Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. С. С. от [населено място], чрез процесуален представител, срещу решение № 457/23.01.2017 г. по адм. д. № 2775/2016 г. на Административен съд София-град, с което е отхвърлено оспорването по негова жалба срещу заповед № 5364з-1088/26.02.2016 г. на директора на дирекция „Миграция“ в МВР, с която му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено служебното му правоотношение с МВР.
Касаторът поддържа в касационната жалба и в съдебно заседание, че обжалваното решение е неправилно - необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и излага подробни съображения. Иска отмяна на съдебния акт. Претендира присъждане на разноски.
Ответникът по касационна жалба – директорът на дирекция „Миграция“ – МВР, чрез процесуален представител изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираните разноски от насрещната страна.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, пето отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество за основателна.
С обжалваното решение № 457/23.01.2017 г. по адм. д. № 2775/2016 г. АССГ е отхвърлил оспорването по жалба на Г. С. С. срещу Заповед № 5364з-1088/26.02.2016 г. на Директора на дирекция „Миграция“ в МВР с която му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено служебното му правоотношение с МВР. Към датата на издаване на обжалвания административен акт С. е заемал длъжност „младши полицейски инспектор“ в сектор „Изпълнение на принудителни административни мерки и трансфери“ на отдел „Противодействие на незаконната миграция“ при дирекция „Миграция“ към МВР. Ожалваната заповед е издадена с правно основание чл. 194, ал. 2, т. 4 и чл. 197, ал. 1, т. 6, вр. чл. 203, ал. 1, т. 13, чл. 204, т. 3 и чл. 226, ал. 1, т. 8 от ЗМВР.
От фактическа страна съдът е приел, че с постановление за привличане на обвиняем от 19.12.2015 г. С. е привлечен като обвиняем по досъдебно производство № 9-П/2015 г. по описа на СО-СГП, пр. пр.№ 7-334/2015 г. на СГП за това, че на неустановена дата през м. ноември 2015 г. в София като длъжностно лице С. е поискал дар – сумата от 400 евро и на 08.12.2015 г. е приел дар – сумата от 300 лева от Х. Х., и на 18.12.2015 г. е приел дар – сумата от 200 лева от същото лице, които не му се следват, за да извърши действие по служба – да осигури освобождаване на двама чужди граждани, задържани в СДВНЧ – престъпление по чл.302 във вр. с чл.301 НК. От обобщената справка от 15.02.2016 г. за проведеното дисциплинарно производство с дата и от протокол от 21.12.2015 г. на СГС, НО по ВНЧД № П-71/2015 г. се установявало, че на 18.02.2015 г. С. е получил пари по предварително уговорен за предаване начин, които не му се следват. Това било установено чрез използвани СРС, като при извършена химическа експертиза, по ръцете на служителя са открити следи от химическото вещество с което предварително банкнотите са били обработени. В същия протокол служителката в чейндж бюрото твърдяла, че на 18.12.2015 г. е предала на С. плик, който е получила от Х., като деянието е станало обществено достояние след отразяването му в електронна медия.
За да отхвърли оспорването съдът е приел от правна страна, че актът е издаден от компетентен орган, в предвидените от закона срокове. Прието е, че документите, отразяващи фактическата обстановка се намират в дирекция „Вътрешна сигурност“ на МВР и Софийски градски съд, в този смисъл актът е издаден в предвидената от закона форма. Прието е, че не са налице нарушения на материалния закон, неговата цел и съществени нарушения на административнопроизводствените правила.
Решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано.
Съгл. чл. 206, ал. 3-4 от ЗМВР при провеждане на дисциплинарно разследване дисциплинарно разследващият/наказващият орган следва да извърши фактическо установяване на твърдяното извършване на дисциплинарно нарушение. Т.е. при предварително постъпили данни за извършване на такова нарушения разследващият орган трябва самостоятелно с наличния инструментариум и в съответствие с разпоредбата на чл. 206, ал. 3 от ЗМВР да събере доказателства за наличие или липса на извършване на дисциплинарно нарушение, които на по-късен етап ще послужат за мотивирано издаване на краен акт.
В съответствие с правилото на чл. 170, ал. 1 от АПК с разпореждане от 28.04.2016 г. по делото съдия-докладчикът е указал на ответника, че носи доказателствената тежест относно установяване съществуването на фактическите основания, посочени в оспорената заповед, компетентността на издателя й, както и изпълнението на законовите изисквания при издаването на заповедта, в това число че са налице основанията за ангажиране на дисциплинарната отговорност на служителя.
Съдът неправилно е изложил мотиви за наличие на материалноправни предпоставки за издаване на оспорения акт.
Видно от обобщената справка за проведено дисциплинарно разследване т.1.4. и т. 1.5. с писмо № 536400-33737/29.12.2015 г. до директора на Вътрешна сигурност“-МВР, изготвено от дисциплинарно разследващия орган (ДРО) е поискано съдействие за предоставяне за предоставяне на документи и материали за извършеното от служителя деяние, но отговор от директора на дирекция „Вътрешна сигурност“ не е постъпил. С писмо № 536400-33736/29.12.2015 г. до Административния ръководител на СГП е поискано от ДРО съдействие за предоставяне на документи и материали относно извършването на дисциплинарно нарушение като в отговор с писмо № 536400-449/07.01.2016 г. СГП уведомява, че е в невъзможност да предостави исканото, тъй като материалите към 07.01.2016 г. се намират в СГС и не са на разположение. Изложеното обосновава извод, че фактическо установяване относно наличие или липса на дисциплинарно нарушение не е извършено, а такова е презюмирано единствено от постъпилите предварителни данни, касаещи привличането на С. като обвиняем по досъдебно производство № 9-П/2015 г. по описа на СО-СГП.
Първоинстанционният съд е следвало да съобрази, че твърдените факти, послужили за издаване на административния акт, не са установени в производството пред административния орган и преразказът на установени в друго производство факти няма доказателствена сила както в административното производство, така и в производството пред съда по арг. от чл. 171, ал. 1, вр. чл. 7, ал. 3 от АПК. Позовавайки се (стр. 3, абзатц 4 от съдебния акт) на факти, които не са установени в административното производство, нито в съдебното производство и на доказателства, които не са част от административната преписка, а се твърди, че са били част единствено от досъдебното производство / химическа експертиза и разпит на свидетел/, съдът е постановил необосновано съдебно решение. Обобощената справка, в която са възпроизведени тези доказателства, сама по себе си няма доказателствена стойност, нито цитирания от съда протокол по внчд, в който не са събирани доказателства, а има изслушани единствено съдебни прения във връзка с мярката за неотклонение по наказателното производство.
Следва да се отбележи, че в касационното производство касаторът е представил и постановление за прекратяване на наказателното производство от 17.03.2017 г. на прокурор от СГП.
От изложеното следва извод, че към момента на издаване на административния акт не са били налице фактическите и правните основания за издаването му и същият е материално незаконосъобразен като издаден в нарушение на чл. 210, ал. 1 от ЗМВР.
Решението като неправилно следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго по съществото на спора, с което да се отмени обжалвания административен акт.
Предвид изхода на спора в полза на касатора следва да се присъдят разноски. Съобразявайки направеното възражение за прекомерност, фактическата и правна сложност на спора, както и участието на страните в процесуалните действия пред съда настоящата инстанция счита, че адвокатското възнагарждение не е прекомерно и претендираните разноски следва да се присъдят в пълния претендиран размер от 755 /седемстотин петдесет и пет/ лева за настоящата инстанция и за предходната - 660 / шестотин и шестдесет/ лева - 650 лева заплатено адвокатско възнаграждение и 10 лева държавна такса, или общо 1415 / хиляда четиристотин и петнадесет/ лева.
Воден от горното и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 457/23.01.2017 г. по адм. д. № 2775/2016 г. на Административен съд София-град И В. Н. П.:
ОТМЕНЯ по жалба на Г. С. С., жив. в [населено място], заповед № 5364з-1088/26.02.2016 г. на директора на дирекция „Миграция“ в МВР.
ОСЪЖДА дирекция „Миграция“ - Министерство на вътрешните работи да заплати на Г. С. С., с адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 1415 (хиляда четиристотин и петнадесет) лева разноски по делото.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.