Производство по чл. 278, вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 262865/24.03.2021 г. по регистъра на Окръжен съд – Хасково, подадена от М. М. С. чрез адвокат Н.З-В. от АК – Хасково, против определение № 705 от 19.09.2018 г. по ч. гр. дело № 1316/2018 г. на Окръжен съд – С. З. С него е потвърдено определение № 116 от 24.04.2018 г., постановено по гр. д. № 76/2018 г. по описа на Районен съд - Гълъбово, с което производството по делото е прекратено като процесуално недопустимо поради пълна липса на правен интерес от търсената защита по предявените искове с правно основание чл. 124, ал. 4 и ал. 5 ГПК.

От ответника „Център за психично здраве отм. а Загора“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез адвокат Й. М. от АК – С. З, е постъпил писмен отговор в срок с доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално неоснователност на подадената частна касационна жалба.

Жалбата е процесуално допустима, като подадена при наличието на правен интерес, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол и в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.

ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, като съобрази данните по делото, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:

В обжалваното определение, съдът е констатирал, че първоинстанционното дело е било образувано по искова молба на М. М. С. срещу „Център за психично здраве отм. а Загора“ ЕООД за признаването за установено, че намиращата се при ответника негова медицинска документация за датата 19.11.2013 г. и за периода 07-09.01.2014 г. /Амбулаторен журнал за 19.11.2013г., История на заболяването № 36/23, Направление за хоспитализация от 07.01.2014г. и Епикриза/, е неистинска /с невярно съдържание/, както и че обстоятелствата при изготвянето на документите са престъпни.

Съгласно мотивите на въззивното определение, правният интерес от предявяване на иска по чл. 124, ал. 4 ГПК трябва винаги да е конкретен, да е свързан с твърдение за наличие на възникнали правоотношения, чието съществуване, съдържание и последици се определят от извода за истинността на въпросния документ. Правен интерес не е налице, когато страната се позовава на някаква абстрактна възможност, съдържанието на документа да влияе на евентуални бъдещи правоотношения, както е в случая -

за снабдяването на ищеца с разрешително за оръжие и за упражняването на специфични професии. Освен това съдът е уточнил, че нито за издаване на разрешително за носене на огнестрелно оръжие, нито за упражняване на каквато и да е професия, се изискват изрично посочените амбулаторен журнал, история на заболяването или епикриза.

Относно иска по чл. 124, ал. 5 ГПК въззивният съд също е мотивирал изводи за недопустимост, доколкото ищецът не е посочил каквото и да е конкретно правоотношение, за което да е от значение установяването на престъпното обстоятелство, нито конкретно влязло в сила решение, чиято отмяна да се претендира, а освен това искът е предявен срещу юридическо лице, което не може да бъде субект на престъпление по българския Наказателен закон.

В изложението към жалбата касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл при очевидна неправилност, нищожност, немотивираност и недопустимост, като е отказал да разгледа исковете по същество. В изложението са поставени и четири въпроса, за които се сочи, че са изключително важни и по тях следва да се произнесе ВКС, а именно: 1. „Налице ли е правен интерес от предявяването на установителен иск по реда на чл. 124, ал. 4 ГПК за установяване на неистинността на документ, обявяващ ищеца за психично болен и алкохолик?“; 2. „Съдебно решение, с което е уважен иск по чл. 45 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за незаконосъобразни действия при издаване на неистински документ, прави ли така издадения документ неистински по принцип?“; 3. „Какви правни действия трябва да предприеме човек, да защити законните си права и интереси, ако неистински документ, твърдящ, че е психично болен, продължава да се използва в правния мир, въпреки уважен иск по чл. 45 от ЗЗД?“; 4. „Длъжен ли е въззивният съд да върне исковата молба за отстраняване на нередовности, ако установи такива?“.

Настоящата инстанция, след служебна проверка на валидността и допустимостта на въззивното определение намира, че при постановяването му не са допуснати нарушения, които биха обусловили изводи за вероятна нищожност или недопустимост. Определението е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, постановено е в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на състава. Затова следва да се приеме, че е валиден съдебен акт. Определението е и процесуално допустимо като постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на жалба, съобразно очертания от страните обхват на проверката и след обсъждане на релевираните оплаквания и доводи.

Не се обосновава наличието на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, която да може да бъде изведена само и единствено от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без оценка и анализ на представените писмени доказателства и обсъждане на твърденията и доводите на страните. Не се обосновават пороци на съдебния акт, които да водят до извод за приложение на закона в неговия противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване правилата на формалната логика, на императивна материалноправна норма или на основополагащи за производството процесуални правила. Напротив, правните мотиви на съда са съобразени с трайно възприетите в съдебната практика и правната доктрина разбирания относно предпоставките за допустимост на установителните искове по чл.124, ал. 4 и 5 ГПК. Посочените от касатора пороци на съдебния акт на практика представляват доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които в своята съвкупност не покриват горепосоченото съдържание на квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и касационно обжалване не следва да бъде допуснато на това основание.

По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за първия, втория и третия въпроси и по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за последния въпрос, касаторът не е обосновал предпоставки за допускане на касационен контрол. По първия поставен въпрос не е мотивирано допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК съгласно разясненията дадени в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС чрез позоваване на практика, формирана при неточни приложение на закона или чрез позоваване на практика, която не е актуална, с оглед изменението на закона или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени разпоредби, когато съдържат правна уредба, която е непълна, неясна или противоречива. Вторият поставен въпрос е формулиран общо, без връзка с конкретен мотив или конкретно процесуално действие на съда, а освен това не е мотивирано допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, съобразно дадените в т. 4 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС разяснения относно съдържанието му. Третият поставен въпрос също така е формулиран общо, без връзка с конкретен мотив или конкретно процесуално действие на съда, а освен това не е мотивирано допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, което е задължителен елемент от предпоставките за допускане на касационен контрол. Четвъртият поставен въпрос не релевира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът би имал правно значение при непроведено по чл.129, ал. 2 ГПК производство. В случая такова производство е било проведено от районния съд, който с разпореждане от 16.02.2018 г. по гр. дело № 76/2018 г. е оставил исковата молба без движение и е дал конкретни указания на ищеца за привеждане на исковата молба в съответствие с изискванията за редовност. Тези указания са били съобщени на ищеца. Едва след предприемане на тези процесуални действия районния съд е постановил определение за прекратяване на производството. Затова поставеният въпрос не формира общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК. Изложените доводи по чл. 280, ал. 2 ГПК към всеки един от въпросите – от първия до третия включително не обосновават предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като визираните в нормата състави засягат пороци на съдебния акт, които не бяха установени при упражнения служебно контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК, както и при разглеждане състава на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, за които са изложени мотиви по - горе.

При така депозираното изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК не са налице релевираните основания, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на определението на окръжния съд.

По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 705 от 19.09.2018 г. по ч. гр. дело № 1316/2018 г. на Старозагорски окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: