Подадена е касационна жалба от „А”ООД гр. В., с БУЛСТАТ 103001343, рег. по ф. д. № 5082/1995г. на ВОС, преобразувано на „А”ЕООД, представлявано от управителя С. Д. С., чрез пълномощника адв. Г. Г., против решение № 206/23.02.2007г., постановено по адм. дело №1857/2002г. по описа на Варненския окръжен съд, административно отделение, с която е отхвърлена жалбата му против ДРА № 356/21.06.2002г., издаден от данъчен орган в ТДД гр. В.. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствени правила, представляващи касационни основания по чл.209,т.3 АПК. В жалбата се твърди лаконично, че съдът е нарушил разпоредбите на чл.188, вр. чл.189,ал.2 ГПК, като се е произнесъл без да съобрази събраните доказателства, твърди че също, че от заключението на съдебно-счетоводната експертиза е установено спазване на изискванията по чл.55,ал.6 ЗДДС, което е констатирано и от данъчните органи в протоколите за насрещни проверки. Моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отменен ДРА или евентуално делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на съда.

Ответникът по касационната жалба – директорът на дирекция „О”ООД против данъчен ревизионен акт № 356/21.06.2002г., издаден от данъчен орган в ТДД гр. В., потвърден с решение № 1064/24.10.2002г. на директора на РДД гр. В., с който в резултат на отказано право на приспадане на данъчен кредит по фактури с множество доставчици на дружеството като получател са определени допълнителни данъчни задължения, посочени в таблици 1 и 2 на ДРА, изчислени общо в размер на 630035,69 лв., от които главници - ДДС за внасяне в размер на 478870,42 лв. и лихви – 155165,27 лв. Осъдил е жалбоподателя да заплати на дирекция „ОУИ” юрисконсултско възнаграждение в размер на 9877 лв.

Съдът е обсъдил законосъобразността на издадения ДРА, като е групирал доставчиците според основанието, поради което не е признато право на приспадане на данъчен кредит. Относно доставчиците ЕТ”Стив и Ко”ЕООД, ЕТ”Вангел”, „С. А.”ЕООД, ЕТ”Диабора-Б. Т.”, „ЖАК”ООД и ЕТ”Чавдар – И. Ч.” е приел за установено, че преките доставчици не са намерени на декларираните данъчни адреси при извършените посещения. За доставчиците ЕТ”Ралица-83”, „АМ”ЕООД, „АНЖ”ООД, ЕТ”Гира – А. Б.”, ЕТ”Г. Д.” и ЕТ”Ником - 5”ЕООД

е приел, че при извършените проверки не са открити на декларираните адреси предходни доставчици, а за последния посочен не е установено и реалното извършване на доставки за част от фактурираните стоки в резултат на проверките при предходните доставчици.

Относно доставчиците ЕТ”Харт – Ж. С.”, „Б”АД, „С”АД съдът е приел, че в резултат на извършените при ревизията проверки на последователни предходни доставчици не е установено реалното осъществяване на доставките на стоките по процесните фактури. Относно доставчика ЕТ”Байданов – В. Б.” е посочил, че правото на данъчен кредит не е признато, поради това че фактурите на съдържат реквизитите по чл.8,ал.1,т.4, 5 и 8 ЗС, поради което не е изпълнено изискването по чл.64,т.6 ЗДДС.

Съдът е възприел заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изслушано по делото, от което се установява, че в счетоводството на „А”ООД стоките, закупени от посочените доставчици /с изключение на фактура 593/03.04.2001г. от „Н”ЕООД и само по фактури №№901/22.10.99г., 904/23.10.99г., 905/24.10.99г. и 909/17.11.99г., издадени от „Б”АД, само по фактура №68/09.03.2000г от „А”ЕООД, както и само по фактура № 400000044/31.07.00г. от „Д. Б.”АД/ са осчетоводени по сметка 304, а транспорта е отчетен по сметка 606 и сметка 611, стоките са продавани като са издавани множество фактури, в които са отразени продадените стоки по видове, количества и единични цени; при продажбата приходите са отразени по кредита на сметка 702, а дължимия ДДС е осчетоводен по сметка 4532. В заключението са посочени и извършените транспортни разходи при покупката и продажбата на стоките. Според заключението вещото лице не е осъществило контакт с представляващия търговеца/дружеството, за да извърши проверка в счетоводството относно начисляването на ДДС по издадените от тях фактури относно следните доставчици: ЕТ”Вангел”, „С. А.”ЕООД, ЕТ”Диабора – Б. Т. ”, „ЖАК”ООД и ЕТ”Чавдар – И. Ч.”,

ЕТ”Мираж – Ц. Б.”. По отношение на друга група доставчици – ЕТ”Стив и Ко”ЕООД, ЕТ”Харт – Ж. С.”, „Б”АД, „С”ЕООД, „АНЖ”ООД, ЕТ”Гира – А. Б.”, ЕТ”КЕА – К. А.”, ЕТ”Г. Д.” и ЕТ”Ником - 5”ЕООД, вещото лице е направило извод, че издадените от тях фактури с получател „А”ООД са осчетоводени като задължение към бюджета, което е установено по представените на експертизата регистри на сметки 702, 4532 и 411, в какъвто смисъл са е изготвени при ревизията протоколи за насрещни проверки.

От правна страна съдът е направил извода, че по всички фактури, за които е установено, че преките или предходните доставчици не могат да бъдат намерени на декларираните данъчни адреси, е налице действие, което правилно е квалифицирано по чл.109,ал.11 ДПК отм. . Този текст според съда дава възможност на данъчните органи да проверяват всички доставчици в отделните етапи от реализация на стоката или услугата и при установяване на действия по чл.109,ал.12 ДПК, да откажат изцяло претендирания данъчен кредит. Изводите на данъчните органи по тези доставки са изградени на събраните при ревизията доказателства – протоколи за насрещни проверки, които отговарят на изискванията на чл. 102 ДПК и се ползват с материална доказателствена сила. Констатациите в ДРА не са опровергани с доказателствата, събрани в производството по обжалване на акта, поради което се ползват с презумпцията за вярност по чл.108,ал.8 ДПК. Съдът е изложил, че изводите на данъчните органи не са произволни, а са изградени въз основа на конкретни съображения за всеки от доставчиците за това, че предвид ненамирането на пряк или предходен доставчик на декларирания адрес, изобщо не е доказан произхода на стоката, придобиването на собствеността върху стоката, предмет на доставките по процесните фактури, както и въобще наличието й и извършването на реални доставки по смисъла на чл. 6 ЗДДС. От друга страна, според съда, неоткриването на преките и предходни доставчици на данъчните адреси е препятствало установяването на начисляването на данъка по реда на чл.55,ал.6 ЗДДС, като за предходните доставчици данъчният орган обосновано е приел, че предвид характера на ДДС като косвен, многофазен и некумулативен данък, произтича необходимостта ДДС да е начислен от всеки от предходните доставчици, като в противен случай няма данък, който да подлежи на приспадане. Предвид това съдът е направил извода, че правилно е отказано право на данъчен кредит на „А”ООД по фактурите издадени от ЕТ”Стив и Ко”ЕООД, ЕТ”Вангел”, „С. А.”ЕООД, ЕТ”Диабора – Б. Т.”, „ЖАК”ООД, ЕТ”Чавдар – И. Ч.”, ЕТ”Ралица-83”, „АМ”ЕООД, „АНЖ”ООД ЕТ”Гира – А. Б.”, ЕТ”Г. Д.” и ЕТ”Ником -5”ЕООД, на основание чл.109,ал.11 ДПК с цел премахване на данъчно предимство по смисъла на пар.1,т.13,б.”б” ДР ДПК, изразяващо се в размера на приспаднатия от него данъчен кредит по фактурите от тези доставчици. Съдът е посочил, че размера на отказания данъчен кредит е съобразен с изчисленото процентно съотношение на доставките от предходни доставчици, които не са намерени на адресите, спрямо общия обем доставки по фактурите на всеки от преките доставчици.

Относно фактурите, издадени от доставчиците ЕТ”Харт – Ж. С.”, „Б”АД, „С”ЕООД, ЕТ”Вангел”, „С. А.”ЕООД, ЕТ”Диабора – Б. Т.”, „ЖАК”ООД и ЕТ”Чавдар – И. Ч.”.

За тези доставчици при ревизията е установено, че са отразили издадените фактури в дневниците за продажби и справките-декларации за съответните периоди, но поради това че при извършените насрещни проверки доставчиците не са открити на данъчните си адреси, не е установено дали данъкът е начислен в счетоводствата на доставчиците като задължение към бюджета, съобразно изискването на чл.55,ал.6 ЗДДС. Протоколите за извършените посещения на данъчен адрес отговарят на изискванията на чл.102,ал.1 и 3 ДПК, поради което са доказателствено средство за извършване на посочените в тях действия, реда по който са извършени и събраните доказателства.

Начисляването на ДДС в счетоводствата на тези доставчици е останало недоказано и в съдебното производство, тъй като вещото лице не е правило проверки в счетоводствата на доставчиците, като изрично е посочило че също не е намерило тези доставчици на данъчните адреси. Предвид наличието на фактически констатации в ДРА, че данъкът не е начислен в счетоводствата на тези доставчици и в съответствие с презумпцията, установена в чл.108,ал.8 ДПК за вярност на фактическите констатации в ДРА в производството по обжалването им, следва, че доказателствената тежест за оборването на тези констатации се носи от данъчния субект. Следователно, в производството по обжалване на ДРА жалбоподателят е този, който следва да докаже начисляването на ДДС в счетоводството на доставчиците. Такова доказване може да бъде осъществено чрез представяне на съответни заверени извлечения от вторични счетоводни документи и регистри на доставчиците, в които са отразени записванията по счетоводни сметка 4532 относно процесните фактури, както и кореспонденциите им със съответните счетоводни сметки, от които да може да се направи извод, за това че счетоводството е водено редовно, съобразно изискванията на чл. 81,ал.1 ДПК. Последното от своя страна, следва да бъде установено при проверка от вещо лице със съответната компетентност, извършена в счетоводството на доставчиците, на данъчните им адреси. От доказателствата по делото е видно, че не е проведено такова доказване, поради което правилно първоинстанционният съд е приел, че не е доказано начисляването на ДДС и е отхъврлили жалбата против ДРА. В тази част решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Решението е правилно и в частта, с която е отхвърлена жалбата на „А”ООД против ДРА относно непризнато право на приспадане на данъчен кредит по фактурите, издадени от следните доставчици: ЕТ”Ником - 5”ЕООД, ЕТ”Харт – Ж. С.”, „Б”АД, „С”АД. Съдът в тази част е обсъдил последователно установените факти и обстоятелства при насрещните проверки на предходните доставчици, въз основа на което е достигнал до обоснования извод, че не е доказано реалното осъществяване на доставки за част от стоките по процесните фактури, съответно на което не е признато право на данъчен кредит на ревизираното лице.

В касационната жалба не са посочени никакви конкретни основания за неправилност на решението в тези части. Предвид фактическите констатации в ДРА и събраните при ревизията доказателства, настоящият състав на съда намира, че изводите на окръжния съд относно липсата на реално осъществени доставки за съответната част от стоките, за които не е признато правото на данъчен кредит, са правилни. Съгласно разпоредбата на чл. 6 ЗДДС, доставка е прехвърлянето на право на собственост върху стока или други вещни права върху стока, извършването на услуга, когато се извършват срещу насрещна престация на основание сключена сделка или с цел такава да се сключи. В конкретния случай не е доказано прехвърляне на правото на собственост върху частта от стоките, за които не е признато право на данъчен кредит. От това следва, че не е възникнало данъчно събитие по смисъла на чл.24 ЗДДС, което е основание за начисляване на данък от доставчика и съответно за приспадане на данъчен кредит от получателя.

Неоснователно е поддържаното в касационната жалба становище, изразено принципно по отношение на всички доставки, че правото на данъчен кредит следва да бъде признато след като е установено начисляването на данъка по реда на чл.55,ал.6 ЗДДС. Формалното изпълнение на изискванията по чл.64 ЗДДС, чрез съставяне на счетоводни документи, включително данъчни фактури, както и извършването на счетоводни записвания по съответните сметки, след като тези документи и записвания не удостоверяват и не се отнасят за обективно осъществени стопански операции, не могат да породят целените правни последици, свързани с признаване право на приспадане на данъчен кредит.

Предвид горното и липсата на конкретни оплаквания в жалбата по тези доставки, касационният състав на съда намира, че не е допуснато нарушение на материалния закон, решението в тази част е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон по фактурите издадени от доставчиците: ЕТ”Ралица-83”, „АМ”ЕООД /само за фактура № 68/09.03.2000г./, „АНЖ”ООД, ЕТ”Гира – А. Б.” /за част от фактурите - частично относно размера на непризнатия данъчения кредит/, ЕТ”Г. Д.” и ЕТ”Байданов – В. Б.”.

От фактическите констатации в ДРА е видно, че при извършената данъчна ревизия е установено, че всеки от посочените преки доставчици е отразил фактурите, издадени на “Агро инвест”ООД в дневниците за продажбите и в справките – декларации за съответните данъчни периоди, данъкът е отразен в счетоводствата на доставчиците като задължение към бюджета, съгласно изискванията на чл.55,ал.6 ЗДДС. Безспорно е по делото също така, че всеки от доставчиците е бил регистриран по ЗДДС към датата на издаване на съответните фактури, ДДС е отразен в издадените данъчни фактури. Не се спори, че са осъществени реални доставки по фактурите, като нито в ДРА, нито в решението на директора на РДД или след това – в производството пред съда данъчните органи са направили довод или правен извод, че по фактурите не са осъществени доставки. Последното не се отнася за част от стоките по фактури №№99/01.10.99г., 100/24.10.99г. и 102/30.11.99г., издадени от ЕТ”Гира-А. Б.”, както и по фактура № 107/30.06.2000г., издадена от „АМ”ЕООД, съображения за което ще бъдат изложени по-долу. За останалите фактури, издадени от посочените по-горе доставчици, са изпълнени всички кумулативно предвидени предпоставки по чл. 64 ЗДДС за признаване право на приспадане на данъчен кредит. С ДРА правото на данъчен кредит по фактурите, издадени от тези доставчици не е признато, поради това че предходните доставчици, установени и посочени за всяка доставка, не са намерени на декларираните данъчни адреси, в резултат на което е прието, че не е установено начисляване на ДДС по реда на чл.55,ал.6 ЗДДС при предходните доставчици. Предвид това е отказано право на данъчен кредит на основание чл.109,ал.11,вр. ал.12 ДПК, вр. пар.1,т.13, б”б” ДР ДПК.

Именно във връзка с тълкуването и приложението на тези разпоредби първоинстанционният съд е допуснал нарушения. Нормите на чл.109,ал.11 и 12 ДПК са материалноправни, тъй като с тях са установени особени материалноправни предпоставки за признаване право на данъчен кредит, които не се съдържат в ЗДДС, а не установяват процедурни правила, въпреки че се намират в процесуален закон. Нормите нямат обратно действие и са приложими по отношение на данъчните периоди по време на действието им - от 01.01.2000г. до 31.12.2001г. В този смисъл е постоянната практика на ВАС, както и указанията дадени в т.1 от ТР № 5/2004г. на ВАС. Поради това, с ДРА неправилно е отказано право на данъчен кредит по фактури, издадени през данъчни периоди на 1999г., за които разпоредбите на чл.109,ал.11 и ал.12 ДПК не са приложими – фактури №49/13.09.99г. и 50/21.09.99г., издадени от „АНЖ”ООД и фактури №№98/30.09.99г., №99/01.10.99г., 100/24.10.99г. и 102/30.11.1999г., издадени от ЕТ”Гира – А. Б.”.

Доколкото при извършената ревизия за посочените по-горе доставчици /с изключение на описаните от „АНЖ”ООД и от ЕТ”Гира – А. Б.”, за които чл.109,ал.11 и ал.12 ДПК са неприложими/ са установени обстоятелства по чл.109,ал.12,т.1 и т.2 ДПК при предходни доставчици и в производството по обжалване на ДРА тези фактическите констатации не са опровергани от данъчния субект, то следва да се приеме, че предходни доставчици са извършили действия, за да избегнат или осуетят прилагането на данъчен закон, представляващи основание за прилагане на особения ред за определяне на данъчната основа по чл. 109,ал.11 ДПК. Когато е установено извършването на действие по ал. 12, налице е презумпция за действия с цел избягване или осуетяване прилагането на данъчен закон, но не съществува презумпция за данъчната облага като резултат от извършените действия. Затова, когато данъчните органи установят, че е извършено действие по ал. 12, за да приложат реда по ал. 11, следва да докажат в какво се изразяват облагата или данъчното предимство, както и какъв е размера им. Получателят по доставката е обвързан само от действията на прекия си доставчик, поради което данъчно предимство възниква само между страните по конкретната доставка, ако не са изпълнени предпоставките за признаване на данъчен кредит, което произтича от характера на данъка върху добавената стойност като косвен, многофазен и некумулативен данък. Поради това че тези характеристики предполагат облагането само на добавената стойност по всяка конкретна доставка на всеки етап от реализацията на стоката, като облагането се осъществява чрез механизма на приспадане на данъчен кредит от всеки получател по веригата от поредни доставки на стока, то се налага извода, че упражняването на правото на данъчен кредит по съответната доставка не се влияе от неизпълнението на законовите изисквания за приспадане право на данъчен кредит по предходните доставки. Изрично в този смисъл са указанията по т. 2 на ТР №5/2004г. на ВАС, с които първоинстанционният съд не се е съобразил. В конкретния случай, данъчните органи не са установили ревизирания данъчен субект да е получил данъчно предимство или облага в резултат на действията на предходни доставчици, в какво се изразяват и какъв е размера им. В ДРА няма фактически констатации в този смисъл, които да са изградени въз основа на събрани по време на ревизията доказателства.

Наред с това, съгласно разпоредбата на чл. 109,ал.11 ДПК данъчните органи следва да премахнат полученото данъчно предимство или облага, само доколкото те не са премахнати по реда на чл. 109,ал.1-10 ДПК. При извършената ревизия и в производството по обжалване на ДРА не са събрани такива доказателства, поради което не е установено наличието на тази отрицателна предпоставка за прилагането на особения ред за облагане.

По всички изложени съображения, следва да се приеме, че неправилно е приложен редът за облагане по чл.109,ал.11,вр. ал.12 ДПК. За ревизирания данъчен субект са изпълнени всички предпоставки по чл.64 ЗДДС, поради което неправилно е отказано правото на приспадане на данъчен кредит с ДРА.

Неправилни са също изводите на съда относно липсата на доказателствена сила на фактурите, за които при ревизията е установено, че не съдържат реквизити по чл. 8,ал.1,т.4, 5 и 8 ЗС. Констатираната липса на реквизит по чл. 8, ал. 1, т. 4 ЗС - място на съставяне на документа, не лишава фактурата от доказателствената й сила, тъй като според установената търговска практика фактурите се издават в седалището на доставчика, освен ако изрично не е посочено друго. В случая във фактурите е посочено седалището на доставчиците и липсват данни за издаването им в друго населено място, поради което следва да се приеме, че фактурите са издадени в седалището на съответния доставчик. Реквизитът по т. 5 - имената на лицето, което представлява издателя на всяка от фактурите са посочени като имена на материално отговорното лице /МОЛ/. Не е необходимо повторното посочване на тези имена на отделен ред, освен ако фактурата не е подписана от друго лице. Предвид липсата на данни за такива обстоятелства, следва да се приеме, че фактурите са подписани от лицето, посочено като МОЛ и представляващо фирмата – доставчик. Липсата на реквизит по т. 8 – подпис на получателя по фактурите също не лишава същата от доказателствена сила, тъй като получателят по фактурите – в случая ревизираното лице, ги е отразил в съответния дневник за покупките и е претендирал право на приспадане на данъчен кредит по тях, освен това фактурите се намират в неговото счетоводство, с което същият очевидно признава качеството си на получател по тези фактури. От изложеното се налага извода, че в процесните фактури, за които са изложени съображения относно липса на реквизити по чл.8,ал.1,т.4, 5 и 8 ЗС, са налични тези от реквизитите по чл.8,ал.1 ЗС, които съдържат необходимата информация за осъществената доставка и за страните по нея, както и за данъчната им регистрация, поради което е неправилен изводът на окръжния съд, че фактурите не се ползват с доказателствена сила по чл. 11 ЗС.

Като е достигнал до изводи, различни от изложените, окръжният съд е постановил решение при неправилно тълкуване и приложение на материалния закон, което следва да бъде отменено. Поради това че спорът в тази част е изяснен, следва на основание чл. 222,ал.1 АПК да бъде постановено решение по същество, с което ДРА да бъде отменен в частите, в които е отказано право на данъчен кредит по следните фактури: №313/21.01.2000г. с ДДС 1500 лв., издадена от ЕТ”Ралица 83”; №68/09.03.2000г. с ДДС 1106 лв., издадена от „АМ”ЕООД; №49/13.09.99г. с ДДС 11441,66 лв. и 50/21.09.99г. с ДДС 4313,93 лв., издадени от „АНЖ”ООД; №98/30.09.99г. с ДДС 619,73 лв., №99/01.10.99г. с ДДС 8611,12 лв. 100/24.10.99г. с ДДС – 2801,76 лв., 102/30.11.99г. с ДДС 1120 лв. – за последните три фактури – само частично в общ размер на данъчния кредит от 10541,41 лв.; 105/25.04.01г. с ДДС 1340 лв., 106/26.04.01г. с ДДС 260 лв. и 107/18.05.2001г. с ДДС 1100 лв., издадени от ЕТ”Гира – А. Б.”; №91/05.10.2000г. с ДДС 1639,22 лв., издадена от ЕТ”Г. Д.”; № 235/14.02.2001г. с ДДС 7269,49 лв. и № 238/19.02.2001г. с ДДС 7559,01 лв., издадени от ЕТ”Байданов – В. Б.”.

От изброените фактури, според констатациите в ДРА и направените изводи, единствено относно три от фактурите, издадени от ЕТ”Гира – А. Б.” - №99/01.10.99г., 100/24.10.99г. и 102/30.11.1999г., с ДДС общо в размер на 12532,88 лв., е отказано право на данъчен кредит частично в размер на 1991,47 лв., съответстваща на 15,89 % от общия размер на ДДС по трите фактури, респективно – на стойността на стоката по тези три фактури, за която е прието, че не са осъществени реални доставки. Поради това че тези констатации и изводи не са опровергани в производството по обжалване на ДРА, следва да се приеме, че за тази сума с ДРА законосъобразно не е признато право на данъчен кредит. До пълния размер на ДДС с ДРА правото на приспадане на данъчен кредит по тези три фактури не е признато, поради това че фактурите не съдържат рекивизити по чл.8,ал.1,т.4 и 5 ЗС. З. правото на данъчен кредит по тези фактури следва да бъде признато и съответно ДРА да бъде отменен само за разликата до пълния размер на ДДС, който се равнява на 10541,41 лв. по трите фактури, от общо 12532,88 лв.

Относно фактура № 107/30.06.2000г., издадена от”Агро М 99”ЕООД по делото е установено чрез заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че не е осъществено надлежно счетоводно отразяване на осъществената стопанска операция при ревизираното лице, което води до извода че по тази фактура не може да се направи извод за осъществяване на удостоверената с нея стопанска операция. Затова, въпраки че за тази фактура е налице неправилно приложение на чл.109,ал.11 и ал.12 ДПК, то правото на приспадане на данъчен кредит не може да бъде признато, поради това че не са изпълнени предпоставките по чл. 64 ЗДДС. В тази част решението на окръжния съд следва да бъде оставено в сила, тъй като е правилно като краен резултат, въпреки неправилността на част от правните изводи.

За производството пред касационната инстанция не се възлагат разноски, поради това че не са претендирани от страните.

По изложените съображения и на основание чл.221,ал.2 и чл. 222,ал.1 АПК, Върховният административен съд, първо отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ

решение № 206/23.02.2007г., постановено по адм. дело №1857/2002г. по описа на Варненския окръжен съд,

В ЧАСТТА

, в която е отхвърлена жалбата на ”Агро инвест”ООД гр. В. против данъчен ревизионен акт № 356/21.06.2002г., издаден от данъчен орган в ТДД гр. В., потвърден с решение № 1064/24.10.2002г. на директора на РДД гр. В., относно непризнато право на приспадане на данъчен кредит по фактури, издадени от доставчиците ЕТ”Ралица 83”, „АМ”ЕООД; АНЖ”ООД; ЕТ”Гира – А. Б.”, ЕТ”Г. Д.” и ЕТ”Байденов – В. В.” и са начислени съответните лихви за забава, като вместо това

ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ

ДРА № 356/21.06.2002г., издаден от данъчен орган в ТДД гр. В., потвърден с решение № 1064/24.10.2002г. на директора на РДД гр. В.,

В ЧАСТТА

, в която на ”Агро инвест”ООД гр. В. не е признато право на приспадане на данъчен кредит по следните фактури:

№313/21.01.2000г. с ДДС 1500 лв., издадена от ЕТ”Ралица 83”;

№68/09.03.2000г. с ДДС 1106 лв., издадена от „АМ”ЕООД;

№49/13.09.99г. с ДДС 11441,66 лв. и 50/21.09.99г. с ДДС 4313,93 лв., издадени от „АНЖ”ООД;

№91/05.10.2000г. с ДДС 1639,22 лв., издадена от ЕТ”Г. Д.”

№ 235/14.02.2001г. с ДДС 7269,49 лв. и № 238/19.02.2001г. с ДДС 7559,01 лв., издадени от ЕТ”Байданов – В. Б.”.

№98/30.09.99г. с ДДС 619,73 лв., 105/25.04.01г. с ДДС 1340 лв., 106/26.04.01г. с ДДС 260 лв. и 107/18.05.2001г. с ДДС 1100 лв., издадени от ЕТ”Гира – А. Б.”, както и по фактури №99/01.10.99г., 100/24.10.99г. и 102/30.11.99г., издадени от същия доставчик – отменя ДРА за ДДС общо в размер на 10541,41 лв. от целия размер на ДДС по трите фактури – 12532,88 лв., както и относно начислените съответни лихви за забава, като признава право на данъчен кредит по посочените фактури и размери.

ОСТАВЯ В СИЛА

решение № 206/23.02.2007г., постановено по адм. дело №1857/2002г. по описа на Варненския окръжен съд,

В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ

.

Решението не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ В. К.

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ М. Д./п/ А. Д.

А.Д.