Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба от Левент Б. Н. от [населено място] чрез адв. С. Р. срещу Решение № 75 от 03.06.2014 г., постановено по адм. д. № 264 по описа за 2014 г. на Административен съд – Добрич, в частта, с която предявеният от касатора срещу Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури / И./ иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за сумата над присъдените 700 лв. до пълния претендиран размер от 10000,00 лв., ведно със законната лихва, считано от подаването на исковата молба – 02.04.2012 г. до окончателното изплащане на сумата, причинени му от акт на дискриминация, осъществен чрез бездействие на органа по назначаването, установен с Решение № 32 от 19.02.2010 г. на Комисия за защита от дискриминация .

Касаторът твърди неправилност на съдебното решение в отхвърлителната му част като постановено при нарушение на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл.209, т.3 от АПК. Застъпва становище, че в резултат на така допуснатите от първоинстанционния съд нарушения му е присъдено обезщетение в занижен и несправедлив размер. Твърди, че с присъдения му размер на обезщетение първоинстанционният съд де факто го е лишил от гарантираното му с чл. 6, ал.1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/ право на достъп до съд. Този размер не е съобразен и със състоянието на дискриминация, няма характер на ефективна и убедителна мярка срещу установената дискриминация, а присъденото обезщетение не следва да бъде със символичен характер. По тези причини според касатора обжалваното решение не отговаря на изискванията на чл. 3 от ЕКЗПЧОС и занижава обществената стойност на човешкото достойнство. Предвид изложеното се иска отмяна на съдебното решение, предмет на проверка, в обжалваната му част и постановяване на друго, с което да бъде уважен предявения иск в пълния му размер. Претендират се разноски, в това число и резултативен адвокатски хонорар.

С. Р № 75 от 03.06.2014 г., постановено по адм. д. № 264 по описа за 2014 г. на Административен съд – Добрич, но в осъдителната му част, в която Изпълнителната агенция по рибарство и аквакултури е осъдена да заплати на Левент Н. 700 лв обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди от установеното с решението на КЗД дискриминационно неповишаване на ищеца в ранг, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 02.04.2012г. до окончателното й изплащане, е предявена касационна жалба и от Изпълнителната агенция по рибарство и аквакултури. Вторият касатор твърди неправилност на съдебното решение в осъдителната му част като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.

Редовно призован за съдебно заседание, Левент Н. не се явява, не се представлява и не представя писмени бележки по същество.

Вторият касатор, Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури / И./,той - и ответник по първата касационна жалба/, редовно призован, не изпраща представител и не депозира писмена защита.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на двете касационни жалби.

Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение по наведените касационни основания и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежни страни, за които решението в обжалваните части е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК.

Разгледани по същество, и двете касационни жалби се явяват неоснователни по следните съображения :

Левент Н. е предявил срещу И. иск за обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в чувство на унижение от пренебрегване и недооценяване на професионалните му качества, усещане за несправедливост и безверие в демократичните ценности и др. негативни преживявания, в размер на 10 000 лв, ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на иска до окончателното й, претърпени в резултат на обявеното за дискриминационно с решение на КЗД бездействие на органа по назначаването – изпълнителния директор на И. да повиши ищеца в ранг, въпреки че е отговарял на всички изисквания за това – нарушение на чл.15 от З. по признак „лично положение”.

Със свое решение № 96 от 07.08.2013г., постановено по адм. д. № 85/2013 г., АС-Добрич е отхвърлил като неоснователен предявения от Н. иск. Решението на АС-Добрич е било обжалвано от Левент Н., по повод на което е образувано адм. д. № 11930/2013 г. по описа на ВАС, трето отделение. Със свое решение № 5388/17.04.2014 г. по горецитираното дело, Върховният административен съд е отменил изцяло решението на Добричкия административен съд. ВАС е приел, че предявеният иск за неимуществени вреди – душевни болки и терзания, чувство на унижение и несправедливост, следва да бъде разгледан в светлината на твърденията на ищеца за причиняването им от установения с решението на КЗД дискриминационен акт, който, веднъж постановен и влязъл в сила, обвързва не само страните в производството пред КЗД, но и съда в производството по реда на чл.203 и сл. от АПК във вр. с чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Поради горното първоинстанционното решение е отменено, а делото – върнато за ново произнасяне от друг състав на АС-Добрич.

Именно по този повод е образувано адм. д. № 264 по описа за 2014 г., по което и на основание чл.226 от АПК е постановено оспореното в настоящото касационно производство съдебно решение.

С обжалваното решение АС - Д. е приел, че са налице всички материалноправни предпоставки за ангажиране отговорността на ответника по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ във вр. с чл.74 от ЗЗДискр (ЗАКОН ЗЗД ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ) /ЗЗД /. Налице е установено по чл.15 от ЗЗД с влязло в сила решение на КЗД незаконосъобразно бездействие на органа по назначаването, изразяващо се в нарушение на чл.15, ал.1 от ЗЗД по признак „лично положение”, същото дискриминационно поведение е причинило на ищеца вреди от вида на твърдените от него, които са в пряка причинно-следствена връзка с незаконосъобразното бездействие на административния орган, действащ в това му качество. По горните съображения и прилагайки разпоредбата на чл.52 от ЗЗД (ЗАКОН ЗЗД ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ), административният съд е уважил предявения от Левент Н. иск в справедливия според него размер от 700 лв, ведно със законната лихва от предявяването му до окончателното изплащане на претендираната сума. За да приеме реалното настъпване на вредите и да определи размерът им съобразно степента, продължителността и интензитета на преживените негативни емоции, съдът се е позовал както на изслушаната при първото разглеждане на иска съдебно-психологична експертиза, така и на свидетелските показания на разпитаните двама свидетели – майката на ищеца и св. Т.

Съдебното решение е правилно като постановено при спазване на съдопроизводствените правила, при съобразяване с материалноправните разпоредби и обосновано.

Съобразно задължителните указания на ВАС, съдържащи се в мотивите на съдебното решение по адм. д. № 11930/2013г., правилно АС - Д. е заключил, че са налице всички материалноправни предпоставки за ангажиране отговорността на ответника по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ - налице е влязъл в сила акт на КЗД, с който се установява дискриминационно поведение във вид на неправомерно бездействие по чл.15 от ЗЗД, от този дискриминационен акт за ищеца са настъпили реално вреди от вида на твърдените, които са пряка и непосредствена последица от неповишаването му в ранг. Неоснователни в тази връзка са развитите от втория касатор И. оплаквания за неправилност на съдебното решение поради обстоятелството, че съдът е приел за незаконосъобразно действие, причинило вредите, неправилното атестиране на ищеца с оценка 3 / или неатестирането му с по-добра оценка/, а това обстоятелство не било прието за дискриминационно по чл.14, ал.3 от ЗЗД с цитираното решение на КЗД. Макар съдът да е описал твърдените от ищеца негативни емоции, преживени от него във връзка с атестирането, съдът в мотивите на решението си е приел, че незаконосъобразното бездействие, причинило вредите, подлежащи на обезщетяване в исковото производство по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, са резултат от установеното дискриминационно поведение на органа по назначаването по чл.15 от ЗЗД – ищецът не е повишен в ранг, въпреки че е отговарял на всички изисквания за това.

Правилно и в съответствие с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД (ЗАКОН ЗЗД ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ), във вр. с пар. 1 ЗР на ЗОДОВ е определен и размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. При определяне на дължимото обезщетение първоинстанционният съд е отчел характера, степента, интензитета и продължителността на понесените вреди и е определил същите при спазване принципа на справедливост.

Правилно съдът е преценил, че незаконосъобразното бездействие по чл.15 от ЗЗД е налице едва 4 години след назначаване на ищеца и получаване последователно за тези години на атестационна оценка 3, т. е. едва след 2005г. – по-точно от 2006г. съгласно чл.31 от НУРАСДА. Първоинстанционният съд правилно е определил и интензитета на тези вреди – до около месец след всяка атестация. Доколкото обаче вещото лице констатира общото психическо и емоционално състояние на ищеца, пораженията върху което са резултат както на недоволството от годишната атестационна оценка / оценяването и размерът на оценката не са установени за дискриминационно поведение от КЗД и не съставляват незаконосъобразно действие или бездействие на администрацията/, както и на дискриминационното прекратяване на служебното правоотношение / което обаче не е предмет на настоящото исково производство/, съдът правилно е преценил, че справедливият размер на дължимото обезщетение с оглед доказаните от ищеца степен, интензитет и продължителност на претърпените неимуществени вреди, е 700 лв. В тази връзка настоящата касационна инстанция споделя изцяло и доводите, съдържащи се в заключението на представителя на Върховната административна прокуратура, подробно изложени в хода на делото по същество.

Твърдението на касатора Левент Н. за „символичност“ на присъденото обезщетение в определения от съда размер, за неговата неефективност, непропорционалност и неубедителност не е мотивирано с конкретни обстоятелства, спрямо които да се извърши преценка. В този смисъл необосновани се явяват оплакванията, че присъденият размер на обезщетението няма характер на ефективна и убедителна мярка срещу установена дискриминация, адекватно компенсираща неизгодната позиция, в която е бил поставен Н.. Касаторът не сочи други относими към преценката за размера на обезщетението факти, които са останали несъобразени от първоинстанционния съд. Конкретни аргументи за твърдяното от касатора съществено нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон във връзка с определяне размера на обезщетението от първоинстанционния съд не са изложени, а при извършената от настоящия състав проверка, такива не се констатират. Обстоятелството, че ищецът е уговорил адвокатски хонорар, двойно или тройно надвишаващ присъденото му обезщетение за вреди, не съставлява аргумент и основание за увеличаване размера на същото.

Касационните жалби се явяват неоснователни, а атакуваното съдебно решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода от предмета на спора пред настоящата, окончателна съдебна инстанция, искането за присъждане на резултативен хонорар се явява неоснователно по силата на чл.143 от АПК. Въпреки това, съдът счита, че е необходимо да се поизнесе по същността на резултативния хонорар и принципната му недължимост от ответника с оглед разпоредбата на чл.78 от ГПК и т.1 от ТР № 6 от 06.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012г. Направените от страната, спечелила делото, съдебни разноски подлежат на възмездяване от другата страна само когато са реално заплатени към датата на съдебното заседание, в което е даден ход на делото по същество. Страните по договора за правна защита могат да постигнат съгласие по всякакви, допустими от закона условия, в това число и заплащане на резултативен хонорар, който да бъде дължим след приключване на делото и да се определя от неговия изход. Тази свобода в договарянето обаче се свързва единствено с отношенията между клиент и адвокат, но не предпоставя разширително тълкуване на чл.78 от ГПК.

По изложените съображения и на основание чл. 225 АПК, във вр. с чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА

Решение № 75 от 03.06.2014 г., постановено по адм. д. № 264 по описа за 2014 г. на Административен съд – Добрич. Решението е окончателно. Особено мнение: