Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от В.Й срещу решение № 1947/23.03.2018 г., постановено по адм. д. 10217/2016 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ).

Касационната жалбоподателка твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно, необосновано, постановено при нарушение на материалния закон и на процесуалните правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска да бъде отменено обжалваното съдебно решение и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлена жалбата на С.П.П съображения в подкрепа на твърденията и исканията са изложени в касационната жалба. Претендира разноски.

Ответната страна Комисията за защита от дискриминация (КЗД, Комисията), редовно призована за съдебно заседание, не е изразила изпратила представител и не е изразила становище по касационната жалба. Не претендира разноски.

Ответната страна С.П, редовно призована за съдебно заседание, не е изразила изпратила представител и не е изразила становище по касационната жалба. Не претендира разноски.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна по следните съображения:

С обжалваното решение № 1947/23.03.2018 г., постановено по адм. д. 10217/2016 г. по описа на АССГ е отхвърлена жалбата В.Й против Решение № 305/08.09.2016 г. на Комисията, постановено по преписка № 277/2015 г. в частта, с която е установено, че за периода от 01.07.2015 г. до 17.05.2016 г., директорът на Столичен общински дневен център за социална интеграция на инвалиди (СОДЦСИИ) не е изпълнила задължението си, произтичащо от нормата на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр (ЗАКОН ЗЗД ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ) (ЗЗДискр.) да осигури равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд за полагане на длъжността „рехабилитатор" по отношение на С.П, с което е извършила пряка дискриминация по признак „лично положение" по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр., във вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. и е прието, че жалбата по т. 6 е доказана и основателна; е установено, че на 24.04.2015 г., с действията си В.Й, в качеството си на директор на СОДЦСИИ, е извършила акт на дискриминация под формата на тормоз по смисъла на чл. 5 от ЗЗДискр. във вр. с nap. 1, т. 1 от ДР на ЗЗДискр. по признак „лично положение“ спрямо С.П и е прието, че жалбата пред Комисията по т. 4 е доказана и основателна, както и на основание чл. 80, ал. 3 ЗЗДискр. на директора на СОДЦСИИ В.Й е наложена глоба в размер на 1000 лв. Административният съд приема за установено, че оспореното решение на КЗД е действителен и законосъобразен акт, постановен без да са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила.

Така постановеното решение е валидно, допустимо, но неправилно.

Въз основа на събраните по делото доказателства АССГ необосновано е приел, че КЗД е приложила правилно материалния закон. На практика решаващият съд възпроизвежда изцяло фактическата обстановка, приета от Комисията, включително и обстоятелството, че повод за образуване на административното производство са възникнали проблеми на работното място на С.П.Н съдът приема, че тези проблеми произтичат от защитим признак по смисъла на чл. 4 от ЗЗДискр. Изрично следва да бъде посочено, че правото на труд и неговото конкретно упражняване не е възможно да се приеме, че е част от съдържанието на признака „лично положение“. Като е достигнал до противоположен правен извод АССГ е приложил неправилно материалния закон като е приел, че мерките, предприети от В.Й като директор СОДЦСИИ за получаване на необходимата й служебна документация чрез принудително отваряне на заключен от С.П шкаф, представляват дискриминационна проява и „тормоз“ по смисъла на ЗЗДискр. Първоинстанционният съд е признал, че директорът има правомощия да предприеме съответни мерки (дисциплинарни или други) по отношение на конкретен служител, който извършва незаконосъобразни действия, но не е преценил правилно, че изземването на служебната документация, която е необходима в точно определен момент за провеждана проверка, представлява точно такава необходима служебна мярка. Действията на В.Й не са обусловени от личността на С.П, а от необходимостта да получи именно в този момент служебната документация независимо от оправданото отсъствие на служителката от работното й място.

По отношение констатациите, че В.Й не е осигурила равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд за длъжността „рехабилитатор“ съдът не е обсъдил и съобразил обстоятелството, че тримата служители (от сравнението е изключена Д.Р, която е в продължителен отпуск за отглеждане на дете) не притежават еднаква квалификация и нямат еднаква заетост, което е установено от събраните по делото доказателства. Следователно С.П не се намира в сравнимо положение с другите двама рехабилитатори, като изрично следва да бъде посочено, че по-високо възнаграждение е получавал само един от тримата служители, заемащи тази длъжност, който е по-квалифициран и натоварен.

По изложените съображения настоящият съдебен състав за основателна касационната жалба. Обжалваното съдебно решение като необосновано и постановено в нарушение материалния закон следва да бъде отменено на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във връзка с чл. 209, т. 3 от АПК, а вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отменено решението на КЗД в обжалваните от В.Й части по т. 1, 2 и 3 от него, като незаконосъобразни – чл. 146, т. 4 от АПК. Оплакванията в касационната жалба за допуснати процесуални нарушения при разглеждане на спора пред първата инстанция са неоснователни, а твърденията за накърненото право на защита пред Комисията с оглед упражнения съдебен контрол в настоящия случая не представляват съществено нарушения на административнопроизводствените правила и не са довели до неизясняване на спора от фактическа страна.

По водене на делото жалбоподателката В.Й претендира разноски, но не са представени доказателства за тяхното реално извършване (и списък по чл. 80 от ГПК), поради което независимо от изхода на спора, разноски не следва да бъдат определяни.

По изложените съображения, Върховният административен съд, пето отделение РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 1947/23.03.2018 г., постановено по адм. д. 10217/2016 г. по описа на Административен съд – София-град и вместо това постановява:

ОТМЕНЯ Решение № 305/08.09.2016 г. на Комисията за защита от дискриминация, постановено по преписка № 277/2015 г., в обжалваните от В.Й части по т. 1, т. 2 и т. 3. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.