О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3338
гр. София, 25.06.2025 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 1027 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Х. С. Ш., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Р. Н. срещу решение № 228/05.12.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 489/2024 г. на Великотърновския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 165/12.07.2024 г. по гр. дело № 118/2023 г. на Габровския окръжен съд, жалбоподателят Х. Ш. е поставен под пълно запрещение, на основание чл. 5 от ЗЛС.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на последното, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Насрещната страна – ищцата К. Ж. Ш. не е подала отговор на касационната жалба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора, също чрез адв. Н., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно кумулативното изискване за наличието на медицинския и правния критерий по чл. 5 от ЗЛС; и 2) длъжен ли е въззивният съд, при наличие на отвод на докладчика по делото за поставяне под запрещение, след като новият състав не е пряко придобил необходимите лични впечатления от освидетелствания, да спази самостоятелно от своя страна императивната разпоредба на чл. 275, ал. 3 от ГПК (отм.) (чл. 337, ал. 1 от ГПК), приложима ли е тази процесуалноправна норма в такава хипотеза. По отношение на първия материалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 5, ал. 1 от ЗЛС се навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че по този въпрос въззивното решение било постановено в противоречие с решение № 1301/12.11.2008 г. по гр. д. № 5560/2007 г. на V-то гр. отд. на ВКС. В изложението се сочи и противоречие с решение от 07.06.2006 г. по гр. д. № 1342/2005 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, т. 3 от постановление на Пленума на ВС (ППВС) № 5/13.02.1980 г., решение № 265/10.09.2012 г. по гр. д. № 703/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 2133/12.12.1984 г. по гр. д. № 1089/1984 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВС, но в тази връзка не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, а се преповтарят касационните оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения. По отношение на втория поставен процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 337, ал. 1 от ГПК се навежда допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението и в самата касационна жалба се сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, като се поддържа, че то било постановено при очевидна липса на юридическия критерий за установяване на недееспособността на касатора, в нарушение на кумулативното изискване за двата критерия по чл. 5 от ЗЛС, което било в противоположен смисъл на закона – contra legem.
По така наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:
За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел, че чл. 5 от ЗЛС предвижда две предпоставки, които следва да бъдат установени, за да се допусне ограничаване дееспособността на едно лице чрез поставянето му под пълно или ограничено запрещение – то да страда от слабоумие или душевна болест (медицински критерий) и вследствие на това свое състояние то да е неспособно или да е ограничена способността му да се грижи за своите работи като съзнава своите интереси, разбира свойството на своите действия и преценява последиците от тях (юридически критерий). След подробен анализ на доказаталстевта и въз основа на съвкупната им преценка, въззивният съд е споделил решаващия извод на първоинстанционния съд, че са налице тези законови предпоставки за поставяне на касатора под запрещение. В тази връзка апелативният съд е намерил за несъстоятелно оплакването във въззивната му жалба, че не се установявал медицинският критерий – страдание от душевна болест. За този свой извод съдът е изложил съображения, че съдебната практика е дефинирала понятието „душевна болест“ (психопатия) като страдание на умствено развито лице, което има за последица такова разстройство на съзнанието, което води до промяна на личността и обуславя неадекватно поведение, като в случая в заключението си вещите лица са категорични, че установената при жалбоподателя деменция при болестта на Алцхаймер, атипична или от смесен тип, е психична болест в тесния смисъл на това понятие. Въззивният съд е приел, че е налице и юридическият критерий, тъй като в причинна връзка с естеството и степента на заболяването на касатора, той е сериозно ограничен в способността да възприема правилно заобикалящата го действителност, да разбира свойството и значението на действията си като преценява личните и имуществените си интереси, да ръководи целенасочено и разумно постъпките си и да се грижи пълноценно за себе си – интелектът му е силно снижен и в съзнанието му битуват налудни идеи, които сериозно влияят на поведението и емоциите му. Съдът е изтъкнал още, че вън от всякакво съмнение е, че жалбоподателят не може да се ориентира в сложни ситуации, които изискват дори умерен интелектуален ресурс, логично, аналитично и комбинативно мислене, като въпросът е дали неговото състояние обуславя само ограничаване на дееспособността му с оглед предпазването му от извършване на правни действия, увреждащи собствените му интереси, или налага поставянето му под пълно запрещение. При извършването на тази преценка, като е съобразил чл. 12 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, препоръка № R (99) 4 на Комитета на министрите на Съвета на Европа относно принципите за правна защита на недееспособните пълнолетни лица, приета на 23.02.1999 г., както и разясненията, дадени в мотивите към решение № 12/17.07.2014 г. по конст. дело № 10/2014 г. на Конституционния съд, въззивният съд е приел, че в случая касаторът би могъл сам да се справя с обичайни дейности, свързани с рутина в ежедневието, но доказателствата сочат, че той не е в състояние да се ориентира в социалната среда и да функционира в нея при зачитане правата и интересите на други хора и при спазване на установения обществен ред, да разбира предписанията на правните норми, да съобразява поведението си с тях и преценява последиците от своите действия. Съдът е изтъкнал още, че социалната адаптация на ответника е силно нарушена, което се дължи на емоционална лабилност, раздразнителност, избухливост и конфликтност, на волева неуравновесеност, импулсивност и непредсказуемост, на параноидни налудности за преследване и злонамереност; с действията си той вреди освен на самия себе си, и на своите близки, и на трети лица. При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че както интересите на самия жалбоподател, така и интересите на трети лица и на обществото като цяло налагат той да бъде поставен под пълно запрещение. За този свой краен извод по делото апелативният съд е изложил и съображения, че както снижените когнитивни възможности на ответника, така и налудните му представи и личностни промени, и свързаните с тях емоционална лабилност и агресивно поведение правят невъзможно сътрудничество между него и попечител, който да му съдейства при упражняване на негови права; при извършването на преценката си съдът е посочил още, че съобразява не само тежестта на психическото увреждане, но и прогноза за развитието на болестното състояние, която според вещите лица е песимистична – липсва лечение, процесът на деменция е необратим, с тенденция за влошаване на състоянието на болния.
В посоченото в изложението на касатора, решение № 1301/12.11.2008 г. по гр. д. № 5560/2007 г. на V-то гр. отд. на ВКС е прието следното: За да се постави едно лице по запрещение – пълно или частично, е необходимо едновременно да са налице две условия. Първото е очертано от така наречения медицински критерий – то да е болно от слабоумие или душевна болест. Слабоумието е умствена недоразвитост от раждането, като идиотия, инбецилност, дебилност, олигофрения. Релевантна за поставяне под запрещение е само категорично установената и дефинирана като такава душевна болест. Второто кумулативно необходимо условие, за да се постави едно лице под запрещение, е правният критерий – то да не може да се грижи за своите работи. За да може да се грижи за своите работи, лицето следва да разбира предписанията на правните норми и да съобразява поведението си с тях, да може да ръководи постъпките си, като преценява последиците от тях. Грижата за своите работи включва и отношението към обществото и съобразяване с установеният в него ред, т. е. лицето следва да се държи нормално. Поставянето в зависимост на кумулативност на двата законови критерия по чл. 5 от ЗЛС означава, че не е достатъчно лицето да страда от слабоумие или/и душевна болест, за да бъде поставено под запрещение. Необходимо е с оглед конкретното поведение на лицето да се преценява дали то може да се грижи за своите работи. Леката умствена изостаналост, макар да има отражение в поведението на ответника и да създава у него някои наивни представи за по-леко справяне с проблемите, не е достатъчна, за да се приеме, че той не може да се грижи за своите работи и за ограничаване на дееспособността му. В задължителните указания и разяснения, дадени с т. 2 от ППВС № 5/13.02.1980 г., също е прието, че предметът на иска по чл. 5 от ЗЛС – поставяне на едно лице под запрещение, е дееспособността му, а основанието на този иск е наличието на душевна болест или слабоумие, и невъзможността на страдащия от такава болест или от слабоумие да се грижи за своите работи; двете изисквания трябва да са налице, за да се постанови ограничаване дееспособността и обявяване недееспособността на лицето. В същия смисъл е и константната практика на ВС и ВКС, обективирана както в посоченото от страна на касатора – решение от 07.06.2006 г. по гр. д. № 1342/2005 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, така и в служебно известните на настоящия съдебен състав – решение № 226/31.10.2016 г. по гр. дело № 4922/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 596/28.08.2006 г. по гр. дело № 1342/2005 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 185/21.09.2010 г. по гр. дело № 1587/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и др.
В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВС и ВКС. Напротив – като е изследвал наличието на същите два критерия – медицинския и юридическия, съставляващи предпоставките (основанието) по чл. 5, ал. 1 от ЗЛС за поставяне под запрещение, и въз основа на доказателствата по делото ги е приел за установени в тяхната кумулативна даденост, апелативният съд е разрешил първия материалноправен въпрос в съответствие, а не в противоречие с така цитираната съдебна практика. Поради това, не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК.
Касационното обжалване обаче следва да се допусне по втория поставен от страна на касатора процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 337, ал. 1 от ГПК, като съображенията за това са следните:
В откритото съдебно заседание на 18.10.2023 г. първоинстанционният съд е провел личен разпит на касатора-ответник по чл. 337, ал. 1 от ГПК. С определение № 323/08.05.2024 г. обаче, по искане както на ответника, така и на ищцата, съдията-докладчик, който е провел личния разпит, на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК се е отвел от разглеждането на делото. След определянето на принципа на случайния подбор на новия съдия-докладчик, същият е разгледал делото в откритото съдебно заседание на 19.06.2024 г., в което касаторът-ответник не се е явил, и в което делото е обявено за решаване, като новият съдия-докладчик е постановил и първоинстанционното решение № 165/12.07.2024 г. Позовавайки се на тези обстоятелства, с въззивната си жалба касаторът-ответник, чрез процесуалния си пълномощник, е направил искане въззивният съд да извърши нов личен разпит, с цел да придобие непосредствено впечатление. В откритото съдебно заседание на 05.11.2024 г. въззивният съд е оставил без уважение това искане, по съображения, че ответникът е изслушан пред първата инстанция и е участвал лично в производството по чл. 5 от ЗЛС, както и че законът не предвижда задължително изслушване на лицето във въззивната инстанция по тези производства.
При тези обстоятелства по делото, настоящият съдебен състав намира, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като е включен в предмета на спора пред въззивния съд и е от обуславящо значение за правните изводи в обжалваното решение и за крайния изход на делото. Въпросът обаче е непрецизно формулиран, като съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съдът уточнява формулировката на въпроса, както следва: в случаите, когато личният разпит на ответника по чл. 337, ал. 1 от ГПК не е проведен от съдията, който е постановил първоинстанционното решение по иска за поставяне под запрещение, следва ли въззивният съд да проведе този разпит на ответника.
Задължителните указания и разяснения, дадени с т. 3 от ППВС № 5/13.02.1980 г., макар и да са от значение за разрешаването на този въпрос, не дават отговор на същия, още повече, че този тълкувателен акт е постановен при регламентацията на второинстанционното производство като контролно-отменително по ГПК от 1952 г. (отм.) и не съобразен със спецификите на въззивното производство по действащия ГПК. Поради това, касационното обжалване следва да се допусне на наведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като създаването на практика по реда на чл. 290 от ГПК по този процесуалноправен въпрос въпрос би допринесло за правилното тълкуване и прилагане на процесуалния закон от съдилищата в подобни случаи, което от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които такъв въпрос се поставя, според точния смисъл на закона, респ. би допринесло и за развитието на правото (т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: в случаите, когато личният разпит на ответника по чл. 337, ал. 1 от ГПК не е проведен от съдията, който е постановил първоинстанционното решение по иска за поставяне под запрещение, следва ли въззивният съд да проведе този разпит на ответника.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 15 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в законоустановения срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 228/05.12.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 489/2024 г. на Великотърновския апелативен съд.
УКАЗВА на жалбоподателя Х. С. Ш., чрез процесуалния му пълномощник адв. Р. Н., в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметката на Върховния касационен съд държавна такса в размер 15 лв.; като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба ще бъде върната.
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика за проверка на редовността на връчването и изпълнението на дадените указания.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: