Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Г. М., Д. М. Т., А. Х. Т., действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител А. Е. М., Ц. И. Г. и Й. Н. Я., подадена чрез адв. М. К., против въззивно решение № 1602/04.10.2018 г. по гр. д. № 1160/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 902 от 09.03.2016 г. по гр. д. № 7469/2015 г. по описа на Районен съд - Варна, поправено и допълнено с Решение № 2896 от 15.07.2016г., в частите, с които на основание чл. 44 вр. чл. 26, ал. 2, пр. II от ЗЗД са отхвърлени предявените от С. Г. М., Д. М. Т., А. Х. Т., чрез своята майка и законен представител А. Е. М., Ц. И. Г. и Й. Н. Я. искове за прогласяване нищожността на упълномощителна сделка, обективирана в Пълномощно рег. № 222/11.03.2014г., заверено от зам. кмета на [община] ч., поради липса на воля на упълномощителя, както и на основание чл. 26, ал. 1, пр. II и III от ЗЗД за признаване нищожността на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка от 20.03.2014 г,. обективиран в НА № 43, т. І, рег. № 3839, н. д. № 39/2014г. на Нотариус с район на действие, този на ВРС поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави, отменено е решение № 902 от 09.03.2016 г. по гр. д. № 7469/2015 г. по описа на Районен съд - Варна, поправено и допълнено с решение № 2896 от 15.07.2016г., в частите, с които на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД е развален договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка от 20.03.2014 г. обективиран в НА № 43, т. І, рег. № 3839, н. д. № 39/2014г. на нотариус с район на действие, този на ВРС до размера от по 1/9 ид. ч. за всеки от ищците С. Г. М., Д. М. Т., А. Х. Т., действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител А. Е. М. и от по 1/3 ид. ч. за всеки от ищците Ц. И. Г. и Й. Н. Я. поради неизпълнение и вместо това е отхвърлил предявените от С. Г. М., Д. М. Т., А. Х. Т., действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител А. Е. М., Ц. И. Г. и Й. Н. Я. срещу К. А. О. искове за разваляне поради неизпълнение на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка от 20.03.2014 г., обективиран в НА № 43, т. І, рег. № 3839, н. д. № 39/2014г. на нотариус с район на действие, този на ВРС до размера от по 1/6 ид. ч. за всеки от ищците С. Г. М. и А. Х. Т., действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител А. Е. М. и от по 1/3 ид. ч. за всеки от ищците Ц. И. Г. и Й. Н. Я., а иска на Д. М. Т. е отхвърлен поради недоказана активна материалноправна легитимация, отменено е решение № 902 от 09.03.2016 г. по гр. д. № 7469/2015 г. по описа на Районен съд - Варна, поправено и допълнено с решение № 2896 от 15.07.2016г., в частите, с които на основание чл. 108 ЗС К. А. О. е осъдена да предаде на всеки от ищците С. Г. М., Д. М. Т., А. Х. Т., действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител А. Е. М., по 1/9 ид. ч. и на всеки ищец Ц. И. Г. и Й. Н. Я. по 1/3 ид. ч.от недвижимия имот, представляващ дворно място, находящо се в [населено място], обл. В., цялото с площ от 1820 кв. м., съставляващо имот пл. № ***, кв. 56 по плана на селото, за което са отредени парцели: А/ ***** с включена площ от 775 кв., ведно с построената в него жилищна сграда; Б/ **** с площ 645 кв. м.; В/ ***, *** с площ от 400 кв. м. и вместо него отхвърля предявените от С. Г. М., Д. М. Т., А. Х. Т., действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител А. Е. М., Ц. И. Г. и Й. Н. Я. искове против К. А. О. с правно основание чл. 108 ЗС за приемане за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици на недвижими имоти, находящи се в [населено място], [община], [улица], съставляващи УПИ ****, в кв. 56, ведно с изградената в същия жилищна сграда на един етаж със застроена площ от 50 кв. м.и поземлен имот № ***, включен в неприложен парцел ******** от кв. 56 по устройствения план на селото, с площ от 400 кв. м. на основание наследяване на В. Х. Д., починала на 19.01.2015 г., както и за осъждане на ответницата да им предаде владението върху така описаните имоти, както и в частта за разноските.

В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на атакуваното решение поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Освен това се поддържа, че постановеното въззивно решение е частично недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по пороци, обуславящи нищожност, които са наведени в исковата молба, но не са поддържани във въззивната жалба. Иска се отмяна на атакуваното решение и постановяване на съдебен акт по същество на спора, с който да бъдат уважени предявените искове при условията при които са съединени.

Приложено е изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, в което касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, както и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК са поставени следните въпроси: 1/ „Преди да разреши въззивния правен спор, длъжна ли е втората съдебна инстанция да отчете правозащитния стандарт по чл. 5, ал. 4 КРБ и да приложи с предимство правото на ЕС като пряко приложимо и с директен ефект, без той да се установява и доказва?“; 2/ „Предвид очертаните предели на Върховенство на нормите на Конституцията спрямо останалите норми на обективното право и принципът на непосредственото им действие, установен в чл. 5 КРБ, когато всяко лице, търсещо съдебна защита и съдействие от граждански съд сочи, че черпи правата си пряко от Конституцията и се позовава на нея за защитата им пред българския съд, следва ли той да ги зачете, при постановяване на съдебния акт?“; 3/ „Във въззивното производство следва ли решаващият съд да приложи пряката разпоредба на чл. 121, ал. 2 КРБ – да осигури установяването на обективната истина, като предпоставка за обективно и справедливо съдопроизводство, определящо частичната неправилност на съдебния акт на първата инстанция?“; 4/ „Длъжен ли е въззивният съд да осигури правата и свободите, които частните правни субекти извличат от правото на ЕС и така да обезпечи гарантираните от чл. 1 на Конвенцията права при разрешаването на правния спор?“; 5/ „Следва ли в този случай националният съд да приложи с предимство правото на Съюза и съдебната практика за прилагането му и така да преодолее колизията на вътрешната юрисдикция с правото на ЕС?“; 6/ „Съдържанието на мотивите на решаващия съд, следва ли да отговаря на изискванията на правото на ЕС като пряко приложимо и с примат над вътрешното право?“. В пункт II от изложението във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК се поставят следните въпроси: 7/ „Задължен ли е въззивният съд повторно да се произнесе по всичките пет основания за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, след като във въззивната жалба жалбоподателите поддържат само две от тях, което да води до процесуална недопустимост на постановеното решение, в тази част?; 8/ „Притежава ли активна процесуална легитимация съпругата на починалия съпруг да наследи идеална част от правото му на наследство на своя сестра – праводателка, която няма други преки наследници, в хипотезата на чл. 9, ал. 1 ЗН във вр. чл. 5 ЗН, което право на наследяване се основава на брачната връзка с наследодателя?“; 9/ „Длъжен ли е въззивният съд, с оглед въведените във въззвивната жалба оплаквания за неправилно разрешения от първата инстанция въпрос за нищожност на упълномощителната сделка за прехвърляне право на собственост и вещни права върху недвижим имот и за нищожност на нотариалното удостоверяване, поради липса на удостоверителна компетентност на зам. кмет и неотбелязване на мястото на извършването – да се произнесе по всяко от тях с отделен диспозитив или общо в съдебното решение?“; 10/ „Налице ли е противоречие със закона, поради неспазване на изискуемата форма на упълномощителната сделка между кредитор и длъжник по алеаторен договор относно нейния предмет, свързан с непосочване на местонахождението на недвижимите имоти, като обект на прехвърлянето на правото на собственост?“; 11/ „Налице ли е противоречие със закона, свързано с порок на формата – непосочване мястото на извършване на нотариалното удостоверяване на упълномощителната сделка, сключена между кредитор и длъжник по алеаторен договор, като обект за прехвърляне на вещно право на собственост?“; 12/ „Притежава ли удостоверителна компетентност един зам. кмет на Община за удостоверяване на упълномощителната сделка, сключена между упълномощителя и упълномощеното лице, имаща за предмет прехвърляне на вещно право на собственост по алеаторен договор, в хипотезата на чл. 83, ал. 1 ЗННД в случай, че в общината има трима зам. кмета и че няма изрично овластяване от кмета на общината кой от тях еднолично да осъществява удостоверителни действия?“; 13/ „Налице ли е договорно неизпълнение на алеаторния договор /лошо и неточно изпълнение/ от страна на длъжницата – ответник, щом насрещната му престация за ежедневна, непрекъсната и постоянна грижа и издръжка на кредитора в натура не отговаря на изискването на закона и морала, да бъде предоставена в нужното количество и качество и изискването за добросъвестно по см. на чл. 63, ал. 1 ЗЗД?“; 14/ „Налице ли е правен интерес и основание от провеждане на въззивното производство срещу съдебния акт на първата инстанция за разваляне на алеаторен договор, поради неизпълнение в хипотезата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД?“; В пункт III, във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси: 15/ „Длъжен ли е вторият въззивен съд при новото разглеждане на имуществения спор да съобрази указанията на състава на ВКС на РБ, дадени от него в отменителното му решение по приложението на материалния закон?“; 16/ „Длъжен ли е въззивният съд при прилагане на правилата на чл. 153 и чл. 172 ГПК да изгради изводи за наличие или липса на връзка между фактите, установени с гласни доказателства средства, като подложи на критичен анализ противоречие между показанията на двете групи свидетели, дадени в полза на страната на ищеца и на страната на ответник, който поставя под съмнение точността на техните възприятия, относно ключов за делото въпрос – за липсата на изпълнение на алеаторния договор?“; 17/ „Принципът на диспозитивното начало в съдебния процес – чл. 6, ал. 2 ГПК обвързва ли решаващия съд да зачете волята на страните относно изразеното от тях искане за съдебна защита, с оглед установяването на факт с правно значение за пороци в упълномощителната сделка и в нотариалното удостоверяване, имащи за основание разваляне на алеаторния договор поради неизпълнение и като предпоставка за реализиране целта на исковия въпрос – като защита и санкция?“; 18/ „Необсъждането на фактите и доводите, на които въззивният жалбоподател е основал искането си за съдебна защита на накърненото от първостепенния съд имуществено право и законен интерес, представлява ли съществено процесуално нарушение на императивната правна норма на чл. 269 ГПК, в контекста на задължителните за съда указания, дадени в т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2013?“; 19/ „Като инстанция по същество на спора, длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност и поотделно съвместно с доводите на страните, които са от значение за спорното право?“; 20/ „Как се разпределя доказателствената тежест за всяка от страните в производството по иска за разваляне на алеаторен договор по причина на неговото неизпълнение?“; 21/ „При неправилно установена фактическа обстановка относно лошо и неточно изпълнение на алеаторен договор от страна на длъжницата, длъжен ли е решаващият съд да изложи мотиви, както по отношение на анализа на доказателствата, така и по отношение на правните му изводи?“; 22/ „Пренебрегването на защитните доводи на активно легитимираната страна в процеса във въззивната жалба и в писмената защита по същество на спора, нарушава ли принципа за равенство на процесуалните оръжия, според практиката на ЕСПЧ и вътрешната юрисдикция – конституционната практика по чл. 6, ал.. 2 КРБ и чл. 8 ГПК?“; 23/ „Какво следва да бъде съдържанието на мотивите на съдебния акт?“.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация – К. А. О., подаден чрез адв. А. К., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Заявена е претенция за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие.

Подадена е и касационна жалба от С. Г. М., Д. М. Т., А. Х. Т., действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител, Ц. И. Г. и Й. Н. Я., представлявани от адв. М. К. против решение № 1921/15.11.2018 г., постановено от Окръжен съд – Варна по възз. гр. д. № 1160/2018 г., с което е оставена без уважение молба с вх. № 30276/19.10.2018 г., подадена от жалбоподателите, с която е поискано допълване на постановеното по делото решение като съдът се произнесе с изричен диспозитив относно искането им за обявяване нищожност на упълномощителната сделка, обективирана в пълномощно с рег. № 222/11.03.2014 г., заверено от зам. кмета на [община] ч., поради непосочване на местонахождението на УПИ на упълномощителката Д..

В касационната жалба срещу решението по чл. 250 ГПК се съдържат оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на атакуваното решение и уважаване на касационната жалба, респективно на молбата за допълване на решението.

Приложено е изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, в което касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, както и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ „Има ли значение материално-правния въпрос за валидност на правоотношенията между представител и представляван, породени от овластяването, при наличието на порок в упълномощителната сделка за прехвърляне на собственост на упълномощителя, поради непосочване и неотразяване в нотариално удостовереното общо пълномощно местонахождението на недвижимите имоти на прехвърлителя, в хипотезата на чл. 26, ал., 1, пр. 2 ЗЗД?; 2/ „Неточното /невярно/ удостоверяване на упълномощителната сделка с недвижими имоти, обусловено от неточно /липсващо/ обозначение на тяхното местонахождение, води ли до порок в нотариалното удостоверяване на предмета на упълномощителната сделка, което с оглед на правните последици от транслативния ефект – да води от своя страна и до порок в сключения алеаторен договор?“; 3/ „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по едно от заявените от жалбоподателите с исковата им молба – пет основания за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, по което първата инстанция не се е произнесла по същество, поддържана е от тях с въззивната жалба пред втората инстанция, по която тя на свой ред също е пропуснала да я разгледа и да се произнесе като решаващ съд по съществото на спора, за което е било инициирано производство за допълване на повторното въззивно решение поради този пропуск?“; 4/ „Отказът на въззивния съд, комуто делото е върнато за ново разглеждане с отменително решение на ВКС със задължителни указания по прилагането и тълкуването на закона, да ревизира съдебното си произнасяне в постановения съдебен акт, в образуваното от жалбоподателите производство по чл. 250, ал. 1 ГПК поради пропуск на съда да разгледа по същество въведения от тях първи порок за нищожност на упълномощителната сделка /обективиран в пълномощно с рег. № 222/223 от 11.03.2014 г., в което не е посочено местонахождението на недвижими имота на заявителя/ чрез непропорционалното отклоняване на искането им за съдебна защита, нарушава ли тяхното конституционно и общностно право с пряко действие?“; 5/ „Същото следвало ли е да бъде ценено и като иск за установяване на нищожност на упълномощителната сделка от порока, заявен от легитимираната страна в процеса?“; 6/ „Допустимо ли е съдът да се произнася по доводи за нищожност на упълномощителната сделка поради порок във формата, които въобще не са въведени от ищеца по делото?“; 7/ „При новото разглеждане на делото, след отменително решение на състав на ВКС, длъжен ли е въззивният съд в производството по допълване на решението му, да извърши преценка и анализ на доводите на жалбоподателите за липса на произнасяне от страна на решаващия въззивен съд с мотиви и диспозитив по заявено оплакване с въззивната жалба за порок за нищожност, по който и първата инстанция не се е произнесла при разглеждане на материално-правния спор и така да съобрази и приложи в изпълнение на правосъдната си функция дадените му указания от състав на ВКС на РБ по прилагането и тълкуването на материалния закон с отменителното му решение? /касаторите вероятно поради техническа грешка са поставили този въпрос отново под № 6, но за яснота на изложението настоящият състав ще използва поредната номерация/; 8/ „Необсъждането на фактите и доводите, на които въззивните жалбоподатели са основали искането си за допълване на постановено въззивно решение, представлява ли съществено процесуално нарушение на императивна норма на чл. 269 ГПК, в контекста на задължителните за съда указания, дадени в т. 1 на ТР № 1 / 2013 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. 1/2013 г.?“; 9/ „Задължен ли е решаващият съд да изложи в допълнителното си решение по чл. 250, ал.1 пълноценни мотиви, които да са израз на неговата решаваща дейност, като направи собствени изводи по същество на спора, а не на проверяваща правораздавателна дейност?“.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна по жалбата – К. А. О..

Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни с правен интерес да обжалват постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.

Атакуваното въззивно решение е постановено, след като на основание чл. 293, ал. 3 ГПК с решение № 50/16.05.2018 г. по гр. д. № 2104/2017 г. по описа на ВКС, III г. о. делото е върнато за ново разглеждане на друг състав на ОС - Варна, с дадени указания на въззивния съд да се извърши преценка за надлежната правна квалификация на предявените искове и да се изпълнят задълженията на въззивния съд по същество на спора.

За да се произнесе ОС – В. е приел, че производството по делото е образувано по предявени от С. Г. М., Д. М. Т., А. Х. Т., действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител А. Е. М., Ц. И. Г. и Й. Н. Я. искове против К. А. О. съединени в условията на първоначално субективно и обективно съединяване, както следва: главен установителен иск с правно основание чл. 44 вр. чл. 26, ал. 2, пр. II от ЗЗД за прогласяване нищожността на упълномощителна сделка, обектвирана в пълномощно с рег. № 222 и рег. № 223/11.03.2014г., заверено от Зам. Кмета на [община], поради липса на воля на упълномощителя; установителен иск с правно основание чл. 44 вр. чл. 26, ал. 2, пр. III от ЗЗД за прогласяване нищожността на упълномощителна сделка, обектвирана в пълномощно с рег. № 222 и рег. № 223/11.03.2014г., заверено от Зам. Кмета на [община], поради липса на предписана от закона форма; установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. II и III от ЗЗД за признаване нищожността на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен на 20.03.2014г. и обективиран в НА № 43/2014г. поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави; иск с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД за прогласяване недействителността на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен на 20.03.2014г. и обективиран в НА № 43/2014г. между наследодателя на ищците, като прехвърлител и ответницата, като приобретател, поради липса на представителна власт у пълномощника, в т. ч. и да договаря сам със себе си, евентуален конститутивен иск с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за разваляне на алеаторния договор НА № 43/2014г. поради неизпълнение на задължението на приобретателя да престира уговорения обем грижи и издръжка на прехвърлителя; обусловен осъдителен иск с правно основание чл. 108 от ЗС за приемане за установено в отношенията между страните, че всеки от ищците е собственик на ид. ч. от правото на собственост върху прехвърления недвижим имот на основание наследяване на В. Х. Д., починала на 19.01.2015г. и осъждане на ответницата да предаде на всеки владението върху недвижими имоти, находящи се в [населено място], [община], [улица], съставляващи УПИ ****, в кв. 56 по устройствения план на селото, с площ от 775 кв. м. и при граници: улица, УПИ ****, УПИ **** и УПИ *******, ведно с изградената в същия жилищна сграда на един етаж, със застроена площ от 50 кв. м. и ПИ № ***, включен в неприложен парцел ******* от кв. 56 по устройствения план на селото, с площ от 400 кв. м. и при граници: улица, УПИ ****, УПИ ****, УПИ *** и УПИ ***. Посочил е, че в исковата молба са обективирани фактически твърдения и петитум за прогласяване нищожност на пълномощно рег. № 222 и 223/11.03.2014 г., поради липса на предписана от закона форма /чл. 44 вр. чл. 26, ал. 2, предл. III ЗЗД/, както и за прогласяване недействителността на алеаторния договор поради липса на представителна власт у пълномощника, в т. ч. да договаря сам със себе си /чл. 42, ал. 2 ЗЗД/. По тези искове липсва произнасяне в първоинстанционното решение, не е проведено и производство по чл. 250 ГПК,поради което те са извън предметните рамки на въззивното производство, които са определени с въззивната жалба, а правомощията на въззивната инстанция са очертани в чл. 269 ГПК. Въпреки това съдът е приел, че дължи инцидентно произнасяне в мотивите по действителността на пълномощното с оглед предявените искове за нищожност на договора.

При преценка на становищата на страните, събраните по делото доказателства и въз основа на вътрешното си убеждение и приложимия закон, съдът е установил следната фактическа обстановка: с нотариален акт № 191, том IX, д. № 4145/1998г. на Нотариус О. С., на 27.05.1998 г. на основание чл. 483 от ГПК, В. Х. Д. е призната за собственик по давностно владение и наследство на недвижим имот, представляващ дворно място, находящо се в [населено място], Област В., цялото с площ от 1820 кв. м., съставляващо имот пл. № ***, в кв. 56 по плана на селото, за което са отредени парцели, както следва: парцел ****, с включена площ от 775 кв. м., ведно с построената в него жилищна сграда, при граници на парцела: улица, парцел ****, парцел ******, парцел *****; парцел ****, с включена площ от 645 кв. м., при граници на парцела: улица, парцел****, парцел *****, парцел ****; Парцел ***** с включена площ от 400 кв. м., при граници на парцела: улица, парцел ****, парцел ****, парцел ***, парцел ****, парцел ***, при граници на цялото дворно място, както следва: улица, парцел ****, улица, парцел **** и парцел ****. С пълномощно, с нотариално удостоверени с рег. № 222 и 223 от 11.03.2014 г. подпис и съдържание от Л. Б.. – зам. кмет на [община], В. Х. Д. упълномощила К. А. О. да я представлява като пълномощник пред нотариус в [населено място], като от нейно име сключи договор за гледане и издръжка срещу собствените й имоти УПИ **** от 775 кв. м. и УПИ **** от 400 кв. м., в кв. 56 по плана на селото с лице и при условия, каквито прецени за добре, предмет на сделката да е и жилищната сграда в УПИ ****. Упълномощителката изрично изразила волята си пълномощничката да договаря сама със себе си. Пред първоинстанционния съд е разпитан свидетелят Б., от чиито показания се установява, че е заемал длъжността зам. кмет на [община] към м. март 2014г. и в това качество му е била възложена функцията да извършва нотариални удостоверявания. Положените в пълномощното удостоверителни подписи са изпълнени от него след като е заверил подписа и съдържанието. Заместник-кметовете в общината били трима, като всеки от тях, както и секретаря на общината имали удостоверителни нотариални функции. Не е издавана конкретна заповед за делегиране на правото на удостоверяване от кмета на [община] към зам. кметовете. На 20.05.2014 г. е сключен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка оформен с НА № 43, том, рег. № 3839, д. № 39/2014г. на Нотариус А. А., по силата на който В. Д., действаща чрез пълномощника си К. А. О., съгласно пълномощно №№ 222; 223/11.03.2014г., заверено от Л. Б., прехвърлила на К. А. О. собствените си недвижими имоти, както следва: застроено място с площ от 775 кв. м., находящо се в [населено място], [община], Област В., [улица], съставляващо УПИ № **** от кв. 56 по устройствения план на селото, както и изградената в същото място жилищна сграда на един етаж, със застроена площ от 50 кв. м., при граници: улица, УПИ ****, УПИ ****, УПИ VII-**** и незастроено място с площ от 400 кв. м. в същото населено място, съставляващо ПИ ***, включен в неприложен парцел *****, ** от кв. 56 по устройствения план на селото, при граници: улица, УПИ ****, УПИ ****, УПИ **** и ПИ *** срещу задължението на приобретателката да поеме гледането и издръжката на прехвърлителката, като осигури спокоен и нормален живот, докато е жива. В. Х. Д. е починала на 19.01.2015 г. По делото е приложено удостоверение за наследници с изх. № 63/25.03.2015г. издадено от [община]. След смъртта В. Х. Д. била наследена от децата на двете си сестри Ц. Т. и Б. Г. – ищците Й. Я. и Ц. Г. по 1/3 ид. ч. за всеки на основание чл. 8, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 от ЗН и от дъщерята на брат си Г. Т. – С. М., както и внука му А. Т. по 1/6 ид. ч. за всеки. Съпругата на брат Г. Т. – ищцата Д. Т. не замества съпруга си при наследяване на сестра му по арг. от чл. 10, ал. 2 от ЗН, поради което същата не се легитимира като наследник на В. Х. Д. и на това основание поради недоказана активна материалноправна легитимация по делото предявените от нея искове са неоснователни. За да достигне до крайните си изводи по същество на спора, въззивният съд аргументирано е изследвал показанията на разпитаните по делото свидетели. От показанията на Н. З. – личен лекар на починалата, е установено, че В. Х. Д. е страдала единствено от хипертония, при посещенията в дома преди 2014 г. е забелязал изключително ниско ниво на хигиената в дома, в който живеели котки, кучета, а след 2014 г. домът бил нормално поддържан и подобрен спрямо предходното състояние. Пред първоинстанционния съд са разпитани две групи свидетели, които условно ОС-В. нарекъл свидетели на ищците – Г. П. и Х. К. и свидетели на ответницата – Н. В. и И. И.. Първата група свидетели са посочили, че В. Х. Д. живеела и се обслужвала сама. Помагала й М. Л., а К. полагала грижи за баба В. след това, заживяла при нея за кратко време през пролетта и започнала да я гледа, а през есента тя починала. Преди кончината й, свидетелката П. е виждала В. за последно година и половина преди да почине. След като заживяла в дома К. не е пускала никого, даже и в двора на къщата. Преди ответницата да поеме грижите за възрастната жена, съседите й помагали с храна, дърва, почистване на покъщнина. Свидетелят К. е посетил за последен път дома на баба В. един месец преди смъртта й /починала през 2015г./, като обстановката в дома й била „много зле“, видял също К. да къпе баба В. през ноември 2014 г. От показанията на втората група свидетели е установил, че през последните 40 години от живота си В. Х. Д. живеела сама. Като остаряла вече не можела да се обслужва, поради което наела едно семейство да се грижи за нея /семейството на М. Л./, които полагали грижи за жената едно лято. След като спряла да полага грижи за възрастната жена, която, вече трудно се движела, грижите за нея били поети от К.. Последната, заедно с още две жени направили основно почистване на къщата – варосали, мазали, прали черги; свидетелят, който живее непосредствено до къщата на възрастната жена, помагал със смяна на крушки и контакти, К. купувала хляб, донесла пералня и печка; с мъжа й изорали двора, който бил непроходим и го облагородили, изградили тоалетна в двора, започнали да гледат кокошки и прасета. Преди К. да поеме обгрижването на възрастната жена къщата била в неподдържано и необитаемо състояние, а около леглото на В. Х. Д. живеели пет-шест котки и кучета с малки кученца. След няколко месеца К. и мъжът й се преместили да живеят при В., която споделила, че е доволна от грижите им и че ще остави къщата на тях.

С оглед на тези установени факти, въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на предявените искове. По иска за прогласяване нищожност на упълномощителната сделка поради липса на воля, обуславяща нищожност на договора, сключен от представител без представителна власт, съдът е приел, че за валидността на упълномощаването е необходимо спазването на формата по чл. 37 ЗЗД или определяемо изявление относно съществените условия на разпоредителния акт. В случая ищците са навели твърдения, че липсва валидно изразена воля на упълномощителката В. Х. Д. поради влошеното здравословно състояние към деня на нотариалното заверяване на пълномощното, но те са останали недоказани. Съдът е приел, че от разпита на свидетелите З. и Б. се установява, че упълномощаването е в резултат на съзнателен, свободен, сериозен и целенасочен акт на упълномощителката, извършен с ясно намерение за обвързване и ясна представа за правните последици. Липсват доказателства, които да установяват влошеното здравословно състояние или друго, изключващо формирането на воля.

Искът за нищожност на пълномощното поради липса на форма е приет за неоснователен, като е посочено, че претенцията на ищците се основава на твърдения за нарушение на чл. 83 ЗННД и нищожност на нотариалното удостоверяване поради липса на материална удостоверителна компетентност на зам. кмета на [община]. Съдът е приел, че на Л. Б. в качеството му на заместник-кмет на населено място, което е общински център – [община] към 11.03.2014 г., е било възложено по закон да изпълнява нотариални удостоверителни функции. Законът не изисква тези правомощия на заместник-кмета да са му предоставени със специална заповед. Посочено е, че липсата на отбелязване на място на извършване на удостоверяването не обуславя нищожност на същото, доколкото нотариални действия от този вид могат да се извършват и вън от канцеларията и в неработно време – по арг. чл. 573, ал. 3 ГПК. При тези съображения Окръжен съд – Варна е достигнал до извод, че нотариалното удостоверяване на упълномощаването е валидно и не страда от пороци по чл. 576 ГПК.

Исковете за нищожност на алеаторния договор поради заобикаляне на закона и на добрите нрави също са приети за неоснователни. Ищците твърдят, че в случая заобикалянето на закона е обосновано с твърдения за неспазване на изискването за договаряне сам със себе си по чл. 38 ЗЗД, непредставяне на пълномощното в нотариалното производство, както и неявяване на прехвърлителката пред нотариуса. При тълкуване на съдържанието на пълномощното съдът е приел, че упълномощителката е дала изрично съгласие пълномощничката да договоря сама със себе си, а дори да не беше уговорено такова, отклонението от разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД не обуславя недействителност на договора, тъй като засяга единствено правата на представляваната. Не е доказано твърдението, че пълномощното не е представено на нотариуса, тъй като видно от необореното удостоверително изявление на последния, обективирано в нотариален акт № 43/2014 г., той се е уверил в самоличността и представителната власт на страните. Обстоятелството, че прехвърлителката не се е явила пред нотариуса, също не може да обуслови извод за нищожност на сключения договор, тъй като тя е била надлежно представлявана от своя пълномощник и личното явяване не е необходимо.

След като е приел, че договорът не е сключен при заобикаляне на закона, тъй като чрез него не се достига до забранен от закона резултат, съдът е разгледал иска за прогласяване на нищожност на сключения договор за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане поради накърняване на добрите нрави. Твърдението на ищците е, че е сключен при значителна нееквивалентност на престациите, но такава не е установена. При преценка на събраните доказателства съдът е приел, че е налице алеаторна натурална престация за придобиващия имота – за полагане на грижи и даване на издръжка, поради което договорът не е нищожен и на това основание.

Окръжен съд – Варна е приел, че първоинстанционното решение по евентуалния конститутивен иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на процесния договор е неправилно и следва да бъде отменено, тъй като искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Мотивирал се е, че дълги години В. Х. Д. е живяла в самота, като през последните години от живота за нея се грижили съседи и познати. Впоследствие К. А. О. поела цялостната грижа за възрастната жена, като първоначално я посещавала ежедневно, а по-късно заживяла в дома й. Направила основно почистване на къщата, която преди това била почти необитаема, а хигиената била на изключително ниско ниво. Измазала стените, изградила тоалетна, изчистила двора, прокарала вода; купувала храна и лекарства, мъжът носел дърва и т. н. Тези факти и обстоятелства са установени от показанията на свидетеля Н. В., които съдът кредитира като непосредствени, системни, подробни и конкретни и поради това като обективни. Същевременно показанията на свидетелите на ищците Г. П. и Х. К. са оценени като непреки, епизодични, неконкретни и некореспондиращи с писмените доказателства по делото досежно момента на смъртта на прехвърлителката, както и с оглед противоречията с останалите гласни доказателства. В показанията си свидетели на ищците излагат спорадични впечатления за състоянието и грижите за В. Х. Д. за времето преди сключване на алеаторния договор, а ясни, конкретни и непосредствени впечатления за изпълнението му след този момент нямат. Същевременно съдът кредитира показанията на тези свидетели в частта им сочеща, че грижите за баба В. са били поети от К. А. О., която я къпела, регистрирала я за храна към социална кухня и т. н., в която кореспондират с останалите гласни доказателства по делото. Като е тълкувал съдържанието на волята на страните, обективирана в процесния договор, съдът е приел, че бланкетното посочване на „гледане и издръжка на прехвърлителката“ включва осигуряване на храна, облекло, отопление, осветление, почистване, лекарства, грижи при болест и немощ и въобще – спокоен живот и като е съобразил данните по делото съдът е приел, че дължимата престация от приобретателката е била давана редовно и непрекъснато, поради което К. А. О. е била изправна страна. След като липсва виновно неизпълнение на договорно задължение, съдът е направил извод, че не се осъществява фактическият състав на чл. 87, ал. 3 ЗЗД и искът за разваляне на договора е неоснователен.

ОС-Варна е приел, че обусловеният иск за собственост при този изход на спора е неоснователен поради недоказана активна материалноправна легитимация на ищците по него – към момента на откриване на наследството на В. Х. Д. процесният имот не е бил част от наследството, поради което наследствено правоприемство по отношение на правото на собственост върху него не е настъпило в полза на ищците, а от друга страна Д. М. Т. изобщо не се легитимира като наследник по закон на наследодателя, поради което и исковете предявени от нея са неоснователни на самостоятелно основание.

Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. Съгласно приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният от касатора въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281, т.3 ГПК/ и тяхното разграничение следва да личи ясно.

Предвид изложеното настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по подадената касационна жалба срещу въззивно решение № 1602/04.10.2018 г. по възз. гр. д. № 1160/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна. Във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК следва да се отбележи, че поставените по т. 1, т. 2, т. 3, т. 4, т. 5 и т. 6 въпроси, на които касаторите се позовават във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 са общотеоретични. Те не се отнасят и не кореспондират с конкретно правно разрешение на въззивния съд, поради което не могат да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване. Формулирани са питания във връзка с непосредственото приложение на Конституцията, както и правомощията на въззивната инстанция. Поставят се въпроси и във връзка с приложението на ЕС. Правото на ЕС обвързва субектите му, но в случая липсва каквото и да било позоваване на конкретна разпоредба. Изведени са единствено доводи и съображения за значението му като източник на право. Поради това и не става ясно какво конституционно изискване е нарушено от страна на въззивната инстанция, още повече, че правото на ЕС е самостоятелен правопорядък, който се прилага съобразно принципите за непосредствена приложимост, директен ефект и примат над вътрешното право. Част от въпросите /т. 3/ съдържат и позоваване на неправилност на атакуваното решение поради допуснати процесуални нарушения, която не може да бъде предмет на изследване в производството по селекция на касационните жалби. Във връзка с въпроса под т. 4 следва да се подчертае, че съдържа и неточност доколкото ЕКПЧОСе международен договор, по който Р. Б е страна и приложението му произтича от чл. 5, ал. 4 КРБ, а не от правото на ЕС. Поставеният под т. 7 въпрос изисква извършване на преценка по чл. 269 ГПК относно предмета на въззивното производство съгласно въведените от жалбоподателите предели на производството. Във въззивната жалба, подадена от настоящите касатори, като пороци на упълномощителната сделка са посочени, че нотариалното заверяване на подписа и съдържанието са извършени от некомпетентно лице, както и че същата е нищожна поради нейния обем и предмет. Валидността на пълномощното е изследвана и при произнасянето по иска за прогласяване нищожността на разпоредителния договор поради липса на съгласие. Въпросът е неясен и неконкретен, като за настоящия състав не става ясно кое разрешение на въззивния съд е постановено над петитум, респективно по отношение на какво въззивният съд се е произнесъл без да е сезиран, поради което липсва основание да се приеме, че въззивната инстанция се е произнесла недопустимо. Въпросът в т. 8 е поставен некоректно, при смесване на значението на правните понятия – процесуална и материално-правна легитимация. Искът на Д.М. Т. е отхвърлен като е прието, че съгласно чл. 10, ал. 2 ЗН същата не разполага с право на заместване в наследството на починалия си съпруг от неговата сестра, поради което искът с правно основание чл. 87, ал. 3ЗЗД е приет за неоснователен, а не недопустим какъвто би бил, ако страната не разполагаше с процесуално-правна легитимация. Освен това въпросът е по приложението на материалния закон по отношение на конкретно лице, което твърди да притежава наследствени права, поради което не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът в т. 9 касае правомощията на въззивния съд да се произнесе по обективно съединени искове. В случая обаче изрично в мотивите си въззивния съд е приел, че не дължи произнасяне относно прогласяването на нищожност на пълномощното поради липса на предписана от закона форма, тъй като първостепенният съд не се е произнесъл в тази част, не е проведена и процедура по чл. 250 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл по обективно и субективно кумулативно съединени искове с оглед пределите на въззивното обжалване и в този смисъл на противоречи на възприетото в решение №52/11.03.2016 г. по описа на ВКС, III г. о. по гр. д. № 3292/2015 г. по описа на ВКС, III г. о. В тази връзка и въпросите, поставени в т. 10 и т. 11 от изложението, не са били разрешавани по същество от въззивния съд и не е постановен изричен диспозитив, но въведните пороци на упълномощителната сделка са изследвани във връзка с останалите субективно и обективно съединени искове. Във връзка с въпрос 11 следва да се подчертае, че въззивният съд се е позовал на закона и е приел, че съгласно чл. 573, ал. 3 ГПК не е задължително да се отбелязва мястото на извършването на удостоверяването, доколкото нотариалните действия за заверяване на подпис и съдържание може да се извършват и извън кантората. Въпросът по т. 12 не отговаря на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК доколкото съдържа наведените оплаквания в жалбата относно компетентността на зам. кмета да извършва нотариални заверки, а оспорването на даденото разрешение от въззивния съд не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Повдигнатият въпрос в т. 13 се отнася до разрешението на въззивния съд по предявения иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД. В себе си съдържа оценъчно съждение и твърдения за неизпълнение на договора за издръжка и гледане от страна на приобретателката, които вече са били подробно разгледани от въззивния съд, а несъгласието с крайните му изводи не може да обуслови наличие на основание за допускане до касационно обжалване.Посочени са доводи за факти, които според касаторите били неправилно оценени от въззивния съд, но това отново представляват оплаквания по същество на спора. Поставеният в т. 14 въпрос не се отнася до конкретно правно разрешение на въззивния съд, очевидно щом е разгледал основателността на иска за разваляне на договора за издръжка и гледане, съдът е намерил, че е налице правен интерес от предявяването му. Въпросът в т. 15 не е бил разрешаван от въззивния съд, тъй като с решение № 50/16.05.2018 г. по гр. д.№2104/2017 г. по описа на ВКС, III г. о. са дадени задължителни указания относно изясняването предмета на делото и правната квалификация на претендираните права. Въпросът по т. 16, въпреки че е неясно формулиран, се отнася до преценката и анализа на гласните доказателства, но макар да отговаря на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, не се реализира специалната предпоставка, доколкото не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Оценката на показанията на свидетелите, извършена от касаторите, съчетана с доводите им за неизпълнение на договора от страна на приобретателката може да се възприеме единствено като касационно основание, но не и като основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът в т. 17 е общотеоретичен, не кореспондира с конкретно правно разрешение на въззивния съд, а и за настоящият състав не става ясно какъв е поводът за задаването му, доколкото твърденията за посочените пороци на упълномощителната сделка са разгледани от въззивния съд, освен ако се цели да се получи различно правно разрешение, което обаче не може да бъде постигнато в производство по чл. 288 ГПК. Същото важи и по отношение на въпросите, поставени в т. 18, т. 19, т. 21, т. 22, т. 23. Изисква се отговор относно правомощията на въззивната инстанция, както и относно съдържанието на понятието за съществено процесуално нарушение, допуснато от въззивния съд и преценка дали такова е налице в случая. Нещо повече в самите въпроси се съдържат оплаквания за процесуални нарушения, които биха били предмет на произнасяне едва при разглеждане по същество на касационната жалба. Въпросът в т. 20 не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, защото отново е общотеоретичен, а и наведените съображения в изложението се отнасят до оплакванията за неправилна преценка на свидетелските показания, а не за процесуални нарушения свързани с разпределянето на доказателствената тежест, които също сами по себе си биха представлявали оплаквания за допуснати процесуални нарушения и не подлежат на разглеждане в производството по селекция на касационната жалба.

Липсва основание да се приеме, че атакуваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съображения не са развити от касаторите, а е направено единствено бланкетно позоваване на цитираната разпоредба. Доводите за частична недопустимост на атакуваното въззивно решение вече бяха разгледани при произнасяне по основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба против решение № 1921/15.11.2018 г., постановено от Окръжен съд – Варна по възз. гр. д. № 1160/2018 г. е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни с правен интерес да обжалват постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.

ОС-Варна се е произнесъл по реда на чл. 250 ГПК с атакуваното решение, след като е бил сезиран с молба от С. Г. М., Д. М. Т., А. Х. Т., действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител А. Е. М., Ц. И. Г. и Й. Н. Я., подадена чрез адв. М. К., с искане въззивното решение № 1602/04.10.2018 г. по гр. д. № 1160/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна да бъде допълнено и съдът да се произнесе с изричен диспозитив относно искането им за обявяване нищожност на упълномощителната сделка, обективирана в пълномощно с рег. № 222/11.03.2014 г., заверено от зам. кмета на [община] ч., поради непосочване на местонахождението на УПИ на упълномощителката Д.. Съдът е намерил, че искането е неоснователно, тъй като законодателят е ограничил пределите на въззивно обжалване в чл. 269 ГПК, а в жалбите, по които е образувано въззивното производство не са релевирани оплаквания относно формата на упълномощителната сделка и в частност непосочването на УПИ в нея. Същите не са били предмет на предявен пред първоинстанционния съд иск, поради което въззивния съд не дължи произнасяне с отделен диспозитив по отношение на тях. Посочил е, че страните са изложили доводи в писмените си защити, касаещи описаното нарушение на нотариалното производство, като последните са обсъдени в мотивите на съдебния акт и по този начин съдът е изпълнил задълженията си, произтичащи от чл. 269 ГПК. Въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 250, ал. 1 ГПК и е приел, че процедурата по допълване е приложима само, когато съдът не се е произнесъл по част от спорния предмет, а в случая това е сторено, тъй като диспозитивът на решението съдържа произнасяне по всички релевирани оплаквания относно обжалваните части на първоинстанционното решение.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на постановеното въззивно решение на основание чл. 250 ГПК. Формулираният под т. 1 въпрос е извън предмета на производството по чл. 250 ГПК, доколкото решението на въззивния съд е обусловено от преценката за липса на предпоставки за допълване на постановеното решение. Въпросът е и некоректно формулиран, тъй като прехвърлянето на правото на собственост върху недвижимите имоти на наследодателката на ищците не е осъществено по силата на едностранната упълномощителна сделка, а по силата на сключения договор за издръжка и гледане. Освен това следва да се посочи, че въззивният съд е изложил доводи относно правомощията на зам. кмета да заверява подпис и съдържание на документ извън канцеларията си, а съгласно приетото в т. 1 на ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС за упълномощаване с последиците по чл. 36, ал. 2 ЗЗД за валидно разпореждане с имущество на упълномощителя, необходимо и достатъчно е в пълномощното общо да е изразена неговата воля за овластяване на пълномощника да извършва разпореждане от негово име. Не е необходимо в пълномощното да са посочени вид разпореждане, конкретни по вид сделки или действия на разпореждане, нито техни елементи – определено имущество, цена /стойност/ и пр., нито лице, в полза на което да се извърши разпореждане. Обемът и ограниченията на учредената за пълномощника представителна власт за разпореждане изцяло се определят от изявената за това воля на упълномощителя в пълномощното. Изложеното важи и по отношение на въпроса под т. 2, който се припокрива по съдържание с първия. Формулираният под т. 3 въпрос съдържа позоваване на факти за извършени процесуални действия от съда и страните, които не се съдържат по делото, а представляват интерпретации на жалбоподателите. Освен това съдържанието на въпроса може да се възприеме единствено като оплакване за допуснати процесуални нарушения, което не подлежи на обсъждане в производството по селекция на касационните жалби. Въпросът в т. 5 изисква настоящата инстанция да се произнесе по правилността на преценката на въззивния съд относно предпоставките за допълване на решението. ОС-Варна изрично е посочил, че оплаквания относно съдържанието на пълномощното и в частност местонахождението на недвижимите имоти, обуславящо нищожност на сделката, са наведени едва в писмената защита пред въззивния съд. Следва да се отбележи освен това, че въпросът е формулиран абстрактно и общотеоретично и не може да се свърже с конкретно правно разрешение на въззивния съд. Изложеното относно редакцията на формулирания въпрос важи и по отношение на следващия в т. 5. Шестият въпрос изобщо не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд и в този смисъл не е обусловил решаващата му воля. Съдът е извършил изискуемата преценка и е достигнал до извод за неоснователност на искането за допълване на решението. Несъгласието с крайното му разрешение не е основание за допускане на касационно обжалване, поради което въпросите под т. 7, т. 8 и т. 9 не отговарят на изискванията за общо основание.

Настоящият състав намира, че по отношение на решението по чл. 250 ГПК също не се реализират предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите нито са обосновани от жалбоподателите, нито се разкриват при извършената служебна проверка.

Не е налице и претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.

Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване и по подадената касационна жалба срещу решение № 1921/15.11.2018 г., постановено от Окръжен съд – Варна по възз. гр. д. № 1160/2018 г.

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касаторите следва да бъдат възложени направените и доказани от ответната страна по касация разноски за настоящата инстанция в размер на 400 лв./четиристотин лева/.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1602/04.10.2018 г., постановено от Окръжен съд - Варна, по възз. гр. д. № 1160/2018 г.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1921/15.11.2018 г., постановено от Окръжен съд - Варна, по възз. гр. д. № 1160/2018 г.

ОСЪЖДА С. Г. М., ЕГН [ЕГН], Д. М. Т., ЕГН[ЕИК], А. Х. Т., ЕГН [ЕГН], действащ лично и със съгласието на своята майка и законен представител А. Е. М.,ЕГН [ЕГН], Ц. И. Г., ЕГН [ЕГН] и Й. Н. Я., ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплатят на К. А. О. разноски за настоящата инстанция в размер на 400 лв. /четиристотин лева/, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: