О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3287

София, 24.06.2025 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева ч. гр. дело № 2225 по описа за 2025 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на М. Л. Ж., чрез назначения му особен представител адв. Е. Е. против определение № 112/19.02.2025 г., постановено от Окръжен съд Добрич по ч. гр. дело № 80/2024 г., с което е потвърдено определение № 11573/14.10.2024 г. на Районен съд Варна по гр. дело № 1099/2024 г., с което е върната исковата молба на касатора срещу Софийски градски съд, Софийски апелативен съд и Варненски окръжен съд, с която са предявени искове с правно основание чл.2б ЗОДОВ за солидарното им осъждане да заплатят обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди се, че шестмесечният срок за подаване на заявление за констатиране на нарушаване на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок по чл.60а, ал.4 ЗСВ е спазен и съответно заявлението му неправилно е оставено без разглеждане, както и че пропускането на срока за обжалване на отказа за разглеждане на заявлението по реда на чл.197 АПК означава, че административният ред е изчерпан и страната може да потърси правата си по реда на ЗОДОВ. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се иска допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса длъжен ли е съдът да обсъди всички обстоятелства по делото, както и твърденията на страните, но без посочване на конкретна съдебна практика на ВКС, на която обжалваното въззивно определение да противоречи. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е повдигнат и въпроса дали пропускането на срока за обжалване на отказа за разглеждане на заявлението по чл.60а ЗСВ по реда на чл.197 АПК, независимо по каква причина, означава, че административният ред е изчерпан и лицето би могло да претендира правата си по реда на чл.2б ЗОДОВ. По отношение на допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е изложена обосновка съгласно разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Насрещните страни по жалбата - Апелативен съд София и Окръжен съд Варна, са депозирали отговори, в които заявяват становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, с което е върната исковата молба поради недопустимост на предявените искове, съобразявайки нормата на чл.8, ал.2 ЗОДОВ, според която искът с правно основание чл.2б ЗОДОВ е допустим, само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ ЗСВ, по която няма постигнато споразумение. Приел е за установено, че в случая подаденото от М. Ж. заявление № РС-22-211/25.05.2022 г. е оставено без разглеждане като подадено след срока по чл.60а, ал.4 ЗСВ , поради което не е налице абсолютната процесуална предпоставка за допустимост на исковете. При съобразяване на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушаване правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на гр. д. № 11444/2017 г. по описа на Софийски градски съд, на ч. гр. д. № 6381/2017 г. по описа на Апелативен съд София и на гр. д. № 628/2019 г. по описа на Окръжен съд Варна – образувани след 2012 г. и приключили към датата на подаване на исковата молба, въззивният съд е приел че исковете са с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ, а по приключени производства, последните са допустими, само когато е изчерпана административната процедура по реда на глава трета „а“ ЗСВ, по която няма постигнато споразумение, съгласно чл.8, ал.2 ЗОДОВ. Ето защо, за предявяване на иска по чл.2 б ЗОВОД изчерпването на административната процедура е абсолютна процесуална предпоставка. Въззивният съд е съобразил трайната практика на ВКС, според която изчерпана административна процедура по смисъла на закона означава започнала и финализирана с акт по чл.60е ЗСВ, който административен акт може да бъде позитивен или негативен за лицето, подало заявление за обезщетение; когато министърът на правосъдието, респ. оправомощено от него лице, откаже да разгледа заявлението – било като подадено след срока по чл.60а, ал.4 ЗСВ или поради неотстранена в срок друга нередовност, редът за защита на лицата е чрез обжалване по реда на чл.197 АПК; предвиждането е исковият ред по приключени производства, да се прилага само след изчерпване на административната процедура-ако се отрича правото на обезщетение, а не когато ищецът не прибегне до тази процедура или поради своята небрежност я компрометира с нередовно или просрочено заявление; евентуалната неправилна преценка на органа министърът на правосъдието, респ. оправомощено от него лице, да откаже да разгледа заявлението, се контролира по реда на обжалване съгласно чл.197 АПК пред административния съд, като по този начин на страната е осигурена възможност да упражни правото си на защита и е й осигурен достъп до съд във връзка с твърдяното от нея право на обезщетяване на тази фаза от производството. Въззивният съд е посочил, че в случая това право на защита не е било изчерпано, тъй като заявлението е оставено без разглеждане като подадено сред установения в закона срок, а заявителят не е реализирал възможността си за защита срещу отказа по предвидения в АПК ред. При така изложените съображения въззивният съд е приел, че по делото не се установява необходимата абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ, поради което обжалваното пред него определение на първоинстанционния съд за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото, се явява правилно и следва да бъде потвърдено.

При така установената фактическа обстановка и изложените решаващи мотиви на въззивния съд за недопустимост на предявените искове по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ, обосновани с трайната практика на ВКС по приложението на чл.8, ал.2 ЗОДОВ, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по повдигнатите въпроси.

Процесуалноправният въпрос е формулиран общо и абстрактно, без да се сочи кои конкретни доводи и възражения на ищеца и кои установени по делото обстоятелства, имащи значение за спора, не са обсъдени от въззивния съд, като обосновката на въпроса е свързана с довода на касатора, че срокът по чл.60а, ал.4 ЗСВ не е бил изтекъл, който довод последният е следвало да релевира пред административния съд в производството по обжалване на отказа да се разгледа заявлението му за обезщетяване по реда на глава трета „а“ ЗСВ.

Поставеният в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпрос също не може да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивното определение, тъй като по него не е изложена надлежна обосновка съгласно разрешението, дадено в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, според което точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, на каквато липсва позоваване или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а развитието на правото е налице когато произнасянето по съществен материално или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. В конкретния случай подобна обосновка липсва в изложението на касационната жалба. Независимо от това, следва да се посочи, че въззивното определение е съобразено с трайната практика на ВКС по приложението на чл.8, ал.2 ЗОДОВ /определения по ч. гр. д. № 1124/2023 г. на III г. о., по ч. гр. д. № 2841/2023 г. на III г. о., по ч. гр. д. № 1069/2022 г. на IV г. о., по ч. гр. д. № 2643/2017 г. на III г. о., постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК, решение по гр. д. № 1610/2019 г. на IV г. о./, според която изчерпана административна процедура по смисъла на закона означава започнала и финализирана с акт по чл.60е ЗСВ, който административен акт може да бъде благоприятстващ или неблагоприятстващ за лицето, подало заявление за обезщетение, а когато е налице отказ да се разгледа заявлението - било като подадено след срока по чл.60а, ал.4 ЗСВ или поради неотстранена в срок друга нередовност, редът за защита на лицата е чрез обжалване по реда на чл.197 АПК. Исковият ред по приключени производства е предвиден и приложим само след изчерпване на административната процедура – ако се отрича правото на обезщетение по същество или не се стигне до споразумение с държавата по размера на обезщетението, а не когато ищецът не прибегне до тази процедура или поради своята небрежност я компрометира с нередовно или просрочено заявление.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните от жалбоподателите основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 112/19.02.2025 г., постановено от Окръжен съд Добрич по ч. гр. дело № 80/2024 г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: