Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника А. В. А. срещу решение № 54 от 18.04.2022 г. по в. гр. д. № 40/2022 г. на Варненски апелативен съд в частта му, с която е потвърдено решение № 260156 от 02.11.2021 г. по гр. д. № 48/2021 г. на Добрички окръжен съд, с което е признато за установено на основание на чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал.1 ГПК спрямо касатора А. съществуването на вземания на Държавата, заявени от Министъра на земеделието, храните и горите, в общ размер на сумата 88 287.57 лв. - предмет на заповед № 857/24.08.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 20203230102047/2020 г. на Добрички районен съд, представляващи неустойка за забавеното изпълнение на парични задължения по чл. 30 от сключен между страните договор за аренда № ТА-18-19-1-37/21.09.2018 г., определена в размер на 0.3% за всеки просрочен ден при забавено изпълнение на задължението за заплащане на годишното арендно възнаграждение в размер на 189 802. 71 лв. - на две вноски от по 94 901. 35 лв. за стопанската 2019 / 2020 г..

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск за установяване на неустоечно вземане по чл. 92 ЗЗД, а предявеният иск е за лихви за забава върху арендното възнаграждение по процесния договор за аренда. Твърди също, че за ищеца липсва правен интерес от водене на исковото производство по чл. 422 ГПК, доколкото разпореждането за незабавно изпълнение и за издаване на изпълнителен лист е частично отменено в процеса на обжалването им пред въззивния съд, преди предявяване на настоящия иск. Поддържа евентуално, че обжалваното решение е неправило поради допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния закон във връзка с доклада по делото, разпределението на доказателствената тежест и допускането на доказателствата. Счита за неправилен извода на въззивния съд за липса на своевременно направено възражение по чл. 92, ал. 2 ЗЗД за прекомерност на уговорената процесна мораторна неустойка, тъй като такова е било въведено с възражението по чл. 414 ГПК, независимо, че не е подаден отговор на исковата молба в законния преклузивен срок. Твърди, че в нарушение на съдопроизводствените правила, въззивният съд не му е дал допълнителни указания за конкретизиране на направеното възражение за прекомерност на договорната неустойка, като го е разгледал само в частта му досежно нищожността на неустоечната клауза поради противоречие с добрите нрави, и не е допълнил указанията и доклада на първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК в този смисъл. Същевременно счита, че процесната неустойка не е дължима, тъй като не е уговорен падеж на второто арендно възнаграждение, а дори това да не е така, процесното неустоечно вземане е недействително или прекомерно по размер. Моли обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо, а евентуално да бъде отменено като неправилно. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, освен на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивния акт по гореизложените съображения, жалбоподателят се позовава и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да мотивира решението си като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, произнасяйки се по всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните, който счита за разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на Второ т. о.; решение № 145/28.01.2021 г. по т. д. №2739/2019 г. на Второ т. о. и решение № 222/27. 03. 2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на Второ т. о. и цитираната в него съдебна практика. Производен от този процесуалноправен въпрос е и следващият поставен процесуалноправен въпрос, обобщен и преформулиран от касационния съд съобразно правомощията му в предварителната фаза по селекция на касационните жалби, както следва: Следва ли съдът в производство по иск по чл. 422, ал. 1 ГПК да се произнесе по наведените доводи във възражението по чл. 414 ГПК, ако ответникът не е подал в срок отговор на исковата молба, когато тези доводи се свеждат до възражение за прекомерен размер на процесното акцесорно вземане, независимо как то е квалифицирано от длъжника – мораторна неустойка или лихва за забава?. Като допълнително основание по него касаторът навежда противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: т. 5. „б“ ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 7 / 23.05.2018 г. по т. д. № 2378/2016 г. и цитираната в него съдебна практика - решение № 223 от 19.04.2016 г. по т. д. № 3633/2014 г. на I т. о. и решение № 65 от 14.04.2009 г. по т. д. № 589/2008 г. на Второ т. о..

Ответникът по касационната жалба – Държавата подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел за безспорно в процеса, че между страните, на основание чл. 47м, ал. 1 ППЗСПЗЗ, след проведена тръжна процедура, е сключен договор за аренда № ТА-18-19-1-37 от 21.08.2018 г., надлежно вписан в СВ – [населено място], по силата на който Държавата - ищец е предоставила на ответника за временно възмездно ползване за срок от пет стопански години земеделска земя от държавния поземлен фонд в размер на 1781.157 дка. в землищата на села в О. Т, Област Д., срещу заплащане на годишно арендно възнаграждение в размер на 184 453.56 лв.. Счел е за установено от съдържанието на процесния договор (т. 5.3.), че арендаторът А. се е задължил не по-късно от 1 октомври на всяка следваща стопанска година да заплати 50 % от годишната арендна вноска, както и да представи на арендодателя запис на заповед за останалите 50 % от дължимата арендна вноска, с падеж 31 януари на текущата стопанска година (т.5.3.2.), и че в т. 30, раздел ІV „неустойки, обезщетения“ е постигнато съгласие при неизпълнение на арендното плащане в договорения срок, арендаторът да заплати обезщетение в размер на 0.3% върху дължимата сума за всеки просрочен ден до окончателното й изплащане. От приетото и неоспорено заключение на икономическата експертиза е намерил за установено, че задължението на ответника за стопанката 2019/2020 г. е в размер на 189 802. 71 лв., като двете равни вноски от по 94 901.35 лв. са изплатени на части, както следва: 40 000 лв. на 28.05.2020 г., 65 000 лв. на 01.06.2020 г. и 84 802.72 лв. на 16.07.2020 г..

Варненски апелативен съд е констатирал, че издаденият въз основа на процесната заповед за изпълнение изпълнителен лист е обезсилен от Добрички окръжен съд с определение № 260079/25.01.2021 г. по ч. гр. д. № 24/2021 г. за сумата 3 696. 60 лева – лихва за периода на забава от 01.02.2019 г. до 01.06.2020 г. върху заплатена сума в размер на 10 098. 36 лв.; за сумата 42 486. 47 лева – лихва за периода на забава от 01.02.2019 г. до 16.07.2020 г. върху заплатена сума в размер на 84 802. 72 лева, както и за сумата над 1 374. 03 лева до пълния размер на платената държавна такса от 2 297. 70 лева, като е оставено без уважение заявлението по чл. 417 ГПК в частта на искането за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за същите суми. В останалата част разпореждането за незабавно изпълнение по процесното заповедно производство е потвърдено. Във връзка с горепосоченото обстоятелство, въззивният съд е обсъдил наведеното от ответника възражение за недопустимост на предявения установителен иск поради липса на правен интерес у ищеца - кредитор, с оглед частичните отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение и обезсилване на изпълнителния лист, както и поради твърдяното произнасяне по непредявен иск за мораторна неустойка, вместо по предявен такъв за мораторни лихви. Посочил е, че първоинстанционният съд се е произнесъл в рамките на заявената претенция на ищеца по чл. 422, ал.1 ГПК, която е по наведените твърдения за договорено обезщетение за забава в чл. 30 от процесния договор за аренда. Счел е и че частичната отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение и обезсилването на издадения изпълнителен лист по чл. 418 ГПК не рефлектира върху заповедта за изпълнение, тъй като именно последната съставлява изпълнителното основание по чл. 404, ал. 1 ГПК и тя продължава да съществува. Поради това е заключил, че правният интерес от установителния иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК произтича от направеното възражение по чл. 414 ГПК, с което се оспорва процесното вземане и докато то не е отречено със сила на пресъдено нещо, искът е допустим.

Въззивният съд е оставил без уважение възражението на ответника за липса на забава и недължимост на процесната неустойка досежно втората дължима вноска от арендното възнаграждение за процесната стопанска година, поради липса на уговорен срок за изпълнението. Приел е въз основа на систематично и езиково тълкуване, проведено съгласно чл. 20 ЗЗД, на клаузите на т. 5.3.2. вр. с т. 9 от процесния договор, че е бил договорен падеж за втората окончателна вноска на дата 31.01. от съответната стопанска година. Обсъдил е и наведените от ответника - въззивник оплаквания за неразгледано от първоинстанционния съд своевременно направено възражение по чл. 92, ал. 2 ЗЗД за прекомерност на договорната мораторна неустойка във възражението по чл. 414 ГПК в заповедното производство, в което е посочено, че „така уговорените лихви/неустойки са прекомерни“. Намерил ги е за неоснователни, защото в исковото производство ответникът не е подал отговор на исковата молба, а от съдържанието на направеното волеизявление във възражението по чл. 414 ГПК не е възможно да се направи извод за направено искане за намаляване на неустойката поради прекомерност по чл. 92, ал. 2 ЗЗД. Предвид това, е счел, че поради липсата на задължение за служебен контрол за наличието на прекомерност на уговорената неустойка, подобно възражение не е допустимо да се разглежда в исковия процес по чл. 422, ал. 1 ГПК.

Варненски апелативен съд е обсъдил възражение за нищожност на процесната неустоечна клауза поради противоречието й с добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ГПК, поради уговарянето й в прекомерен размер, което е намерил за неоснователно. За да достигне до този извод е приел, че характерът и предметът на процесния договор за аренда на земи от държавния поземлен фонд, както и значимият интерес на кредитора – Държавата да изисква стриктно изпълнение на плащането в срок, обуславят извод за уговарянето на неустойка с превес на обезпечителната и наказателната й функция. Обстоятелството, че е уговорена без фиксиран срок на забавата не накърнява изискването за добрите нрави, тъй като времето, през което ще се начислява зависи изцяло от неизправния длъжник, който единствен може да ограничи размера й като изпълни задължението си. По гореизложените съображения, въз основа на заключението на икономическата експертиза, решаващият съд е приел, че предявеният иск е частично основателен за три от вземанията за неустойка за забавеното плащане върху двете части от първа вноска и втората част от втората вноска от арендното възнаграждение за стопанката 2019/2020 г., в общ размер от 88 287.57 лв., като за тази сума предявеният иск е уважен.

По релевираните основания за допускане на касационно обжалване:

Не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решенеие. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо, защото съдът се произнесъл по непредявен иск (предявен е иск за лихви за забава, не за мораторна неустойка) и при липса на правен интерес от иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, тъй като разпореждането за незабавно изпълнение е частично отменено, а издаденият изпълнителен лист е частично обезсилен. Видно от материалите по делото, процесната заповед за изпълнение е издадена по повод изискуемо вземане за дължимо договорно обезщетение съгласно т. 30 от сключения между страните процесен договор за аренда. Формулираните претенции на ищеца за присъждане на договорно обезщетение за забава по т. 30 от арендния договор са възпроизведени и в исковата молба, т. е. индивидуализираното от ищеца претендирано обезщетение за забавено изпълнение е за неустойка. С оглед на това, следва да се приеме, че съдът се е произнесъл в рамките на заявената искова претенция, чийто предметен обхват е очертан от издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, т. е. в съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес. Неоснователен е и доводът за липса на правен интерес от водене на исковия процес по чл. 422, ал. 1 ГПК. Според формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС (решениe № 141 от 06.11.2014 г. по т. д. № 2706/2013 г. на ІІ т. о., решение № 168 от 01.10.2013 г. по т. д. № 1332/2013 г. на ІІ т. о., решение № 41 от 08.04.2015 г. по т. д. № 653/2014 г. на II т. о., решение № 168 от 01.10.2013 г. по т. д. № 1332/13 г. на II т. о., решение № 88 от 27.05.2011 г. по т. д. № 598/10 г. на II т. о., решение № 78 от 16.05.2012 г. по т. д. № 511/2011 г. на II т. о., решение № 1/2018 г. по т. д. № 335/2017 г. на ІІ т. о. и др.), правният интерес от установителния иск по чл. 422 ГПК не се счита за отпаднал в хипотезата на отменено по реда на чл. 419 ГПК разпореждане за незабавно изпълнение на издадената заповед по чл. 417 ГПК, при което преминаването от установителен към осъдителен иск за вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, която не е обезсилена с актове на съда в заповедното производство е недопустимо. Следователно въззивният съд по настоящото дело се е произнесъл по един допустим иск за неустоечно вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, която не е нито отменена, нито обезсилена. В подкрепа на този извод е и разрешението в т. 5 „г“ ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което при отменено разпореждането за незабавно изпълнение и висящ исков процес по чл. 422 ГПК, допустим в такава хипотеза, няма основание за издаване на обратен изпълнителен лист, защото все още не е установено, че вземането не се дължи и полученото въз основа на принудителното изпълнение на заповедта по чл. 417 ГПК би подлежало на връщане като получено без основание.

Поставените от касатора процесуалноправни въпроси осъществяват общото основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като имат обуславящо значение за изхода на делото. Съдържащото се във възражението по чл. 414 ГПК на ответника заявление за прекомерност по размер на процесното вземане, наименувано „лихви/неустойки“ не е разгледано от първоинстанционния и въззивния съд в противоречие с т. 11а ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Следва да бъде съобразено и дали процесуалноправните въпроси са разрешени в съответствие или в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС. Следователно по тези въпроси са осъществени релевираните общо и допълнително основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по тях следва да бъде допуснат касационен контрол.

На основание гореизложеното, съставът на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 54 от 18.04.2022 г. по в. гр. д. № 40/2022 г. на Варненски апелативен съд в обжалваната му част.

Указва на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1 765. 75 лв.. При неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната.

След представяне на доказателства за внесена държавна такса касационната жалба да се докладва за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.