Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. В. В. и В. В. В. срещу решение № 752/14.04.2020г. по в. гр. д. № 3689/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав. С него е потвърдено решение № 3443/14.05.2019г. по гр. д. №1174/2015г. на Софийски градски съд, I – 12 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от касационните жалбоподатели против ЗАД „А. Б“ АД искове с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ отм. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния баща В. В. В., настъпила при ПТП на 12.05.2012г., в размер на сумата от по 120 000 лв. за всеки от тях.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл относно липсата на противоправно поведение на водача на лекия автомобил, при нерелевирано в този смисъл възражение. Наред с това считат, че въззивното решение е неправилно, тъй като безспорно са установени елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане – противоправно деяние и причинно – следствена връзка между него и настъпилите вреди. Поддържат, че съдът неправилно е приложил чл.15 от НК. В тази връзка излагат съображения, че ответникът не е оборил презумпцията за вина по чл.45, ал.2 от ЗЗД, като не се събрани доказателства, които по безспорен начин да установяват, че за водача К. са съществували обективни или субективни пречки да предположи, че е възможно водачът на ППС В. В. да навлезе в кръстовището, още повече, че поведението му е било проследимо за дълъг период на движение. Твърдят, че водачът К. е можела да възприеме движещото се ППС – каруца, от далечно разстояние и да съобрази поведението си с него. Правят оплаквания, че съдът превратно е тълкувал показанията на свидетеля В. Н., като е приел, че свидетелят е имал панорамна видимост към мястото на произшествието, а релефът на местността не е давал възможност за добра видимост от близко разстояние, което пряко противоречи на изводите на автотехническата експертиза. Поддържат, че аргументацията на въззивния съд противоречи на основния принцип относно началния момент на възникване на опасност за движението - не навлизането на пешеходеца на пътното платно, а в по – ранен момент, когато от поведението му очевидно личи, че ще навлезе в пътното платно, където се движи пътното превозно средство. Този принцип според касаторите следва да се приложи и в конкретния случай, макар че пострадалият не е пешеходец. Считат за доказан обема на претърпените неимуществени вреди. Молят да се отмени въззивното решение и ответникът да бъде осъден да заплати претендирания размер на обезщетението за неимуществени вреди. Претендират и присъждане на разноски.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационните жалбоподатели поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.2 и 3 от ГПК за достъп до касация. Сочат като обуславящи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?; 2/Трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да ги изрази писмено в мотивите към решението си?; 3/ Чия е доказателствената тежест за оборване на законова презумпция за вина и приложение на чл.15 от НК и следва ли да бъде проведено пълно обратно доказване?; 4/ Въпрос относно началния момент на възникване на опасност за движението и дължимото от водача на МПС поведение, вкл. при наличие на животни по пътя; 5/ Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност, и как следва да се ценят противоречия между свидетелски показания и заключения на АТЕ?; 6/ Може ли при преценка на доказателствения материaл по делото само част от показанията на свидетели, възприели пряко и непосредствено факти и обстоятелства от предмета на доказване, респ. само част от заключения, изготвени в производството, да бъдат взети предвид, а друга част да бъде изключена? Считат, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 94/28.03.2014г. по гр. д. № 2623/2013г. на ВКС, IV г. о., решение № 906/30.12.2004г. по гр. д. №1106/2003г. на ВКС, II г. о. и решение № 1116/01.10.2008г. по гр. д. № 4876/2007г. на ВКС, V г. о.; по втория въпрос – с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по тълк. д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС; по третия въпрос – с ППВС №1/1953г., ППВС № 7/1965г., ППВС № 1/1985г., Тълкувателно решение №1/01.04.2001г. по тълк. д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №120/03.04.2015г. по гр. д. № 5489/2014г. на ВКС, IV г. о., решение №171/14.07.2011г. по гр. д. № 1201/2010г. на ВКС, III г. о. и решение №94/28.03.2014г. по гр. д. № 2623/2013г. на ВКС, IV г. о., а по четвъртия въпрос – с Тълкувателно решение № 28/28.11.1984г. по н. д. № 10/1984г. на ОС на ВС. Твърдят, че пети и шести въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Позовават се и на предпоставката по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, като твърдят, че обжалваното решение е очевидно неправилно.

Ответникът ЗАД „А. Б“ АД оспорва жалбата, като твърди липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, респективно неоснователност на жалбата по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, въззивният съд е приел за безспорно, че на 12.05.2012г. е настъпило ПТП с участието на застрахован при ответника лек автомобил с валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, с покритие към датата на ПТП, с водач П. К., както и че в пряка причинна връзка с това ПТП е настъпила смъртта на В. В. В. – баща на ищците. Счел е за безспорен и механизма на настъпване на процесното ПТП. По спорните въпроси относно наличието на противоправно поведение на водача на застрахования лек автомобил, наличието на вина за настъпване на процесното ПТП и претърпените от ищците неимуществени вреди въззивният съд е съобразил изготвените по делото комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза и повторна автотехническа експертиза с допълнение към нея, както и свидетелските показания на В. Н.. Приел е за установено, че П. К. е имала възможността да възприеме приближаващото се ППС с конски впряг, движещ се в галоп по третокласния път от [населено място] към кръстовището с главния път Лом – Монтана, когато автомобилът е бил на повече от 150 м. преди мястото на удара, като към същия момент ППС с конски впряг, управлявано от В. В., е било на отстояние от 68 м. преди мястото на удара. Изтъкнал е, че към този момент водачът е имал техническата възможност да предприеме аварийно спиране и да преустанови движението на автомобила преди мястото на удара, като по този начин предотврати настъпването на ПТП, но не е бил длъжен да възприеме като опасност за движението ППС, нито да допусне, че пострадалият няма да се съобрази с наличните пътни знаци и маркировка, указващи предстоящото пресичане на главен път с предимство. Отчел е, че необходимото разстояние за ефективно спиране на коня при установената скорост за движение от 36 км/ч. е около 30 м., като не се включва времето за реакция на водача на каруцата, за когото спирането не следва да е аварийно, предвид наличието на пътни знаци, указващи приближаването на опасно кръстовище с главен път и поставения знак „Стоп“ 100 м. преди него. С оглед на това въззивният съд е приел, че към момента, в който водачът на автомобила е имал възможност да забележи каруцата и коня, последните са били на 68 м. от мястото на удара и обективно не са съставлявали опасност за движението, тъй като за ефективното спиране на композицията са били достатъчни 30 м. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че водачът на автомобила е могъл и е бил длъжен да възприеме като опасност за движението приближаващото към кръстовището ППС с конски впряг едва в момента, в който установи, че последното навлиза в зоната на кръстовището с пътното платно на пътя Лом – Монтана. Изтъкнал е, че по делото непротиворечиво е установено, че именно в този момент водачът на автомобила е реагирал с аварийно спиране, но реакцията му обективно не е можела да предотврати настъпването на произшествието. Въззивният съд, след като е отчел разясненията, дадени по приложението на чл.20, ал.2 от ЗДвП с Тълкувателно решение № 28/28.11.1984г. по н. д. № 10/1984г. на ОС на ВС, е посочил, че водачът на застрахования автомобил се е движел по път с предимство, като участващото в процесното ПТП животно не се е движело по същия път и автомобилът не е преминавал покрай него. Изтъкнал е, че за разлика от свидетеля – очевидец В. Н., който едновременно е можел да наблюдава движението на двете превозни средства, без да отклонява вниманието си от пътната обстановка пред него, П. К., намирайки се значително по – близо до кръстовището, е трябвало да отклони вниманието си от пътната обстановка пред нея, за да наблюдава поведението на водача на конския впряг, приближаващ към кръстовището по третокласния път, като е могла да го възприеме като опасност едва когато същият е навлязъл в зоната на периферното й зрение. С оглед на това, въззивният съд е приел, че е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК и водачът на лекия автомобил не следва да носи деликтна отговорност, въпреки настъпилия вредоносен резултат, тъй като е направил всичко зависещо от него, изпълнил е изискванията на закона и правилника и не е могъл и не е бил длъжен да предвиди и да предотврати настъпването на общественоопасните последици. В заключение, е изтъкнал, че липсата на един от елементите на фактическия състав на деликтната отговорност – противоправно поведение на водача на автомобила изключва ангажирането на отговорността му за настъпилите неимуществени вреди в патримониума на ищците вследствие на вредоносното събитие, респ. на тази на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Неоснователни са доводите за достъп до касация на основание чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК поради вероятна недопустимост на обжалваното решение. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС №1/1985г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Другите процесуални нарушения на въззивния съд, дори и съществени, както и неправилното приложение на материалния закон, съставляват касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК и подлежат на проверка след евентуалното допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В случая изводът на въззивния съд относно липсата на елемент от фактическия състав на деликтната отговорност – противоправното поведение на водача на застрахования автомобил, отговаря на процесуалното му задължение за произнасяне по предмета на спора, при излагане на свои самостоятелни мотиви. Дори и неправилен този извод не би могъл до обоснове недопустимост на въззивното решение.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл. 3 от ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Отделно, очевидната неправилност на въззивния акт е аргументирана с доводи, повтарящи развитите в касационната жалба оплаквания по чл.281, т.3 от ГПК за неправилност на въззивния акт. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и нейното приложно поле следва да бъде ясно обосновано.

Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато и на въведените в изложението на касационните жалбоподатели основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Поставените първи, втори, пети и шести въпроси следва да бъдат разгледани общо, доколкото са със сходно съдържание и касаят задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства и да изложи собствени мотиви. Относно правомощията на въззивната инстанция е налице задължителна практика на ВКС - Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна такава, обективирана в решение № 83/10.06.2016г. по гр. д. №6052/2015г. на ВКС, I г. о., решение № 388/17.10.2011г. по гр. д. №1975/2010г. на ВКС, IV г. о., решение № 55/03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, I т. о., решение №63/17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, II т. о., решение №263/24.06.2015г. по т. д. №3734/2013г. на ВКС, I т. о., решение №111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, II т. о. и други, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.236, ал.1 от ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая, въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС, тъй като е обсъдил събраните по делото доказателства, както и всички доводи и възражения на страните, като е изложил подробни мотиви кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства. Въпросите са поставени във връзка с изложените в касационната жалба твърдения за погрешно възпроизвеждане на установените от експертизите факти, за превратно тълкуване на свидетелските показания, за необоснованост на изводите на въззивния съд и за неправилно произнасяне по възраженията на страните. По своята същност това са оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК, които не подлежат на преценка в производството по чл.288 от ГПК, респективно не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е обсъдил заключенията на изслушаните КСМАТЕ и повторна автотехническа експертиза и е кредитирал изцяло КСМАТЕ, а АТЕ в частите, които е възприел за съответстващи на останалия доказателствен материал конкретни факти. Изрично е изложил аргументи защо не кредитира свидетелските показания в частта относно разстоянието между автомобила на К. и кръстовището /300 – 400 м. според свидетеля/, в момента, в който свидетелят е възприел конския впряг, като в останалата им част ги е кредитирал като обективни и основани на лични впечатления. Въз основа на анализ на всички доказателства в тяхната съвкупност е обосновал становището си за неоснователност на иска, поради отсъствие на осъществен деликт от застрахования водач на лекия автомобил. Последователно ВКС приема в практиката си, вкл. в задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010г., че значимият правен въпрос по чл.280, ал.1 от ГПК не може да се отнася до правилността на преценката на доказателствата по делото, в какъвто контекст са поставени пети и шести въпрос, чрез които се оспорва обосноваността на фактическите констатации на Софийски апелативен съд. При наличие на постоянна практика по посочените въпроси, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.

Не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и по третия поставен от касаторите въпрос относно доказателствената тежест за оборване на законова презумпция за вина и приложението на чл.15 от НК. Вината при гражданския деликт, за разлика от вината при наказателната отговорност, не се доказва, а се предполага. В гражданския процес в доказателствена тежест на делинквента е да установи отсъствието на предположеното от закона негово виновно поведение за причинените вреди, респ. да докаже случайния характер на деянието като обстоятелство изключващо вината. Въззивният съд не е допуснал отклонение от цитираната от касатора практика на ВКС относно оборването на законовата презумпция за вина. Разпределението на доказателствената тежест при въведеното възражение за случайно деяние е съобразено от въззивната инстанция, която не е вменила в доказателствено задължение на ищците установяване на вината на делинквента. Не съответстват на изложените от въззивния съд мотиви доводите на касаторите, че съдът е аргументирал приложението на чл.15 от НК със субективния признак на случайното деяние, без да анализира какво е реално дължимото от водача поведение, съобразно правилата, които регламентират съответната дейност. Крайният извод за неоснователност на предявените искове е направен от въззивния съд поради липса на противоправно поведение на водача на лекия автомобил и е основан на заключенията на вещите лица относно механизма на произшествието и констатацията, че водачът е направил всичко зависещо от него и е изпълнил предписанията на правилата за движение относно скоростта.

Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по четвъртия въпрос. Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР №1/19.02.2010г., основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл.86, ал.2 от ЗСВ, обн. ДВ, бр.59 от 22.07.1994г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл.290 от ГПК. Сред съдебните актове, формиращи задължителната практика на ВКС по см. на т.1 на чл.280, ал.1 от ГПК, не попадат решенията, постановени от НК на ВКС, вкл. ТР на ОСНК на ВКС, които са цитирани в касационната жалба. Поради това тези съдебни актове обективно не биха могли да бъдат източник на противоречие с оглед на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение.

Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №752/14.04.2020г. по в. гр. д. № 3689/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.