Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на А. Й. А., гр. С. З, ул. „Т. П“ №7 срещу Решение №84 от 01.04.2016 г. на Административен съд, гр. С. З, постановено по административно дело №519/2015 г.
С обжалваното решение съдът отхвърля жалбата на г-н А. срещу приложена на 20.11.2015 г. от старши полицай в звено „Общинска полиция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. С. З, принудителна административна мярка „преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик“.
Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно конституирал като ответник старши полицай в звено „Общинска полиция“. Неясен останал по делото факта, защо не е получил надлежен административен акт, което счита за съществено нарушение на правото му на защита. Счита, че съдът неправилно обосновава липсата на издаден акт с чл. 171, т. 5, б. „б“ от ЗДвП (ЗАКОН ЗЗД ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) (ЗДвП). Законодателят не е предвидил такова изключение.
Съдът не отчел, че мярката е приложена от лице, което няма правомощия да е прилага, поради което е нищожна. В приложимия ЗАНН (ЗАКОН ЗЗД АДМИНИСТРАТИВНИТЕ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ) ясно е посочено какво включва производството по налагане на административни наказания. Никъде не е предвидено с цел превес на обществения интерес да се накърни частния.
Счита, че мярката е приложена от некомпетентно лице. Представените от органа доказателства не доказват компетентност, тъй като фискалният бон е издаден от името на общината. Съдът не изложил мотиви и не събрал всички относими доказателства като не описал правилно и личния му автомобил.
Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорената принудителна мярка и да осъди О. С. З да му възстанови 63,00 лв.
Ответникът по касационната жалба – старши полицай в звено „Общинска полиция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. С. З, не взема становище.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът правилно приема, че процесните действия са извършени от компетентно лице при нарушение на чл. 56, ал. 1, т. 6 от Наредба за обществения ред при използване на превозни средства и общи площи на територията на О. С. З (Наредбата), съответно чл. 171, т. 5, б. „б“ във вр. с чл. 94, ал. 3 ЗДвП. Нарушени са правилата за безопасно паркиране и съдът правилно приема, че без значение е липсата на предупредителен знак за принудително репатриране. Решението е правилно и следва да се остави в сила.
Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.
За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:
1. А. Й. А. е собственик на лек автомобил, марка „Пежо“, модел „307 SW, регистрационен [рег. номер на МПС] .
2. На 20.11.2015 г. г-н А. паркира личния си автомобил на тротоара на ул. „Д. Н“ пред №90. Улица „Д. Н“ е еднопосочна, при влизане в улицата от към ул. „В. Л“ е поставен знак Г4 „Движение само направо или на дясно след знака“, указващ движение по еднопосочна улица.
3. На 13.03.2012 г., със Заповед №РД-25-472, издадена на основание чл. 61 от Наредбата, кметът на О. С. З определя полицейските служители от звено „Общинска полиция“ („Охрана на обществения ред“ – Община) в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. С. З, за длъжностни лица, които да осъществяват принудително преместване на моторни превозни средства.
4. На 20.11.2015 г. старши полицай в звено „Общинска полиция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. С. З, прилага принудителна административна мярка „преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик“ на основание чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП на лек автомобил, марка „Пежо“, модел „307 SW“, регистрационен [рег. номер на МПС], Автомобилът е преместен на наказателен паркинг. За приложената мярка е съставена докладна записка. За положението на автомобила са съставени пет броя снимки.
5. На 20.11.2015 г. г-н А. получава автомобила си след заплащането на такса репатриране 61, 20 лв.
Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената принудителна мярка е издадена на основание чл. 171, т. 5, б. „б“ във вр. с чл. 94, ал. 3 ЗДвП и чл. 56, ал. 1 от Наредбата. Водачът е бил длъжен да спазва правилата за движение като е можел да спре само най-вдясно на платното за движение по посока на движението и успоредно на оста на пътя, а на тротоара – само ако на същия има определени места за паркиране при отстояние най-малко два метра от сградата. Приема, че предпоставките на чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП - опасност за движението или невъзможност за преминаване на другите участници, са налице винаги, когато са нарушени правилата за безопасно паркиране. Приема, че извън предмета на делото е поставянето на предупредителен знак за репатриране на автомобилите. Не е необходимо съставянето на акт за установяване на административно нарушение по ЗАНН (ЗАКОН ЗЗД АДМИНИСТРАТИВНИТЕ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ), тъй като целта на принудителната мярка е незабавно отстраняване на пречките за движение с цел обществена безопасност и здраве.
Въз основа на това прави извод за законосъобразност на оспорената мярка и отхвърля жалбата. Крайният извод на съда е правилен.
Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано.
Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, защото съдът не изложил мотиви досежно фактическите и правни основания на оспорената мярка. Видно от мотивите на обжалваното решение съдът изложил подробно фактите по делото и въз основа на тях направил фактически изводи. Изложил и мотиви за релевантните правни норми и за приложимостта им към фактите по делото. С оглед на това твърденията на касатора за наличие на порока съществено нарушение на съдопроизводствените правила е неоснователен. Що се отнася до правилността на тълкуването и прилагането на закона то е относимо към порока нарушение на материалния закон.
Разпоредбата на чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП съдържа три различни хипотези, при наличието на които законодателят е дал право на компетентните органи да прилагат принудителна административна мярка „преместване на пътното превозно средство без знанието на собственика или водача“. Първата е когато превозното средство е паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство. Втората, когато превозното средство е паркирано по начин, който създава опасност за другите участници в движението. И третата, когато паркираното средство прави невъзможно преминаването на другите участници в движението. Така установените от законодателя предпоставки, при наличието на които е допустимо принудителното преместване, сочат на една изключителна ограниченост на ситуациите, при които е допустима тази пряко въздействаща върху правото на неприкосновеност на личната собственост мярка.
От доказателствата по делото – снимков материал и извадка от плана за организацията на движение в гр. С. З, е безспорно, че касаторът паркирал управлявания от него автомобил не на определените за целта места. Автомобилът бил паркиран върху тротоар по смисъла на §6, т. 6 ЗДвП, находящ се пред №90 на ул. „Д. Н“. Това значи, както обосновано приема и първоинстанционният съд, че автомобилът е бил паркиран в нарушение на правилата за движение. Спорът по делото е паркиран по установения на снимковия материал начин автомобилът създал ли е някоя от хипотезите на чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП.
По делото не е спорно, че не е налице първата хипотеза на чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП – на снимковия материал не се установява поставен до мястото на паркиране неподвижен пътен знак, който предупреждава за принудително преместване на паркирането превозно средство. Не е налице и втората хипотеза. Начинът, по който автомобилът е паркиран не създава опасност за водачите на пътни превозни средства, защото е извън платното за движение. Спорът е налице ли е третата хипотеза – прави ли паркираното превозно средство невъзможно преминаването на другите участници в движението?
Законодателят в чл. 107 ЗДвП е дал легално определение на „пешеходец“ като изрично в категорията на пешеходците са включени и три категории лица: такива, които бутата или теглят детска или инвалидна количка, по-малка от 1 метър, бутат велосипед, мотопед или мотоциклет и които са с трайни увреждания и се придвижват с инвалидна количка. Това значи, че когато органите и съдът извършват преценка за наличие на обстоятелствата по третата хипотеза на чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП са длъжни да оценят обстановката съобразно и с нуждите на тази категория пешеходци. Противното би значело органът и съдът освен да не спазят закона и очевидно да дискриминират тази категория пешеходци като не зачетат гарантираните им от закона права.
При отчитане на тази нормативна регулация и като се съобрази снимковия материал и извадката от плана за организация на движението е видно, че изводът на съда за наличие на предпоставките на чл. 171, т. 5, б. „б“, предложение трето от ЗДвП е правилен. Начинът, по който касаторът е паркирал личния си автомобил на тротоара прави абсолютно невъзможно преминаването на пешеходци. Автомобилът е паркиран непосредствено до цокала на електрическа разпределителна кутия като разстоянието между нея и автомобила, видно от приложения снимков материал, съдържащ данни за физическо измерване, е не повече от 30 см. Това разстояние обективно прави невъзможно преминаването на пешеходци.
Вярно е, че съдът неправилно се позовал на чл. 56, ал. 1 от Наредбата. Тази правна норма, първо, не е правно основание за прилагане на принудителната мярка – такова е чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП, и второ, има отношение към друга принудителна мярка – блокиране с техническо средство за принудително задържане на пътно превозно средство. Но това неправилно посочване на нормативната административна норма не прави неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, обжалваното решение, защото съдът правилно тълкувал и приложил релевантната законова правна норма.
Следователно, с оглед на доказателствата по делото изводът на съда за осъществен състава на чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП е обоснован и в съответствие с материалния закон.
Неоснователен е довода на касатора за неправилност на съдебното решение поради неустановяването, че процесната мярка е приложена от некомпетентно лице. Видно от приложената по делото заповед на кмета по чл. 61 от Наредбата служителите на звено „Общинска полиция“ от областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. С. З, са надлежно оправомощени от кмета на общината да прилагат принудителните мерки по чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП. Процесната мярка е приложена именно от служител на звено „Общинска полиция“, видно от приложената по делото докладна записка за приложени на 20.11.2015 г. принудителни мерки по чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП.
Неоснователен е и довода му за неотчитане от съда на факта, че не е издаден годен административен акт. По аргумент от чл. 172, ал. 1 ЗДвП писмената форма не е задължителна за принудителната мярка по чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП. С оглед на това не е необходимо издаването на писмен документ, в който да е обективирано волеизявлението на компетентния орган.
Що се отнася до довода на касатора, че не е издаден акт за установяване на административно нарушение по ЗАНН (ЗАКОН ЗЗД АДМИНИСТРАТИВНИТЕ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ) следва да се посочи, че административното наказание и принудителната административна мярка са две различни форми на държавната административна принуда, които се прилагат при различни законови предпоставки и имат различни цели. Принудителната административна мярка по чл. 171, т. 5, б. „б“ ЗДвП има за цел да преустанови извършено административно нарушение и по този начин да премахне неговите вредни последици – невъзможността пешеходци да ползват тротоарното пространство, определено за движение от тях от закона – чл. 108, ал. 1 ЗДвП. Административното наказание има за цел да санкционира неправомерното поведение на водача като му наложи административно наказание. С оглед на това неиздаването на акт за установяване на административно нарушение е ирелевантно за законосъобразността на процесната принудителна административна мярка.
Необосноваващ извод за неправилност на съдебното решение е и довода на касатора за неточно идентифициране от съда на моторното превозно средство. Видно от посочения от съда в мотивите на обжалваното решение процесният автомобил той е марка „Пежо“, модел „307 SW“, регистрационен [рег. номер на МПС], Безспорно е, че в мотивите на обжалваното решение модела на автомобила е посочен като „207 SW“. Следователно, действително е налице неточност при идентификацията на автомобила, но тази неточност не е от такова естество, че да създаде объркване у лицата. Достатъчно точно процесният автомобил е идентифициран чрез марката и регистрационния номер. С оглед на това допуснатата от съда неточност на идентификацията на процесния автомобил е налице, но тя не води до извод за неправилност на съдебното решение.
Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни. Съдът правилно установил фактите по делото, направил правилни и обосновани правни изводи, правилно тълкувал и приложил материалния закон, поради което решението следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение №84 от 01.04.2016 г. на Административен съд, гр. С. З, постановено по административно дело №519/2015 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.