поради липса на пасивна процесуална легитимация. В исковата и уточняващите молби липсвали фактически твърдения за извършено от община Варна вписване на акт за граждански брак, сключен между наследодателя на М. С. М. и К. С. К. и О. Д. Б..

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. С. М. и К. С. К. искат определението на Окръжен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по отношение на правните въпроси за това преди да разреши частния въззивен спор за допустимост на предявените искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във връзка с чл.34, ал. 2 от ЗГР, длъжна ли е въззивната инстанция, като такава по съществото на спора, да отчете правозащитния стандарт по чл. 5, ал. 4 от КРБ и да приложи с предимство правото на ЕС, като пряко приложимо и с директен ефект, без той да се установява и доказва; за това неизпълнението на международен правен акт, обвързващ Р. Б. като страна по силата на присъединителния договор-чл. 4 от ДФЕС, представлява ли нарушение на принципите на солидарност и справедливост, по силата на чл. 4, § 3, ал. 2 от ДЕС, за което решаващият национален съд следва да следи служебно; за това длъжен ли е въззивният съд да осигури правата и свободите, които правните субекти извличат от правото на ЕС и така да обезпечи гарантираното от чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧОС право на обективно и справедливо разрешаване на правния спор; за това длъжен ли е националният съд да установи директната приложимост на правото на ЕС по конкретния правен случай и да подчини съдебния си акт на това право; за това обвързан ли е въззивният съд да съблюдава общите принципи за справедливост и ефективност при упражняване на своите правораздавателни функции за защита на правата, които частният жалбоподател черпи от общностното право, при разглеждането на основния въпрос за допустимост на исковото производство в съответствие с чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧОС и с оглед степента на защита, предвидена в чл. 54 от Хартата и чл. 54 от ЕКЗПЧОС; за това длъжен ли е въззивният съд преди да се произнесе по допустимостта на исковете да извърши проверка на заявеното материално право в хипотезата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и на чл. 34 от ЗГР, за да изпълни задълженията си по чл. 117, ал. 1 от КРБ; за това длъжен ли е въззивният съд, като съд по съществото на спора, преди да постанови определение за потвърждаване на определението на първоинстанционния съд за прекратяване на исковото производство, да се произнесе по всички факти, обуславящи допустимостта, по които е следвало да се произнесе и първоинстанционния съд, без да е ограничен от посоченото в частната жалба и за това допустимо ли е съдът да постанови съдебния акт, без въобще да изложи мотиви по направените възражения и доводи на жалбоподателя в частната му жалба и без въобще да извърши анализ на събраните по делото доказателства, относно релевантните факти и обстоятелства за допустимостта на предявените искове.

Така формулираните въпроси не обосновават допускането на въззивното определение на Окръжен съд Варна до касационно обжалване. По отношение на последните два от тях определението на въззивният съд не противоречи на установената практика, доколкото се е произнесъл по поставения за разрешаване пред него правен въпрос, като е взел предвид всички релевантни по делото обстоятелства, обуславящи допустимостта на иска, без да се е ограничил от посоченото в частната жалба, като е изложил надлежни мотиви в тази насока. В този случай съдът не е длъжен да обсъжда твърденията, доводите и възраженията на страните по спора, а също така и тази част от събраните доказателства, които се отнасят за съществото на спора между страните, а не за допустимостта на предявения иск. Разпоредбата на чл. 117, ал. 1 от КРБ урежда общо задължение на съда да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. Това свое задължение съдът изпълнява в рамките на предоставените му със съответните нормативни актове конкретни правомощия, поради което общо основание за допускане на касационно обжалване може да бъде въпрос, който е свързан с конкретното правомощие на съда по отношение на съответното процесуално действие, а не въпрос, свързан с общото задължение. Останалите въпроси са свързани с приложение на правото на ЕС, като в случая страни по спора са български физически и юридически лица, като спорът не е свързан с друга държава-членка на ЕС, различна от Р. Б. нито с гражданин на такава държава-членка. Липсата на такава връзка обосновава неприложимост на общностното право, към конкретния спор, поради което свързаните с него въпроси не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване на определението на Окръжен съд Варна. Що се отнася до приложението на чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧОС въпросът за това стои, в случаите когато се касае до установено от съответната държава средство за защита на признато от нея и уредено от вътрешното законодателство субективно право. Настоящият случай не е такъв, доколкото, М. С. М. и К. С. К. се опитват да защитят свои субективни права не по установения ред. В случая спора е между тях и О. Д. Б., като касае наследствените правоотношения от Б. Т. К.. При този спор вписването на акта за граждански брак между Б. Т. К. и О. Д. Б. н регистрите на населението или заличаването на това вписване са без значение. От значение е това дали актът за сключен брак ще бъде признат от органа разглеждащ спора, което може да стане и инцидентно, в съответното производство, дори и актът да не бил вписан. М. С. М. и К. С. К. могат да защитят правата си, чрез предвидените за това производство процесуални способи и без да оспорват вписването на акта за брак в регистрите на населението.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. С. М. и К. С. К. са поискали въззивното определение на Окръжен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение (определение) представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение (определение), като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението (определението), като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното определение могат да се изведат само от твърденията в частната касационна жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените от М. С. М. и К. С. К. твърдения не сочат нито на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното определение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение (определение), същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Окръжен съд Варна.

С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, а също така и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 847/01.03.2022 година на Окръжен съд Варна, постановено по ч. гр. д. № 335/2022 година, по подадената срещу него от М. С. М. и К. С. К., частна касационна жалба с вх. № 6574/17.03.2022 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 847/01.03.2022 година на Окръжен съд Варна, постановено по ч. гр. д. № 335/2022 година

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.