Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Предмет на разглеждане е частна касационна жалба вх.№ 261 697 от 25.03.2021 г., подадена от О. К чрез адвокат Н. М. от АК – Р. и насочена срещу въззивно Определение № 260 123 от 10.03.2021 г. по в. ч.гр. д.№ 64/2021 г. на Апелативен съд – Варна, г. о. Иска се частична отмяна на въззивното определение като неправилно, вместо което да се постанови друго, с което да бъде отменено първоинстанционното Определение № 416 от 17.12.2020 г., постановено по гр. д.№ 207/2020 г. по описа на ОС – Разград в частта, обжалвана от О. К, като Сдружение „Ловно рибарско дружество „Сокол” бъде осъдено да заплати на О. К на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата 4 026,67 лв., наред с вече присъдените разноски в размер на 1 973,33 лв.

Ответникът по касация Сдружение „Ловно рибарско дружество „Сокол” – гр. Кубрат е подал отговор чрез адвокат П. Д. от АК - Ш., като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното определение е правилно.

Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на атакуваното определение, ВКС взе предвид следното:

Производството по гр. д.№ 207/2020г. на Окръжен съд – Разград е образувано по предявени от Сдружение с наименование „Ловно рибарско дружество „Сокол”, със седалище и адрес на управление гр. Кубрат, против О. К главен положителен и евентуален отрицателен установителни искове относно собствеността на поземлен имот с площ от 15 031 кв. м., представляващ част от общинска гора. Данъчната оценка на процесния имот е 97 701,50 лв., т. е. цената на всеки от обективно съединените искове възлиза на посочената стойност. Препис от исковата молба е връчен на О. К на 09.10.2020 г., като с вх.№ 3363 от 04.11.2020 г. е регистриран постъпилия отговор на исковата молба, изготвен от процесуалния представител на ответната община – АД „Стефанова, Мянкова, Стефанов”, чрез адвокат М.. Представени са пълномощни и ДПЗС от 21.10.2020 г., съгласно т.ІІ от който е уговорено заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 6 000 лв. с включен ДДС за правната защита и съдействие на общината в производството по гр. д.№ 207/2020 г. Възнаграждението е фактурирано, както и заплатено по банков път на 23.10.2020 г. Последвало е постановяването на Определение № 343 от 28.10.2020 г., с което на основание чл. 232 ГПК производството е прекратено поради оттегляне на предявените от Сдружението против Общината обективно съединени искове. Сезиран с молба по чл. 248 ГПК, с Определение № 416 от 17.12.2020 г. ОС – Разград е изменил постановеното от него Определение № 343 от 28.10.2020 г. в частта за разноските, като (след прилагане разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК във връзка с чл. 9, ал. 1 и чл. 7, ал. 2, т. 4 от НМРАВ) е намалил заплатеното адвокатско възнаграждение от 6 000 лева на 1 973,33 лв. и последната сума е присъдил в полза на О. К.

С атакуваното пред ВКС определение въззивният съд се е произнесъл по подадените от всяка от страните частни жалби. Приел е, че тази на О. К (с вх.№ 192 от 18.01.2021 г.) е процесуално допустима, тъй като извършеното на 22.12.2020 г. връчване е в отклонение от правилото на чл. 39, ал. 1 ГПК. Данните по делото потвърждават наличието на основание съобщението за Определение № 416 от 17.12.2020 г. по гр. д.№ 207/2020г. на ОС – Разград да е подлежало на връчване по реда на чл. 39, ал. 1 ГПК, а такова не е извършено преди 18.01.2021 г. Ето защо ВКС приема, че частната жалба на О. К с вх.№ 192 от 18.01.2021 г. е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, респ. подлежала е на разглеждане от въззивната инстанция, поради което атакуваното пред ВКС определение на въззивния съд е процесуално допустимо.

Произнасяйки се по съществото на частната жалба на О. К, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото. В случая защитата се е ограничила до подаването на отговор на исковата молба, поради което своевременно направеното от „ЛРД „Сокол” възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е основателно. Независимо от това, че отговорът е постъпил в съда в деня на уведомяване на О. К за прекратяване на делото, отговорът е подробен и подкрепен с писмени доказателства и е очевидно, предвид положения труд, че е бил изготвен по-рано. В този смисъл въззивната инстанция не е възприела доводите на ищеца, че на ответника не се дължи адвокатско възнаграждение поради това, че отговорът е подаден, след като на страната е станало известно прекратяването на делото. Що се отнася до размера, който следва да се присъди на ответника, съобразена е разпоредбата на чл. 9, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. – така както е процедирал и ОС - Разград. Приета е за неоснователна претенцията за определяне на дължимото адвокатско възнаграждение върху цената на двата евентуално предявени иска, тъй като с исковата молба се търси установяване право на собственост върху един и същ имот. Затова, макар и в единия случай искът да е положителен, а в другия - отрицателен, предметът на делото е един.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Регламентирането на очевидната неправилност като касационно основание наред с нищожността и недопустимостта (за които по правило съдът следи служебно) обосновава изводите, че проверката за съществуването и на това основание следва да се извърши от ВКС преди да пристъпи към преценка дали са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК.Оидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, установими от касационния съд, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост.

В разглеждания случай е очевидно нарушението на императивна правна норма - § 2а от ДР на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно която за регистрираните по ЗДДС адвокати дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на ЗДДС. Прилагайки разпоредбите на чл. 78, ал. 5 ГПК във връзка с чл. 9, ал. 1 и чл. 7, ал. 2, т. 4 от НМРАВ въззивният съд не е съобразил дължимостта на ДДС и е потвърдил присъждането на възнаграждение, несъответно на правилото на § 2а от ДР на НМРАВ. Нарушението е очевидно и налага допускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 2, хипотеза 3 ГПК.

След допускане на обжалването, произнасяйки се по съществото на заявените с частната касационна жалба оплаквания, настоящият състав на ВКС намира същите за основателни.

Имайки за отправна точка разясненията по т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, съставът на ВКС приема, че, макар обект на търсената защита по всеки от двата предявени от „ЛРД „Сокол” искове за собственост да е един и същ имот, предметът на делата по всеки от исковете е различен. Това изключва възможността при произнасянето по искането по чл. 78, ал. 4 ГПК адвокатско възнаграждение да се присъжда като за защита по една претенция. Касае се за два иска, всеки от които с цена в размер на 97 701,50 лв., предвид което и на основание чл. 7, ал. 2, т. 4 и § 2а от ДР на НМРАВ минималният размер на адвокатското възнаграждение за защитата по всеки от тях възлиза на сумата 4 153,25 лева, или общо – 8 306,50 лева. В практиката на ВКС (Определение № 670 от 19.10.2015 г. по ч. гр. д.№ 3982/2015 г. на ВКС, IV г. о.; Определение № 332 от 19.07.2019 г. по ч. т.д.№ 1432/2019 г. на ВКС, I т. о., Определение № 498 от 19.07.2019 г. по ч. т.д.№ 1586/2019 г. на ВКС, IІ т. о. и Определение № 162 от 02.04.2019 г. по ч. гр. д.№ 2377/2018 г. на ВКС, IV г. о.) последователно се приема, че размерът на разноските за адвокатско възнаграждение, дължими в хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК, се намира в зависимост от съдържанието на постигнатото между ответника и неговия защитник съгласие относно обема на предоставената защита. Когато договорът между ответника и неговия довереник е сключен за процесуално представителство до приключване на съдебното производство и е заплатен пълния размер на уговореното възнаграждение, ищецът ще трябва да заплати на ответника пълния размер на заплатеното на адвоката възнаграждение, независимо от това, че не са се сбъднали очакванията за процесуалните действия, които е било необходимо да бъдат извършени и за продължителността на процеса, с оглед на които е определено същото. В хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК отговорността на ищеца за разноски може да бъде ограничена само при условията на чл. 78, ал. 5 ГПК. Тя не се ограничава само до разноските за извършените от адвоката действия до момента на прекратяването на производството, респ. - съдът не може да присъди на ответника разноски за възнаграждение само за тези действия.

Въззивният съд е постановил акта си в противоречие с практиката на ВКС, като е присъдил възнаграждение само за изготвяне на отговор на исковата молба, при това без да е съобразено с § 2а от ДР на НМРАВ. Доколкото общият минимален размер на дължимия за случая адвокатски хонорар за защитата по обективно съединените искове (8 306,50 лева) надхвърля договореното и заплатено възнаграждение от 6 000 лв. с включен ДДС, въззивното и потвърденото с него първоинстанционно определения следва да бъдат отменени в обжалваните от настоящия касатор части, като вместо това се постанови присъждането на разликата над 1 973,33 лева до сумата 6 000 лева, т. е. сумата 4 026,67 лева.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Определение № 260 123 от 10.03.2021 г., постановено по в. ч.гр. д.№ 64/2021 г. по описа на Апелативен съд – Варна, г. о.

ОТМЕНЯВА въззивно Определение № 260 123 от 10.03.2021 г., постановено по в. ч.гр. д.№ 64/2021 г. по описа на Апелативен съд – Варна, г. о. в частта, с която е потвърдено Определение № 416 от 17.12.2020 г., постановено по гр. д.№ 207/2020 г. по описа на Окръжен съд – Разград в частта, с която на основание чл. 75, ал. 5 ГПК е намалено поради прекомерност заплатеното на адвокат М. възнаграждение от 6 000 лева на 1 973,33 лева,

като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯВА Определение № 416 от 17.12.2020 г., постановено по гр. д.№ 207/2020 г. по описа на Окръжен съд – Разград в частта, с която на основание чл. 75, ал. 5 ГПК е намалено поради прекомерност заплатеното на адвокат М. възнаграждение от 6 000 лева на 1 973,33 лева.

На основание чл. 248 ГПК ДОПЪЛВА постановеното по гр. д.№ 207/2020 г. по описа на Окръжен съд – Р. О № 343 от 28.10.2020 г. в частта за разноските, като

ОСЪЖДА Сдружение с наименование „Ловно рибарско дружество „Сокол”, със седалище и адрес на управление гр. Кубрат, ДА ЗАПЛАТИ на О. К на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата 4 026,67 (четири хиляди двадесет и шест лева и 67 стотинки) лева, представляваща разликата над присъдените с Определение № 416 от 17.12.2020 г. по гр. д.№ 207/2020 г. на Окръжен съд – Разград разноски в размер на сумата 1 973,33 лева до пълния дължим размер на разноските от 6 000 лева.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: