Р Е Ш Е Н И Е
№ 67
гр. София, 10.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретаря Т. И. изслуша докладваното от съдия Г. Н. гражданско дело № 2280 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК.
С Определение № 54 от 15.02.2021 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 1423 от 02.12.2019 г. по в. гр. д.№ 1481/2019 г. на ОС - Варна, г. о., ІІ състав.
С обжалваното решение е потвърдено Решение № 2002 от 10.05.2019 г., постановено по гр. д.№ 10606/2017 г. по описа на РС - Варна, г. о., ХХV състав, с което на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е прието за установено по отношение на С. Н. С., че Г. К. Ч. е собственик на поземлен имот с идентификатор № ***, находящ се в [населено място], район „П.”, местност „Св.Св. К. и Е.” с площ от 1 183 кв. м., при граници: ПИ с идентификатори №№ ***, ***, ***, ***, *** и *** въз основа на давностно владение за периода от 25.05.1992 г. до 24.03.2017 г., поради което и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен Нотариален акт по обстоятелствена проверка за собственост върху недвижим имот № 12 от 24.03.2017 г., том I, рег.№ 1143 на нотариус В. П. (№ *), вписан в СВ под № 125, том XV, дело 3121, вх. рег.№ 6826 от 24.03.2017 г.
Касаторът С. Н. С., чрез адвокат М. Г. от АК - Варна, поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано. Преценката за идентичност между процесния имот и този, описан в КНА № 65 от 1992 г. (издаден на името на ищеца) не намира опора в доказателствата. В противоречие с процесуалните правила е обсъждан писмен договор с К. Б., въз основа на което е формиран извод, че владението върху процесния имот е предадено на ищеца през 1964 г. Представените писмени доказателства в отчуждителната и реституционната преписки опровергават такъв извод. Дори да се приеме, че през 1964 г. имотът фактически е предаден на родителите на ищеца, то владението е прекъснато при отчуждаването в полза на Държавата. Въззивният съд не е съобразил, че при предявен положителен установителен иск за собственост върху ищеца тежи по пътя на главно и пълно доказване да установи своето право. В този смисъл аргументът на въззивния съд, че ищецът е владял имота, защото по делото не е установено наличие на трайно владение у ответника, е в противоречие с процесуалните правила и материалния закон. Не са обсъдени оплакванията във въззивната жалба за нарушения на процесуалните правила при обсъждане на събраните доказателства. Моли въззивното решение да бъде отменено, като се постанови ново, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски за трите инстанции.
Ответникът по касация Г. К. Ч., чрез адвокати М. С. от АК - В. и И. И. от АК - В., поддържа, че въззивното решение е правилно. Съдът обосновано е приел, че до 1992 г. ищецът не е могъл да придобие собствеността, но след това е упражнявал владение в продължение на повече от 10 години. Този извод почива на законосъобразно извършен анализ на събраните по делото доказателства. Правилно е отхвърлено възражението на ответницата за придобиване по давност от нейна страна. Моли въззивното решение да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски.
Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 ГПК и чл. 293 ГПК, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, въззивният съд се е произнесъл по предявен от Г. К. Ч. срещу С. Н. С. положителен установителен иск относно собствеността на описания по-горе ПИ № ***.
С исковата молба е поддържано, че ищецът е собственик на имота въз основа на давностно владение, за което е съставен НА № 65, том II, дело № 1381 от 05.03.1992 г. В НА № 65 от 05.03.1992 г. имотът е посочен като „парцел пл.№ **-*”, кв. 70 по плана на Вилната зона на [населено място], с площ от 1 600 кв. м. и съседи: изток – А. Г. Ч., север – О. П. Ч., запад – Почивен дом на Българо-съветското дружество, юг - С. К. Ч.. Имотът попада в непосредствена близост до оградата на Двореца „Евксиноград”. Преди да бъде обособен като отделен поземлен имот попадал в площта на стар имот пл.№ *, за който бил отреден парцел ** по РП на Евксиноград от 1936 г. Целият стар имот бил с площ 9 дка, собственост на Е. Г. П.. В последващите кадастрални и регулационни планове за местността /КП К. от 1956 г., Регулационен план на м. „А.” от 1961 г./ имотът бил обособен като отделен поземлен имот в реални граници и с нов идентификатор ** в кв. 70 по плана на Вилна зона В., представляващ лозе - хавра с площ от 1 600 кв. м. След снабдяването с КНА от 1992 г. владението на имота не било прекъсвано и бил владян от ищеца в старите си граници както преди 1992 г., така и досега. Имотът е ограден, не е запуснат и изоставен и ищецът заплащал всяка година данъците и таксите за него. След справка при плащането на данъците ищецът установил, че след влизане в сила на КК на [населено място] през 2008 г. имотът бил с намалена площ; ответницата се снабдила с КНА за собственост по давност на 24.03.2017 г. и имотът бил обявен за продажба. Твърди, че никога не е прекъсвал владението си върху имота, като за него се грижи друг човек - управител, тъй като ищецът не работи в България. Този човек се грижел и за другия имот на ищеца, който се намирал в непосредствена близост - ПИ № ***. Всички непосредствени съседи на имота го познават като собственик и не били споменавали никога името на ответницата. В условията на евентуалност претендира да е собственик на имота въз основа на давностно владение от 05.03.1992 г. до 26.09.2018 г. (съобразно уточнението, направено в о. с.з. 26.09.2018 г. и включено в доклада по делото – л. 183, РС).
С отговора на исковата молба С. Н. С. е оспорила идентичността на процесния ПИ № *** със стар имот ** в кв. 70, описан в КНА 65/1992 г. Към датата на съставяне на КНА на ищеца, действащ за местността, в която се намира имотът, е бил КП на к. к. „Д.” от 1990 г., като в този план не съществува имот **. Съществувал имот 100 с посочване на номера по предходния план /РП от 1961 г./ - имот № **. По РП от 1961 г. имот ** в най-южната си част граничи с двореца „Евксиноград”. В последващия КП от 1990 г. северната част от имот ** била обособена като самостоятелен имот с нов номер по КП от 1990 г. - № *, който изглеждал идентичен на процесния ПИ с идентифкатор №***. Имот ** в кв. 70 по плана от 1961 г. граничел пряко в най-южната си част с двореца „Евксиноград”, а в последващия план от 1990 г. обособеният нов имот № * граничи в южната си част с имот № *. В КНА на ищеца не е описана като пряка граница двореца „Евксиноград”, която била южна граница на имота по плана от 1961 г. В разписния лист към плана от 1990 г. нямало отбелязване за собственик на имот № *, а ищецът бил записан като собственик на имот № *. ПИ с идентификатор № *** представлява част от УПИ имот ** в кв. 70 по РП от 1961 г. По силата на Разпореждане № 93 на Бюрото на Министерски съвет от 10.05.1973 г. и оценителен протокол от 22.03.1974 г., от К. Б. Б. е отчуждено вилно място с площ от 1 600 кв. м. - парцел ** в кв. 70 по РП от 1961 г. и е съставен АДС № 13657 от 22.07.1977 г. С. З. № 715 от 25.05.1992 г. на Кмета на О. В. имотът по АДС № 13657 от 22.07.1977 г. е отписан от актовите книги и е възстановен въз основа на Разпореждане № 15 на МС от 24.07.1991 г. С. З. № 580 от 28.04.1992 г. на Кмета на О. В. е определена сума в размер на 2 499 лв., която К. Б. Б. следвало да внесе по сметка на О. В. с оглед възстановяването на имот **. Преди това, още на 30.09.1991 г. била преведена сума в размер на 3 444,14 лв., с което е върнато полученото обезщетение при отчуждаването на имота. Ответницата поддържала, че притежава имота от покойния си съпруг А. С., като знаела от него, че го е платил на собственика, който назовавал „дядо К.” и били съставили писмен договор за платената цена. Били се разбрали по-късно да подпишат нотариален акт, но А. С. починал и ответницата нямала възможност да открие въпросния дядо К., за когото не знаела нищо. Подчертава, че К. Б. Б. фигурира като граница на имота, закупен през 1964 г. от А. Г. Ч. (майка на ищеца; НА № 200, том VI, дело 2648/1964 г.), който бил с № ** и площ от 1 647 кв. м. Площта на имота на майката на ищеца била сходна с описаната в КНА на ищеца площ 1 600 кв. м., което водело до извод, че КНА се отнася за имота на неговата майка, а не за процесния. Същото се установявало и от предствената от ищеца заповед № 0422 от 21.02.2008 г., с която било разрешено на собствениците на ПИ * да преминават през ПИ *, ПИ * и ПИ * като заплащат обезщетение за преминаването. В заповедта бил посочен ищеца като собственик на имот *. С Разпореждане № 93 на Бюрото на Министерски съвет от 10.05.1973 г. и оценителен протокол от 22.03.1974 г. било отчуждено в полза на държавата вилно място с площ от 1 612 кв. м., съставляващо парцел ** в кв. 70, собственост на А. Г. Ч. /майка на ищеца/, Г. К. Ч., С. К. Ч. /сестра на ищеца/, К. О. Ч. /баща на ищеца/ и О. Ч. /брат на ищеца/. Всичко водело до извод, че ищецът притежава акт за собственост на ПИ с идентификатор № ***, поради което не можел да се легитимира като собственик на процесния имот. Ищецът не е придобил имота към 1992 г. предвид законовата забрана за това, тъй като същият е бил държавна собственост. Оспорва и зявеното при условията на евентуалност твърдение, че ищецът е придобил имота в периода от 05.03.1992 г. до 24.03.2017 г., тъй като през 1992 г. имотът е възстановен на бившия му собственик, а след това е владян от А. С. до смъртта му през ноември 1993 г., а след това до настоящия момент - от ответницата. Ищецът от доста години живее извън България, не е декларирал имота и не е заплащал данъци за него. Моли исковата претенция да бъде отхвърлена.
Въззивният съд е посочил, че съобразно разпределената в процеса от първоинстанционния съд доказателствена тежест ищецът е следвало да установи, че е собственик въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност. Ответницата е следвало да установи, че имотът е бил отчужден в полза на държавата, че е бил възстановен на К. Б. Б. през 1992 г., след което е владян от съпруга й до смъртта му през 1993 г., а след това - от ответницата до настоящия момент. Спорни въпроси са били идентичен ли е процесният имот с този, за който е издаден констативен нотариален акт на ищеца и върху който твърди, че е упражнявал давностно владение, както и дали ищецът или ответницата са упражнявали давностно владение върху процесния имот и за какъв период.
Във връзка с първия спорен въпрос е обсъдена съдебно-техническа експертиза, която е изследвала всички действащи през годините планове на местността, в която се намира имотът, както и доказателствата по делото. Въз основа на анализа на заключението на вещото лице инж. К. е прието за установено, че процесният имот е идентичен с този, за който е издаден КНА № 65 от 05.03.1992 г. на ищеца, като в акта е допусната грешка при изписването на сигнатурата на имота. Изводът за идентичност е обоснован с правилото недвижимите имоти да се индивидуализират с три граници (които в случая съвпадат с установеното от вещото лице след проучване на съседните имоти, които са били собственост на роднини на ищеца). Разликата в площите (по КНА – 1 600 кв. м., а по КК – 1 183 кв. м.) е преценена като ирелевантна в случая, защото искът е предявен за отразената в кадастралната карта площ от 1 183 кв. м., а не за записаната в КНА от 1992 г. Отчетено е, че не са налице доказателства по делото за сключването на каквито и да е сделки от някоя от страните, с които имотът да е прехвърлян от тях на трети лица.
Независимо от приетата за установена идентичност, окръжният съд не е споделил твърдението на ищеца, че е придобил собствеността върху процесния имот чрез упражнявано давностно владение в периода до издаването на КНА от 1992 г. От заключението на вещото лице и другите писмени доказателства по делото е установено, че в периода преди издаването на КНА имотът е бил държавна собственост. За него е съставен Акт за държавна собственост № 13657 от 22.06.1977 г., с който на основание чл. 81, ал. 1 НДИ и Разпореждане № 93 на Министерски съвет от 1971 г. е отчужден парцел **, кв. 70 с площ 1 600 кв. м. в курорт „Д.” от бившия собственик К. Б. Б.. По-късно имотът е отписан от актовите книги със Заповед № 715 от 25.05.1992 г. на Кмета на О. В. и е възстановен на К. Б. Б..
За установено е прието, че през 1964 г. К. Б. е продал имота с писмен договор на ищеца, представляван от баща му К. О. Ч.. Тази сделка не е породила вещно-прехвърлителен ефект, защото не е била в изискуемата от закона форма – нотариален акт, но доказва факта на предаване на владението. Ищецът, чрез своя баща е могъл да упражнява фактическа власт до отчуждаването на имота през 1977 г., но не е могъл да го придобие по давност, поради наличието на законови забрани. В този смисъл към 1992 г. не са били налице условията за придобиване по давност, защото имотът е възстановен едва същата година, а докато е бил държавна собственост давност не е могла да тече. Ищецът живее и работи в чужбина. Прието е, че няма доказателства да се е прибирал често, но са налице документи (пълномощни, договори за охрана, договори за наем, квитанции за платени данъци, декларации, разписки и др.), че е имал уговорки с различни лица, които да стопанисват и управляват имота от негово име, че се е считал собственик на имота, както и че са заплащани дължимите данъци. По делото се съдържат доказателства за сключени договори за наем през 1994 г., 1995 г., 1998 г., 2001 г., подписани пълномощни от 2001 и 2002 г. и наличието на различни осъществени от администрацията мероприятия във връзка с имота.
Съдът изцяло е кредитирал показанията на свидетелите Н. З. и Х. И. (които са били съседи на имота през годините) и е приел, че същите винаги са считали процесния имот за собственост на ищеца. Н. З. познава ищеца като съсед на имота на синовете му № *, който те притежават от 1996 г., като дори е бил наемател на имота на ищеца. През годините е виждал много лица, които са били наематели или упълномощени от ищеца да стопанисват имота, но не познава ответницата. Единственият начин, по който можело да се стигне до имота на ищеца до 2016 г. е през неговия имот и през имот *, който ищецът притежава в съсобственост с негови роднини. От другите страни имотът е ограден и не може да се премине. Показанията на И. също са в тази връзка, като тя е виждала З. да стопанисва имота на ищеца. От друга страна показанията на свидетелите на ответницата Й. Д. и Г. Б. са определени като откъслечни, непоследователни, които не се подкрепят от останалия доказателствен материал, поради което на тях съдът не е дал вяра. Свидетелите твърдят, че ответницата ги е водила до нейния имот, но не се установява същата да го е стопанисвала за период от 10 години. Нямат спомен за имената на съседите, като противоречиви са и показания по отношение на достъпа до самия имот, който според тях е свободен, а от останалите официални писмени доказателства по делото се установява, че той се осъществява чрез учредено право на преминаване през съседните имоти. Водените от ищеца свидетели (съседи на имота) категорично отричат да познават или някога да са ги виждали там ответницата или нейния съпруг, а свидетелят Д. обратно на техните показания твърди, че ответницата била близка със съседите. Отделно от горното, за да осъществява фактическа власт, ответницата е следвало да преминава през чуждите имоти, за който факт не са събрани доказателства. Свидетелят твърди само, че е водил ответницата да проверява дали била там оградата. Свидетелят Г. Б. е бил заведен да види някакъв ограден имот, но няма впечатления дали ответницата го е стопанисвала, само му е казано, че същата има имот.
По твърдението за придобиване по давност за периода от 25.05.1992 г. до 24.03.2017 г. окръжният съд е приел, че ищецът е доказал, че е придобил собствеността върху ПИ *** чрез упражняване на давностно владение за период над 10 години. Този извод е основан на показанията на водените от ищеца свидетели и многобройните писмени доказателства за този период, които са свързани със стопанисването на имота. На база на събраните доказателства е прието, че същият е упражнявал фактическата власт чрез трети лица с намерение за своене. По делото не са събрани категорични доказателства за това ответницата или нейния съпруг да са завладели процесния имот и да са упражнявали фактическа власт върху него. Ето защо и при липсата на противопоставимо на ищеца право, предявеният положителен установителен иск е намерен за основателен. Първоинстанционно решение е потвърдено, като при условията на чл. 272 ГПК са възприети и изложените в същото мотиви, съгласно които фактическата власт е установена през 1964 г. (във връзка със сключването на частния писмен договор), а владението е осъществявано от ищеца чрез трети лица (наематели и пълномощници). По тази причина е без значение дали е бил на територията на РБ, макар и да са налице доказателства, че идвал често от 2008 г. до 2018 г. Тъй като процесният имот е бил държавна собственост (актуван на 22.06.1977 г., деактуван на 25.05.1992 г.), най-рано давностното владение е било възможно да бъде осъществявано от ищеца от датата на деактуването. Изводът за липса на противопоставимо на ищеца право е основан на становището, че извършваните от ответницата спорадични посещения на имота не са в състояние да обосноват наличието на фактическия състав по чл. 79, ал. 1 ЗС в нейна полза.
Касационното обжалване е допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „Налице ли е владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС в случаите, когато фактическата власт върху недвижим имот е установена на основание частен писмен договор, след сключването на който е извършено одържавяване – за времето, считано от реституирането на имота насетне ?”, в отговор на който настоящият състав на ВКС намира следното:
Съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Като фактическо състояние между правните субекти по повод на вещи, владението се характеризира с два основни признака: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта (corpus) и субективен - намерението да се държи вещта като своя (animus domini). В хипотезите на извършено при действието на чл. 101 – чл. 107 ЗС отчуждаване на имот, принадлежащ на частни лица, кооперации и други обществени организации, одържавеният имот се завзема след заплащането или заменяването му с друг (чл. 104, ал. 1 /отм./ ЗС). Завземането на имота има за последица преустановяването на фактическата власт както за досегашния собственик, така и за лицата, на които той я е предал преди одържавяването. Със завземането на одържавения имот се прекъсва владението като фактическо състояние. Евентуалното последващо отменяване на отчуждаването има за последица възстановяването на правото на собственост, но не и на владението. Ето защо при твърдение за осъществено придобивно основание по чл. 79, ал. 1 ЗС в тежест на позоваващия се на придобивна давност е да докаже момента и начина, по който е установил нова фактическа власт върху имота след неговото реституиране.
По основателността на касационната жалба:
Съобразно заявения с исковата молба петитум, предмет на разглеждане в настоящия случай е положителен установителен иск за собственост. С оглед този предмет на делото, в тежест на ищцовата страна е да проведе главно и пълно доказване в подкрепа на фактите, релевирани с исковата молба като формиращи основанието на иска – конкретните обстоятелства, от които според ищеца е възникнало правото му на собственост. Доколкото не е заявено искане със сила на пресъдено нещо да бъдат отречени правата на ответницата, предмет на делото не е нейното право на собственост, независимо от заявеното искане за отменяване на съставения в полза на С. Н. С. КНА № 12 от 24.03.2017 г. Съответно – дължимото от последната доказване се ограничава до насрещно, което по тази причина може да бъде и непълно, доколкото има за задача само да разруши сигурността, че претендираните от ищеца факти са се осъществили.
Мотивите, изложени от въззивния съд, включително тези, възприети при условията на чл. 272 ГПК, свидетелстват за отклонение от процесуалните правила, регламентиращи дължимите от съда действия по обсъждане на събраните по делото доказателства и формиране на изводи относно релевантните за спора факти при съобразяване естеството на предявената претенция. Основен мотив за уважаване на предявения положителен установителен иск за собственост е липсата на убедителни доказателства за това ответницата да е придобила имота в резултат от упражнявано давностно владение. На следващо място - основателно се явява оплакването за отсъствие на анализ на писмените доказателства. Въззивният съд се е задоволил с общото изявление, че са „налице писмени доказателства (пълномощни, договори за охрана, договори за наем, квитанции за платени данъци, декларации, разписки и др.), че /ищецът/ е имал уговорки с различни лица, които да стопанисват и управляват имота от негово име, че се е считал собственик на имота, както и че са заплащани дължимите данъци”, като отсъстват формирани конкретни изводи относно фактите, потвърдени или отречени със събраните доказателства. Доколкото мотивите на районния съд съдържат единствено изброяване и възпроизвеждане на част от съдържанието на събрани по делото доказателства, приложението на чл. 272 ГПК не допринася за изясняване на въпроса въз основа на кои от доказателствата какви факти са приети за установени. Наред с това се констатира неправилна интерпретация на свидетелските показания. Според въззивния съд свидетелят Н. З. „познава ищеца като съсед на имота на синовете му № *”, докато отразеното в протокола от о. с.з. 12.12.2018 г. изявление, с което започва неговото изложение е „Г. лично не го познавам, но зная, че е син на д-р Ч., че заедно със сем. Ч. има място, което граничи с мястото на моите двама синове”. Наред с изложеното ВКС констатира, че, прилагайки разпоредбата на чл. 272 ГПК, по значимия за изхода на спора правен въпрос въззивният съд е възприел разрешение, което е в противоречие с тълкуването, съдържащо се в общите мотиви на настоящото решение. Констатираните пороци налагат извод, че по отношение на въззивния акт са налице всички отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които са се отразили на правилността на постановения резултат. Ето защо решението следва да бъде отменено и вместо това, доколкото не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция.
