Производството е по реда на чл.208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл.160, ал.6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.).
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез адв. Е. М., против решение № 5695 от 19.08.2016 г. на Административен съд София град (АССГ), постановено по адм. д. № 259/2016 г., с което е отхвърлена жалбата му срещу ревизионен акт (РА) № Р-2225-1200406-091-001 от 22.06.2015 г. на органи по приходите при ТД на НАП гр. С., потвърден с решение № 1399 от 11.09.2015 г. на директора на Дирекция „Обжалване и управление на изпълнението“ гр. С..
Претендира се отмяна на съдебното решение като неправилно поради неправилно приложение на закона и необоснованост – касационни основания по чл.209, т.3 АПК. Касаторът счита, че съдът не е обсъдил детайлно отношенията му с доставчика [фирма], които освен цесионен характер имали и привнесен елемент - договорка за извършване на ремонтни работи от цесионера [фирма] по ремонтиране на покрива на наетия обект, с което се постигал ефект по размяна на доставки между три страни, легитимиращ цесионера да получи плащане от наемателя срещу задължението му да извърши ремонт на покрива, респ. да издаде данъчна фактура за възникналото данъчно събитие по чл.25, ал.2 ЗДДС и предоставената услуга. Претендира се отмяна на съдебното решение и постановяване на друго такова по същество на спора за отмяна на РА, както и присъждане на разноски.
Ответникът директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ (ОДОП) гр. С. оспорва касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Участващият по делото прокурор от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, Първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените отменителни основания, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
С оспорения РА на касатора [фирма], при извършена ревизия по ЗДДС за данъчни периоди от 01.01.2011 г. до 31.12.2011 г., са установени задължения в резултат на непризнато право на приспадане на данъчен кредит (ДК) в размер на 14 000 лв. по фактура № 3331/25.07.2011 г. с предмет предплащане на наемни вноски за периодите от м.08.2011 г. до м.09.2012 г., издадена от [фирма], ведно с лихви за забава в размер на 5 517.09 лв. Приходният орган е изследвал отношенията на ревизираното лице (РЛ) с [фирма] по договор за наем от 01.11.2008 г. и между последното дружество като цедент и [фирма] като цесионер по договор от 25.06.2011 г. с предмет вземанията за месечни наемни вноски за периода от м.08.2011 г. до м.09.2012 г., по договора за наем общо в размер на 84 000 лв. срещу задължението на цесионера да заплати сумата от 84 000 лв. и да извърши пълен ремонт на покрива на магазина за стоки, обект на договора за наем. Формирал е извод, че спорната фактура е издадена без правно основание, тъй като [фирма] не е страна по наемния договор, не притежава качеството наемодател и няма право да получава наемни вноски, респ. да издава фактура, по която РЛ да ползва ДК. Съобразил е, че представеният договор от 25.06.2011 г. има характеристиките на цесионен договор, отношенията по който касаят единствено факта на плащането, т. е. наличието на паричен поток, докато издателят на фактурата нямал качеството на доставчик по смисъла на чл.11, ал.1 ЗДДС като лице, което фактически доставя стоки или услуги на получателя. Плащането към цесионера не променяло основния предмет на доставката, която си оставала отдаването под наем на процесния имот от [фирма] към ревизираното дружество. Резултатът от доставката при РЛ било ползването на имота, по отношение на което договорът за цесия бил ирелевантен.
За да отхвърли оспорването административният съд е приел, че РА е издаден от компетентен орган по приходите, в установената форма и при спазване на процесуалния и материален закон. Относно материалната законосъобразност на РА съдът е съобразил, че задължението за издаване на данъчни документи, вкл. данъчна фактура, е на доставчика – лицето, предоставило съответната стока или услуга. С оглед предмета на спорната фактура доставчик по смисъла на ЗДДС бил наемодателят по договора за наем от 01.11.2008 г., който следвало да издаде данъчен документ за настъпилото данъчно събитие. Изпълнението на това произтичащо от ЗДДС задължение не се прехвърляло с цедиране на вземането, нито водело до промяна на страните в облигационното наемно правоотношение. Извършеното плащане към цесионера не можело да бъде основание за издаване на данъчен документ, тъй като не почивало на отношения между длъжника и цесионера, нито било в резултат на осъществена облагаема доставка.
Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно.
Касационните оплаквания на ревизираното дружество съдържат основно доводи относно правната квалификация на правоотношенията между цедент, цесионер и длъжник, относими към законосъобразността на РА, на които е даден подробен отговор с обжалваното решение при правилно приложение на материалния закон, правилно разпределение на доказателствената тежест и правилно формиране на правните изводи на съда в съответствие с правилата на логическото мислене и съвкупна преценка на всички факти, обстоятелства и доказателствата, без да е допуснато изопачаването им или неправилното им тълкуване.
Разпоредбата на чл.99, ал.1 ЗЗД предоставя възможност на кредитора да прехвърли своето вземане, освен в случаите, когато законът, договорът или естеството на вземането не допускат това, каквато забрана в случая не се установява. В резултат на този неформален, каузален и консенсуален договор прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви (чл.99, ал.2 ЗЗД). Страни по договора за цесия са прехвърлителят на вземането (цедент) и неговият приобретател (цесионер). Длъжникът по вземането не става страна по цесията, макар спрямо него тя да проявява своето действие (чл.99, ал.4 ЗЗД). В резултат на цесията цедираният длъжник престава да дължи на цедента и започва да дължи на цесионера. За него цесията е дълг като се променя кредиторът, по отношение на който е дължимо изпълнение при условието на чл.99, ал.4 ЗЗД.
По силата на чл.2, т.1 ЗДДС с данък върху добавената стойност се облага всяка възмездна облагаема доставка на стока или услуга. Правоотношенията между страните не са с предмет стока по смисъла на чл.6, ал.1 ЗДДС (прехвърлянето на правото на собственост или друго вещно право върху стоката), поради което и за целите на данъчното облагане по ЗДДС административният съд правилно е квалифицирал спорните правоотношения като доставка на услуга по чл.9, ал.1 ЗДДС (доставка на услуга е всяко извършване на услуга). Разпоредбата на чл.11, ал.1 ЗДДС определя като доставчик лицето, което извършва доставката на стока или услуга, а ал.2 като получател - съответно лицето, което получава стоката или услугата. В процесния случай съществуват две правоотношения – по договор за наем с наемодател [фирма] и наемател – ревизираното лице и по договор за цесия с цедент [фирма] и цесионер [фирма]. И при двете договорни отношения не се поражда правна връзка между ревизираното дружество и издателя на спорната фактура [фирма]. Доставката на услуга по отдаване под наем на недвижим имот (сграда) е облагаема по аргумент от чл.45, ал.4 и ал.7 ЗДДС с доставчик наемодателя и получател – наемателя на имота. Правната теория и съдебната практика са се обединили около разбирането, че за целите на ЗДДС цедентът е доставчик, а цесионерът е получател по доставка на финансова услуга по смисъла на чл.46, ал.1, т.3 ЗДДС. Както се посочи, длъжникът не става страна по цесията, а дължи плащане на нов кредитор. Както правилно е приел административният съдия, прехвърлянето на вземането не създава ново правоотношение между длъжника и цесионера, нито е налице основание за последния да издаде данъчен документ съгласно чл.113, ал.1 ЗДДС по отношение на длъжника (всяко данъчно задължено лице - доставчик, е длъжно да издаде фактура за извършената от него доставка на стока или услуга). Наличието на допълнителна уговорка в договора от 25.06.2011 г. за извършване на ремонт на покрива на магазина за стоки, обект на договора за наем, също не създава правоотношения между страните по спорната фактура, както неправилно твърди касаторът. Поетото от цесионера задължение да извърши услуга по „пълен ремонт“ на покрива на наетия имот е по отношение на собственика на имота и негов наемодател. Съгласно чл.231 ЗЗД само дребните поправки, отнасящи се до повреди, които се дължат на обикновено употребление, са за сметка на наемателя, докато поправките на всички други повреди, които не са причинени виновно от наемателя, са за сметка на наемодателя. Договореният основен ремонт на покрива, както по силата на чл.231, ал.2 ЗЗД, така и съобразно договора от 25.06.2011 г., е за сметка на наемодателя – цедент. Твърденията на касатора за „размяна на доставки между три страни“ не намират съответствие в доказателствата по делото. Противно на твърденията на [фирма] възникналите между страните правоотношения по договорите от 01.11.2008 г. и от 25.06.2011 г. не са основание за възникване на данъчно събитие по чл.25, ал.2 ЗДДС с предмет „плащане на наемна цена“ с доставчик цесионера по договора от 25.06.2011 г. и с получател наемателя по договора от 01.11.2008 г. Спорната фактура правилно е квалифицирана като издадена без правно основание, като получателят по нея няма право на приспадане на ДК съобразно чл.70, ал.5 ЗДДС.
Като е достигнал до идентичен правен извод административният съд е постановил обжалваното решение при правилно приложение на закона. Не са допуснати твърдените касационни основания, поради което и съгласно чл.221, ал.2 АПК обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора на ответника по касационната жалба на основание чл.161, ал.1 ДОПК и чл.8, ал.1, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 1115.50 лв.
Водим от горното, Върховният административен съд, състав на Първо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5695 от 19.08.2016 г. на Административен съд София град, постановено по адм. д. № 259/2016 г.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ гр. С. юрисконсултско възнаграждение в размер на 1115.50 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.