С предявената на 27.07.2017 г. от Г. К. Ч. искова молба при условията на евентуалност са заявени две основания за придобиване на собствеността върху процесния имот: изтекла придобивна давност до датата на съставения КНА № 65 от 05.03.1992 г., евентуално - изтекла придобивна давност след датата на съставения КНА № 65 от 05.03.1992 г. до 26.09.2018 г. Видно от мотивите на първоинстанционното решение, основанието, заявено като главно, е прието за неосъществило се по съображение, че придобиване по давност е възможно едва след приключване на реституционното производство за имота, отчужден през 70-те години на ХХ век от К. Б. Б.. Следователно, формирана е воля за отхвърляне на заявения като главен положителен установителен иск за собственост. Последната не е намерила изрично отражение в диспозитива на акта, но този порок представлява очевидна фактическа грешка, която е отстранима от районния съд без ограничение във времето. Срещу отхвърлянето на главния положителен установителен иск за собственост не е подадена въззивна жалба от ищеца, респ. в тази му част решението на РС – Варна е влязло в сила.
Предмет на упражнения въззивен, а понастоящем – касационен, контрол е произнасянето по заявения като евентуален положителен установителен иск за собственост. Във връзка с него ищецът е поддържал, че владението върху процесния ПИ № *** е установено въз основа на Договор за покупко-продажба на недвижим имот-лозе-хавра от 05.09.1964 г., сключен в обикновена писмена форма между К. Б. Б. (продавач) и К. О. Ч. в качеството му на баща и законен представител на малолетния си син Г. К. Ч. (представен на л. 255 от делото на РС, приет с протоколно определение от 12.12.2018 г., л. 375). Доколкото не е сключен във формата на нотариален акт, този договор няма вещно-транслативно действие. Съгласно т. 1 от договора, наред с постигнатото съгласие имотът да бъде закупен за сумата 900 лв., удостоверено е заплащането й, както и предаването на владението на купувача чрез неговия баща и законен представител. Така установеното през 1964 г. владение за ищеца е прекъснато в резултат от проведеното през 70-те години на ХХ век одържавяване на имота, „продаден” от К. Б. Б.. Между страните е безспорно, а се установява и от представените по делото Оценителен протокол от 22.03.1974 г. (л. 105/106, РС), АДС № 13657 от 22.07.1977 г. (л. 107, РС), Оценителен протокол от 13.04.1992 г. (л. 110, РС), Заповед № 580 от 28.04.1992 г. на кмета на О. В. (л. 109, РС), разписка от 30.09.1991 г. (л. 111, РС) и Заповед № 715 от 25.05.1992 г. на кмета на О. В. (л. 108, РС), че по силата на 93-то разпореждане на МС на НРБ от 25.12.1974 г. от К. Б. Б. е отчуждено вилно място с площ 1 600 кв. м., представляващо парцел **, кв. 70 срещу заплащането на сумата 3 444,14 лв. В АДС № 13657 от 22.07.1977 г. е удостоверено, че имотът е отстъпен на МВР; в. л. К. е установил съхранявания в О. В. „Предавателно приемателен протокол от 20.03.1975 г.”, следващ във времето платежното нареждане от 09.05.1974 г. на ДСК (заключение на СТЕ, л. 169, РС); в показанията си свид. Х. И. И. потвърждава, че след одържавяването ползватели са били „МВР и Пожарната” (л. 381, РС). Така установените факти, преценени от гледна точка на общите тълкувателни мотиви на настоящото решение, налагат извод, че най-късно към 22.07.1977 г. фактическата власт, установена при сключването на Договор за покупко-продажба на недвижим имот-лозе-хавра от 05.09.1964 г., е отнета и е установена такава от страна на Държавата, т. е. установеното през 1964 г. владение е прекъснато.
Ето защо успешното провеждане на евентуалния положителен установителен иск за собственост се явява предпоставено на първо място от провеждането на главно и пълно доказване, че след реституирането на имота през 1992 г. ищецът е установил своя фактическа власт върху територията, понастоящем заснета като ПИ № ***, т. е., че е налице обективният признак на владението. Касае се за доказването на фактически действия, в резултат от които ищецът да е установил за себе си изключително господство върху вещта. Събраните по делото доказателства, анализирани в тяхната съвкупност, не дават основание да се формира категоричен извод в изследвания смисъл.
Не се твърди и не се установява след отмяната на отчуждаването фактическата власт върху одържавения от К. Б. Б. имот да е била предадена от Държавата на ищеца. Към този момент К. Б. Б. вече е покойник (починал е на 03.01.1983 г., л. 365, РС), като не се твърди и не се установява фактическата власт върху имота да е била предадена на ищеца и от наследницата му Р. К. М.. Ищецът свързва установяването на владение с момента на издаването в негова полза на КНА № 65/1992 г. Дори игнорирането на обстоятелствата, че актът е съставен по време, когато имотът все още е със статут на държавна собственост, както и спорът относно идентичността между имота, описан в КНА, и процесния, не подкрепя позицията на ищеца, тъй като съставянето на КНА не доказва установяването на владение. Касае се за акт от правен характер, а не фактическо действие, поради което съставянето на КНА може да бъде квалифицирано най-много като обективиране на намерение за своене, но нито е доказателство за съществуването на обективния признак на владението, нито за манифестирането на намерението за своене пред действителния собственик. Доколкото владение е налице при едновременното осъществяване на неговите обективен и субективен признаци, не е владелец лице, което има намерение за своене (израз на което са извършването на правни действия, касаещи имота, като данъчно деклариране, участие в административни процедури и съдебни процеси във връзка със собствеността), но няма фактическа власт върху вещта (така: В. Таджер, „Владение”, изд. СОФИ-Р, 1991 г., стр. 12, посл. абзац).
По аналогичен начин стои въпросът с всички представени от ищцовата страна писмени доказателства – те касаят извършването на правни действия (сключени договори, извършени плащания, съставени пълномощни и участие в административни процедури и съдебни процеси). Същите биха имали значение при преценката за наличие на corpus за Г. К. Ч., доколкото пряко установяват негово присъствие в ПИ № *** (какъвто смисъл те нямат при безспорния факт, че ищецът живее на територията на САЩ) или обосновават извод в този смисъл при съвкупното им обсъждане с останалите събрани по делото доказателства, в частност – показанията на разпитаните свидетели. При анализирането на последните съществено значение има признатото за безспорно между страните обстоятелство, че ищецът, заедно със сестра си С. К. Ч. и брат си О. К. Ч., е съсобственик в имот ПИ № *** (определение от 12.12.2018 г., л. 378) – след смъртта на майка им А. Г. Ч., която е придобила собствеността по силата на Нотариален акт от 17.08.1964 г. (л. 112, РС) за собственост на недвижим имот по ЗРПВПВННИ (Обн., Изв., бр. 90 от 11.11.1958 г., отм., ДВ, бр. 26 от 30.03.1973 г.). Съществено значение има също потвърденото със заключението на СТЕ обстоятелство, че процесният ПИ № *** е ограден от всички страни, като в него се влиза от врата, изградена в югоизточната част на имота на общата граница с ПИ № ***, т. е. процесният ПИ № *** физически е отделен от съсобствения ПИ № ***. Експертът е констатирал още, че имотът не е стопанисван. При така установените факти, изложеното от свидетелите Н. И. З. и Х. И. И. не дава основание да се приеме, че същите имат възприятия за действия, които да бъдат окачествени като прояви на упражнявано от ищеца владение върху ПИ № ***. Свидетелят З. не познава ищеца и няма впечатления за извършени от него фактически действия по установяване на фактическа власт върху ПИ № ***. Разказва, че като наемател самият той е ползвал имота, който граничи с притежаваното от синовете му място ПИ № ***, т. е. съсобствения ПИ № ***, където имало лозе, овошки и постройки („хубава масивна сграда в южната страна”, както и сграда в северната част – и двете, нанесени в ПИ № *** по КККР, видно от скицата от л. 60, РС). Свидетелят е посочил територията на имот пл.№ ** по скицата-приложение № 2 (л. 174, РС) като принадлежаща на ищеца по сведения, почерпени от разговор с баща му д-р Ч., след което е уточнил, че „то всичкото нямаше как да се обработва, но долната част на ** беше лозе и него го обработвах”. От заключението на СТЕ е установено, че процесният ПИ № *** е разположен върху територията на имот пл.№ ** (без реалната част от последния с площ 220 кв. м., която е в границите на ПИ № ***). Изложеното от свидетеля, обсъдено съвместно с данните за наличието на ограда между ПИ № *** (имот пл.№ **) и ПИ № *** (имот пл.№ **) и констатирания от вещото лице запуснат вид на спорния имот, налага извод, че ищецът не само лично, но и чрез овластените от него пълномощници, респ. – наемател, не е установил и упражнявал фактическа власт върху ПИ № ***, доколкото обработван е застроеният имот № ***. Според свидетелката Х. И. И. имотът на ищеца е този с пл.№ ** по скицата-приложение № 2 от л. 174 – територия, част от настоящия ПИ № ***, през който тя е преминавала, за да достигне до собствения си ПИ № *** (така, както е учредено и правото на преминаване съгласно Заповед № 0422 от 21.02.2008 г. на кмета на община Варна). Не излага впечатления относно владелчески действия по отношение на ПИ № ***. Така събраните доказателства не дават основание да се приеме, че в периода от 05.03.1992 г. до предявяването на исковата молба на 27.02.2017 г., са извършени действия, обективиращи установяването на фактическа власт от страна на Г. К. Ч. по отношение на процесния ПИ № ***. Като първи акт в тази насока може да бъде определен сключеният Договор № 6168 за охрана с технически средства на обект № 5627 от 29.05.2018 г. (л. 240/241, РС) при съобразяване на изявленията в документа от 28.05.2018 г. (л. 372, РС) и удостоверение № 102 от 10.12.2018 г. на ЕТ „АнКО – А. К. (л. 373, РС), както и регистрираният в Пето РУ при ОД на МВР – В. Д. № 6401 от 17.01.2019 г. (л. 404, РС). Това обаче не е основание за уважаване на иска, тъй като от момента на установяването на фактическа власт посредством поставянето на ПИ № *** под охрана до приключването на устните състезания пред въззивния съд на 30.10.2019 г., не е изтекъл срока по чл. 79, ал. 1 ЗС.
В обобщение – искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, тъй като ищецът не е провел успешно главно и пълно доказване в подкрепа на твърдението си за осъществявано върху ПИ № *** владение в периода 05.03.1992 г. – 29.05.2018 г. и по тази причина не е налице основание да се приеме, че е придобил собствеността при условията на чл. 79, ал. 1 ЗС до приключване на устните състезания пред въззивния съд. В този смисъл ирелевантно за изхода на спора се явява дали ответницата притежава правото на собственост, за удостоверяването на което е съставен КНА № 12 от 24.03.2017 г., като не е налице основанието по чл. 537, ал. 2 ГПК за неговото отменяване.
С оглед изхода на спора, ищецът следва да заплати на ответницата разноските за защита пред трите инстанции, както следва: за защитата пред РС – 1 370 лв.; за защитата пред ОС – 724,66 лв. и за защитата пред ВКС - 1654,66 лв., или общо – 3 749,32 лв.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 1423 от 02.12.2019 г. по в. гр. д.№ 1481/2019 г. на ОС - Варна, г. о., ІІ състав, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Г. К. Ч., ЕГН [ЕГН], срещу С. Н. С., ЕГН [ЕГН], иск да се признае за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Г. К. Ч. е собственик на поземлен имот с идентификатор № ***, находящ се в [населено място], район „П.”, местност „Св.Св. К. и Е.” с площ от 1 183 кв. м., при граници: ПИ с идентификатори №№ ***, ***, ***, ***, *** и *** въз основа на давностно владение за периода от 05.03.1992 г. до 26.09.2018 г., както и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК да бъде отменен констативен Нотариален акт за собственост на недвижим имот № 12 от 24.03.2017 г., том I, рег.№ 1143 на нотариус В. П. (№ *), вписан в СВ под № 125, том XV, дело 3121, вх. рег.№ 6826 от 24.03.2017 г.
ОСЪЖДА Г. К. Ч. ДА ЗАПЛАТИ на С. Н. С. сумата 3 749,32 (три хиляди седемстотин четиридесет и девет лева и 32 стотинки) лева – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: